Пак се усетих като жертва на административно опраскване, по тази причина съм длъжен да реагирам някак!

Налага се да продължа описанието на завързалата се история около моето възстановяване (по съдебен ред) на работа в ПГЕЕ-Пловдив - вчера се наложи да напиша ето този текст Животът, наред със свободата и достойнството на личността, е мое най-първо и фундаментално жизнено верую, който допълних с публикуването на един документ: Отговорът на РИО-Пловдив по повод на мое писмено заявление, касаещо възстановяването ми на работа в ПГЕЕ-Пловдив. Тази сутрин, няма как, съм длъжен да разкажа какво се случи вчера, при второто мое идване в сградата на ПГЕЕ-Пловдив. Случиха се, станаха някои интересни и твърде показателни неща, ще имате по този начин да разберете чрез моето описание вътрешния смисъл на моето, така да се рече, "историческо посрещане" в училището - след не по-малко "историческото" моето уволнение и изритване от него (през май 2014 г.).

Думата "история" и производната й дума "исторически" ги употребявам в техния екзистенциално-философски смисъл: ние самите, човеците, сме исторически същества, а нашият живот с всичко, с което е изпълнен, е наша лична история - така е по причина на това, че ние, човешките същества, сме най-вече времеви същества, нашето съществуване е неотделимо от необратимо течащото време; нашата времевост поражда историчността ни. А време и свобода са най-дълбоко свързани, както това съм изяснил в книгата си със заглавие "Преследване на времето" (подзаглавие "Изкуството на свободата"), тя, между другото, по моя преценка, е най-ценната ми, най-добрата ми книга (ако моето мнение по този въпрос изобщо може да има някакво значение в съвременни условия). Както и да е, правя това уточнение около думата "история" за да спестя излишните нерви на неразбиращите, които като хиени биха се нахвърлили да громят моята хипотетична "грандомания" - защо да се хабят тия хора, нека да им помогнем да преживяват по-леко ощетеността си?!

Виждате, че моята настройка в тия дни е да пиша по сериозни философски теми, но, уви, налага ми се да пиша по тия толкова втръснали ми, банални и неприятни лични преживелици. Да вметна само това: имам чудесна идея за написване на нова поредица от есета, която се роди покрай едно мое подхвърляне за тема (при мен темите са поредици от въпроси), която разглеждах с учениците си в гр. Раковски, темата беше за фундаменталните различия между двата пола, между мъжа и жената. Тази тема предизвика голям отзвук в блога ми и във Фейсбук и това ме провокира да реша да дам своя отговор на всичките тия въпроси, които с неизбежност се изправят, особено пък в съзнанията на младите - защото младите имат между другото да решават и тази важна задача, да стават, респективно, мъже или жени и то в истинския смисъл. Темата "Как да стана... мъж?" за един млад човек е безкрайно важна; мнозина мъже затова, предполагам, са само формално мъже - защото не разбират какво е да си мъж в истинския смисъл, какви са мъжките отговорности пред живота - и, респективно, женските.

Страхотна тема е тази, нали така? Аз съм писал по нея, но сега ми се ще да напиша нещо, което ще публикувам и в блога си, и също така ще издам в хартиен вариант в популярната библиотечка, която е приложение към младежкото списание за образование, за духовно и личностно израстване HUMANUS. Та ето по тази тема ме сърбят пръстите да пиша, но, уви, ми се налага да си хабя времето да пиша за тия толкова, повтарям, банални и втръснали ми истории, свързани обаче с борбата ми за налагането на едно ново, подобаващо отношение към човека, което, по моето дълбоко убеждение, е сърцевина на една истинска реформа в образователната сфера. Та аз пиша тия неща просто като емпирична илюстрация по голямата тема за същинската образователна реформа, недейте да си мислите, че ги пиша просто защото съм "скандалист" или нещо такова; моля, не се отдавайте на толкова наивни, направо глуповати преценки. Опитвайте се да се добирате до верния смисъл. Когато един човек като мен, именно философ, пише за каквито и да било неща, винаги в тях има един втори, същностен, идеен, ценностен и прочие план, моля, правете усилия да се доближавате до него.

Та за подобаващото отношение към човека ще ми е думата в това есе. Без него, казах категорично, никаква промяна и реформа в образователната сфера не може да има. Между другото, длъжен съм да доведа до сведението на уважаемите бюрократи от образователното ведомство, че, представете си, учителите като мен също са човешки същества, също са човеци, ерго, заслужават едно човечно отношение. Аз вчера се почувствах жестоко унизен, към мен отново беше постъпено по един крайно екстравагантен, неподобаващ начин, и най-възмутителното е, че това става на територията на едно образователно-възпитателно учреждение, на едно училище; а още по-възмутителното е това, че хората, които си позволяват такова едно неподобаващо отношение, не само че са учители и възпитатели, но и, за жалост, сякаш съвсем не усещат недопустимостта на едно такова отношение, ето това за мен е най-непонятното (да се изразя така). А това, че моя милост е човек, независимо от това, че се казвам "Ангел Грънчаров", надявам се, се схваща дори от тях по презумпция - дали е така обаче?! Ако го схващаха, тогава как биха дръзнали да си позволят отношението, което си позволяват - и то сякаш без да им трепне окото?!

Ще каже някой: е, Грънчаров, издребняваш, какво от това, че са те обидили, голяма работа, не бъди толкова дребнав, какво като те обиждат?! Не бъди толкова чувствителен! Прости им, прояви великодушие! Как може да се вълнуващ от такива дреболии и подробности?! Не, не е така, ще отвърна, не са дреболии изобщо тия неща. Но такава преценка е въпрос на някакви базисни ценности, разбирането, схващането, съзнанието дали нещо е несъществена дреболия или не е дреболия зависи от някакви фундаментални настройки на съзнанието. Това, че сме различни, не е оправдание изобщо да не уважаваме право на различност на другия човек. И на тази база да си позволяваме да "опраскваме" този или онзи, щото той, видите ли, ни бил неприятен или неудобен. Ето че съвсем несъзнавано в съзнанието ми изскочи тази историческа дума, употребена от нашия неуморим извор на мъдрости, именно г-н Премиеро, който, както знаете, се бил изразил (в оня същи телефонен разговор) да бъдат опраскани еди-кои си съдии. Думата "опраскване" е многозначна, покрай нея се родиха нови думи, примерно, правосъдната система биде наречена "прасовъдна система", щото коренът "прасе", знаете, пък се свързва с едно лице, което, твърдят, било имало голямо влияние не само върху правосъдието, но и върху другите най-жизненоважни системи на живота ни. Е, аз твърдя, че бях опраскан преди година и половина от тези същите администраторки по начин, който, бих си позволил да кажа, е завиден по арогантността на опраскването ми. Нас много са ни опрасквали, но ний сме го понасяли, е, аз пък, като ме опраскаха тия другарки от образователната сфера, им се противопоставих и успях чрез правосъдната ни система да получа реванш, слава Богу!

Но ето сега, примерно вчера, пак се почувствах опраскван, пак се усетих като жертва на опраскване, ето по тази причина и съм длъжен да реагирам някак. А реагирам, щото искам за сетен път да убедя тия властващи другарки, че нямат никакво право по такъв мафиотски (да не кажа мутренски) начин да се опитват да ме опраскват, аз това щастие няма да им го позволя, напротив, ще се боря до последния си дъх. Когато един човек, подлежащ на опраскване, се пребори с опрасквачите си и по този начин докаже, че е възможно и да не бъдем жертви на опраскванията на разни самозвани господари на живота ни, то това, да се надяваме, ще стане вдъхновяващ пример най-вече за младите, а тях, горките, в нашите училища всекидневно ги опраскват как ли не, ала те дотолкова се свикнали, че не усещат опраскването именно като опраскване. Което, по моето убеждение, е страшно: да те опраскват, а ти да си мислиш, че, примерно, те фалят - или те галят по главицата (както нашия любимейший премиер го били галили по главата цели три папи!). Ох, май се отклоних, а, стига съм философствал върху това проклето опраскване, ами да започна най-сетне да разказвам вчерашните си митарства. Но все пак ви моля да опитате да възприемете случващото се именно през призмата на зададената чрез тия разсъждения смислова настройка или нагласа.

Отидох вчера пак в училището и моят "стар приятел", портиерът, като ме видя, мигновено ме излъга: днес няма никой от директорите! Отвърнах: е, тъй ли, ще вляза да ги почакам; качих се на втория етаж, почуках на вратата на помощник-директорката и, представете си, този път тя се оказа там! Казах й за лъжата на портиера, изразих си радостта, че този път няма да ми се налага да я чакам толкова дълго като вчера. Тя се почувства сякаш малко смутена, но ме покани да кажа какво искам пък днес. И се почна един толкова впечатляващ и вълнуващ разговор между нас, който, понеже все пак нямам таланта нито на Данте, нито на Шекспир, аз тук, естествено, не мога да възсъздам с думи. По време на разговора аз й предложих да извадя таблета и да запиша на видео нашата тъй полезна беседа, щото помощник-директорката в един момент изрази опасение как ли съм бил щял да предам думите й в блога си, е, аз й предложих да направим запис, тя обаче, кой знае защо, не се съгласи. А разговаряхме по чудесен и много изразителен въпрос, налага се с думи да опитам да ви предам темата на нашия спор.

Аз на нейния въпрос "какво искаш днес?" отвърнах, че искам едно нещо: да видя в писмен вид заповедта на директорката за моето възстановяване. Защото ми беше казано, че било имало вече такава заповед, тя била пратена вече в НОИ, кълняха ми се, че била съществувала, но аз докато не я видя не мога да повярвам, че това е точно така. Пък и по регламент тази заповед би следвало да ми бъде връчена, защото от нея произлизат някакви следствия, примерно, аз трябва да идвам на работа щом вече съм възстановен; а ако пък не идвам, може да ме сполети бедата да ми съставят "самоотлъчка", а на това основание вече да ме и уволнят отново, и то този път "съвсем законно". Казах й в прав текст, че понеже отдавна си нямаме доверие, затова из искам да видя документа. Тя ми отвърна, че не може да ми го покаже или даде, щото, видите ли, бил при директорката, бил в нейния кабинет, а пък самата директорка не била в Пловдив! (Аз много добре зная, че когато директорът отсъства и някой негов помощник го замества, той има ключ от дирекцията, но да не издребняваме с такива подробности!) Значи тя отказа да ми покаже или даде документа, щото на мен от тази заповед трябва да ми бъде връчен екземпляр - за сведение и за изпълнение. Такова нещо не е направено. Властващото лице, именно въпросната помощник-директорка М., ми обеща да поговори по телефона с директорката и ме помоли да изчакам резултата в учителската стая. Отидох да чакам. Изчетох обявите по таблата, съдържащи какви ли не заповеди и инструкции за учителите, намерих разписанието, разгледах и него, в един момент се сетих, че като ме уволниха съвсем внезапно, като изневиделица ми дойде това уволнение (то беше предпразнично, няколко дни преди 24 май директорката има добрината да ми връчи заповедта за уволнение!), тогава аз си забравих едно работно сако на закачалката, дето е зад секцията с "материалната книга", рекох да отида да видя в това кътче дали сакото ми не виси още самотно там; нямаше го, и тъкмо излизах иззад укритието, в учителската стая влезе... пазачът. Който си позволи да се нахвърли върху мен: ти какво правиш тука бе, какво търсиш зад паравана, я бързо напускай учителската стая и прочие!? С този пазач имаме и един друг инцидент, който редовните читатели на блога вероятно знаят, той именно си позволи да скъса моя плакат и плаката на Явор Ганчев, на плаката на "Общност за демократично образование" и на Национална мрежа на родителите пишеше ПРОМЯНА СЕГА! и ние двамата на 15 септември 2014 година бяхме отишли в двора на ПГЕЕ-Пловдив; та оттогава имаме известни неизразходвани емоции, по тази причина се наложи да проведа с тай-нахално държащия се блюстител на реда една по-разгорещена дискусия и то пред кабинета на помощни-директорката (която през цялото време си мълча, изглежда скандала, който ми организира пазачът, й е бил, предполагам, доста приятен!). Аз на неговите думи "Какво правиш тука?" му казах, че аз работя тука, ето това правя, на работа съм. Той обаче ми каза: я ми дай да видя заповед, че работиш тука! Аз му казах да иде да иска тази заповед от директорите, те са негови работодатели, нека те да му я покажат, аз такива заповеди не нося със себе си. Е, щом нямаш заповед, ела да те запиша долу, в книгата, щото си външен човек. Казах му, че няма да ида да ме записва днес в книгата, щото това е унизително за мен - при положение, че отново съм на работа в това училище. Той обаче се заинати, трябвало било да напусна учителската стая и пр. Дори подхвърли, че не съм имал бил право "да тършувам" зад паравана! Аз тук, в нашата дискусия, си позволих да му кажа, че нещо много си надвишава правомощията, за какъв се мислиш, му викам, ти също така нямаше право и да ми късаш плаката, да ми го дърпаш от ръцете и да го мачкаш и късаш, не можеш и да ме докосваш с пръст, знаеш ли това?! Не, имам право, а ти какво правиш в двора на училището да протестираш, иди протестирай на улицата! А дворът бил под неговата власт и той можел да си прави каквото иска. В този момент аз му казах, че не е така, че аз имам право да протестирам където си искам, аз тия неща ги преподавам на учениците, а той ме "контрира" ето как:

- Ами че ти толкова знаеш как да преподаваш, затова г-жа директорката и те уволни! - изрече това зачервен, изстреля го като картечница!

Е, уволни ме, но съдът ме върна, му казах. И все в този дух си поговорихме. Наложи се да повикам мирно седящата и слушащата скандала директорка. Тя пожела да говори с портиера, какво му е казала не знам, но аз повече с пазача не се занимавах, разговорът ни остана незавършен. Аз почаках доста време още в учителската стая, надявах се, че директорката ще ме повика да ми каже какъв е резултатът от моята молба да получа заповедта за възстановяването ми. Тя обаче не ме повика, като стана прекалено много чакането ми в студената учителска стая, аз пак потропах на вратата й и влязох в топлия й кабинет да си довършим разговора. И в този момент между нас се отпочна дискусията, която аз тук не мога да възсъздавам, а ще се задоволя с резюме.

Нямало да ми даде копие от заповедта защото била нямала ключ за директорския кабинет! На мен това обяснение ми се видя съвсем незадоволително, разбира се. И се опитах да й обясня крайно неприятната ситуация, в която тия жрици на администрацията ме поставят. Простичко е това, което й казах, ала тя не пожела да го разбере. Ето за какво става дума, казах й горе-долу следните думи:

Чудно ми е как не разбирате, че като не ми давате този документ ме поставяте в крайно идиотско, съвсем глупаво положение! Да допуснем, че документът наистина съществува. Но от неговото съществуване произлиза, че аз трябва всеки от тези работни дни да съм на работа, щото нямам отпуск, не мога да бъда във ваканция. Колко време следва да стоя в студената сграда на училището - за да си отработя надницата? Защо не ми давате яснота и по ето този въпрос, наредете ми да стоя, да работя, защото пък ако ме няма в студената сграда на училището, тогава вие като едното нищо можете да ми съставите "самоотлъчка" и пак да ме уволните на това основание! Как да съм сигурен, че всъщност точно това не целите? Съставяте протокол, че мен ме няма, да речем, в 15.30 часа, ерго, не съм си на работното място, хоп, ето го основанието да съставим "самоотлъчка" и този път Грънчаров ще бъде уволнен съвсем "законно". Добре, а да разгледаме другия вариант, примерно допускаме, че още няма такава заповед за възстановяването ми на работа. Но аз, страхувайки се да не би да има, стоя като пълен глупак и идиот в студената учителска стая по 8 часа, както е според закона, а на 4 януари, когато дойдат учениците и директорката се окаже, че не е трябвало да стоя три дена в студената учителска стая, щото, примерно, възстановяването ми на работа влиза в сила именно от 4 януари! Попитах съвсем човечно директорката: съзнава ли какво ми причиняват в този момент, колко е унизително да стоиш като пълен идиот в учителската стая без да си сигурен дали трябва да стоиш, дали си на работа и пр. А тя ми отговаря: абе, Грънчаров, защо издребняваш толкова, ако искаш, стой, ако не искаш, не стой, никой няма да ти прави протоколи, моля ти се, стига си невротизирал нещата, горе-долу така се изрази въпросната изпълняваща обязаностите на директорка Милева. И аз пак й казвам, че се чувствам унизен от тия нейни думи, как така ако искам да стоя в студената учителска стая, ако не искам да не седя, как е възможно такова едно отношение към мен, значи аз да стоя в студената учителска стая в пълна неизвестност - идиот ли съм, гаврят ли се сега с мен и прочие?! А тя сякаш не разбира и продължава да ми казва да съм бил правел каквото аз реша! И после да съставите протокол за "самоотлъчка", така ли?! - й викам, а тя се смее и ми "обещава", че нямало било да състави такъв протокол, не трябвало да съм бил толкова "мнителен", не бивало да ги подозирам толкова, те били съвсем добри хора, тя специално била много добра спрямо мен и пр., но аз не съм го бил оценил и прочие. Тук отчасти засегнахме и голямата тема за това как си позволиха да постъпят с мен преди уволнението ми, но по тия въпроси ми е втръснало да пиша, затова прескачам този момент. И пак не ми даде искания документ! И пак аз бях поставен да стоя в пълна неизвестност! В един момент ми кипна и реших да ида да се разправям в инспектората, в РИО. Тръгнах, но позвънях на няколко приятели, разказах им историята, те ми дадоха съвети и аз така и не стигнах до инспектората. Но реших да напиша до директорката на ПГЕЕ-Пловдив и с копие до РИО-Пловдив следния документ, ето го, вчера го писах, но нямах сили отново да ида до ПГЕЕ-Пловдив и да го връчвам, затова ще го пратя или занеса днес:

До г-жа Иванка Киркова, Началник на РИО-Пловдив

До г-жа Стоянка Анастасова, директор на ПГЕЕ-Пловдив

ЖАЛБА

от Ангел Иванов Грънчаров, учител по философия

Уважаема госпожо Началник,

Уважаема госпожо Директор,

На 28 декември, понеделник, се явих в ПГЕЕ-Пловдив. Помощник-директорката Милева ми заяви, че "доколкото знаела" аз вече съм бил възстановен на работа, била вече издадена заповед за моето възстановяване, която дори била вече изпратена в НОИ. По дадена от нея информация тази заповед "вероятно" била с дата 23 декември, ден след като аз писмено заявих готовността си да започна работа в ПГЕЕ-Пловдив. Поисках да видя въпросния документ, не ми беше даден с обяснението, че помощник-директорката Милева била нямала ключ от директорския кабинет. И така аз бях оставен в пълна неизвестност наистина ли съм вече възстановен, следва ли да идвам на работа в тия три работни дни (28, 29 и 30 декември), колко време да стоя в неотопляваната сграда на училището и пр. На 29 декември отново се явих лично при г-жа Милева, отново настоях да ми бъде даден въпросният документ, отново това ми беше отказано и то чрез най-неубедителни мотиви. Г-жа Милева многократно е разговаряла с директорката Анастасова, но ето, въпросът въпреки всичко не беше решен, аз още не зная има ли такъв документ, с каква дата е той, какво произлиза от него, трябва ли да идвам на работа, колко време трябва да стоя на работа в учителската стая на неотопляваната сграда. За мен аргументът "нямам ключ от дирекцията" изобщо не ми звучи убедително. Същевременно аз резонно се опасявам ако не стоя по 8 часа в неотопляваната сграда на ПГЕЕ-Пловдив, в един момент да се окаже, че по този начин ми е организирана "самоотлъчка", която може да доведе до ново, този път съвсем "законно" мое уволнение! Имам чувството, че е много вероятно точно този сценарий да е приведен в действие. Поради което аз съм поставен в крайно глупавото положение да не зная какво да правя, да стоя ли тия три дни в студената сграда на ПГЕЕ-Пловдив, това за мен е една крайно неприятна административна гавра спрямо личността ми! Ето какво чудесно посрещане ми беше организирано от тъй авангардно мислещите директорки на ПГЕЕ-Пловдив!

Уважаема госпожо Киркова,

Аз вече Ви писах за някои мои опасения, ето, предчувствията ми почнаха да се сбъдват. Най-настоятелно Ви моля да се намесите в случая и да предотвратите по-нататъшни издевателства от този род над моята личност. Очевидно ръководният персонал на ПГЕЕ-Пловдив се нуждае крайно много от Вашата намеса и то в ролята Ви на медиатор или посредник, та някак да преодолее негативизма си спрямо моята личност, който, както виждате, отново взе да поражда още от първия ден на завръщането ми в моето училище недопустими и дори немислими ексцесии. Моля да направите нужното, първо, проблемът да бъде решен и то отговорно, с мисъл за бъдещето на това училище, аз пък в качеството си на учител по философия, психология и етика съм готов, каквото зависи от мен, да допринеса и със знанията си, и с опита си - с оглед заедно да помогнем на ръководния персонал на ПГЕЕ-Пловдив да започне да се държи в така и така създалата се ситуация що-годе по-адекватно и отговорно. Смятам, че е крайно време висшестоящите инстанции да си поемат своя дял от отговорността, понеже работите, както сама виждате, не вървят добре, това, което Ви разказвам в тази моя жалба, е много ярък симптом, потвърждаващ визираната крайно обезпокоителна констатация и тенденция.

Да се надяваме в резултат на Вашата намеса случаят да бъде решен още днес, 30 декември. Аз не мога да стоя в пълна неизвестност и през целия днешен ден. Ето, навън вали вече сняг, аз и днес ли трябва да прекарам в студената учителска стая?! Ами ако съм възстановен с дата 4 януари, тогава защо, дето се казва в известната поговорка, съм "изручал жабетата"?!

За мен такова едно безчовечно отношение към персонала (в случая в мое лице, но и по принцип, щото подходът се запазва и в отношението към другите, независимо дали те го съзнават!) е недопустимо. Така с хора, с човешки същества не бива да се постъпва. И понеже в случая говорим за ръководители на образователно-възпитателно учреждение, аз лично оценявам подобен стил на поведение като крайно укорим, обезпокоителен и неправомерен. Да се надяваме, че в бързината съм успял все пак да изразя същината на проблема, моля за извинение ако някъде съм се изказал не съвсем ясно.

30 декември 2015 г.

Пловдив С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo