Понеже чиновниците от МОН, които са разпоредили изучаването на философия в 11-ти и 12-ти класове на нашите гимназии да бъде премахнато, очевидно не знаят какво е това философия, ето, решавам да им изпратя тази сутрин подбран откъс от моята книга ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА (с подзаглавие Вечното в класическата и модерната философия), в който разяснявам що е философия. Ще им изпратя този текст, не вярвам, че ще го прочетат и проумеят, но нека за всеки случай да им го изпратя.
Жалкото е, че и много българи изобщо не знаят що е това философия, поради което изобщо не им пука за философията, за това дали ще се учи философия или няма да се учи, за жалост, този въпрос съвсем не вълнува огромната част от българите, да не кажа комай почти всички българи. (Наскоро с ужас разбрах, че даже хора, претендиращи да са образовани, включително и учители, наистина не знаят що е философия и живеят с една отчайващо бедна, крайно повърхността представа за философията!) Тази е истинската причина чиновниците от образователното ведомство да наберат смелост и да изгонят философията от българските училища. Защото у нас властта е демагогска или популистична, тя прави само това, което иска народът, ето, народът у нас в огромната си част мрази да мисли, не ще да бъде тормозен с мислене, ето, управляващите угаждат на народа и го освобождават от потребността да мисли! И от потребността българинът да бъде човек (и личност) ще го освободят властващите, колко му е, за щастието на народо властта е способна на какви ли не подвизи! Аз предлагам вместо философия МОН да въведе в училищата ни предмет ПРОСТАЩИНА или ОСНОВИ НА ПРОСТОТИЯТА - както искате го наречете този нов учебен предмет, който точно ще отговаря на същинските духовни, с извинение, нужди на целокупния ни народ. Щото немисленето и съпровождащата го простотия (бездуховност, антикултурност и пр.) е именно "философията" на масовия българин, който, разбира се, и малкото си пръстче няма да мръдне за да протестира срещу отпадането на философията от учебните планове, напротив, този същият народ най-горещо ще подкрепи това отпадане - аджеба, защо да учим младите на мислене, на духовност, на други такива изчанчености, нека те да си бъдат и да си останат автентични простаци, нека нацията ни да си остане просташка, нека да затъне в простащината!
Щото, между нас казано, философията, бидейки любов към мъдростта, не е нищо друго освен постоянна битка с простащината, най-напред със собствената склонност да правиш глупости и простотии, а след това и с аналогичната склонност на хората около теб. Философията е начин да се освободим от простотията, от нейното тежко бреме, е, властта направи така, че простотията да възтържествува първо в живота ни, а ето, сега се прави нужното тя да заеме подобаващото място в образователната ни система, а оттук и в културата ни. МОН твърдо застана на страната на простащината в нейната нестихваща битка с философията, с мисленето, с културата, с духовността. Толкоз по този въпрос. А ето сега и обещаният текст, малко е дълъг, но който иска, може да го прегледа, а пък за чиновниците в МОН този текст, както казах, ще им бъде поднесен тази сутрин за четиво по ограмотяване - щото е безкрайно тъпо у нас хора, които очевидно не знаят що е това философия, да решават съдбата на философията, това е пълно безумие; ето, четете:
Предговор
Ще се опитам да представя най-напред необходимостта на книгата, която написах – и която в някакъв смисъл е резюме на мои дългогодишни и упорити търсения и размисли. Книгата, която нарекох “Изворите на живота”, външно погледнато, е един систематичен курс по философия, в който обаче и твърде експресивно се тълкуват вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.
Избрах подобна форма, именно курс лекции по философия, защото тя ми осигури така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време се стремях да бъда близо и да не изневерявам на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитвах се да приобщавам съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека. Моята идея беше да преведа своя читател през ония изморителни изкачвания по лъкатушещите пътища на живота, които в крайна сметка ни довеждат и пренасят във вечното царство на духа. На духа, носещ в себе си всичко най-ценно за човека: истината, доброто, красотата, светостта. На духа, винаги побеждаващ абсурдите. Доколко съм успял в осъществяването на своя замисъл ще отсъдиш ти, любезни читателю.
От друга страна погледнато, моята книга, която сега с вълнение представям на читателите си, е изложение на основите на една премислена и основателна екзистенциална философия. Екзистенциална е философията, която на всичкото отгоре е и прекалено лична: защото не може да е безлично онова, което единствено може да ни осигури растеж на собствената личност. Аз разбирам книгата си като “теория” на саморазбирането, понеже тя може да изиграе ролята на водач в онова съдбовно пътуване към самия себе си, което в крайна сметка ще роди здравата, силна и достойна личност. Но в тази връзка трябва особено да подчертая и това, че в размислите за т.н. първи начала на съществуващото и на съществуването човек в едно непресекващо усилие поставя сам фундамента на субстанциално определената, сиреч отговарящата на високото предназначение на човека суверенна личност. Другояче казано, на свободната личност, понеже в крайна сметка съвременният човек разбра и се убеди, че да бъдеш човек означава да бъдеш свободен. Да разбираш самия себе си, да осигуряваш на своята вътрешна сила и същност простор за изява и разпростиране е най-отговорната мисия на свободния, на ангажирания с бъдещето си човек. Книгата ми е в състояние да приобщи своя читател така здраво към величавия универсум на свободата, че в един момент той ще се влюби завинаги в нея. Това ще преобрази живота му, такъв човек ще стане нов човек, богат с най-непреходни богатства – и устремен към невероятни постижения.
Казват, че Мартин Хайдегер, великият философ на ХХ век, който даде на света Германия, бил наредил да изпишат на пътната врата на своя дом следното библейско изречение: “Най-много от всичко пазете сърцето си: защото в него са изворите на живота”. Така този най-проницателен и дълбок мислител, вникнал в самите основи на съществуването и открил благодарение на това здравия фундамент на човешката свобода, е показал патоса, сърцевината на единствено подходящия метод, на който може да се опре т.н. човекознание. Тоест истински човеколюбивата философска антропология, осигуряваща ни близост с нашата най-съкровена в същото време интимност. Опитах се да представя част от най-великите постижения в тези философски области, и то именно такива, каквито са те за мен, за един търсещ истината философ, посветил живота си на разкриването и овладяването на ония тайнства, без които животът ни губи смисъла си.
От друга страна погледнато, книгата ми няма как да не приобщи съзнанието на читателя към толкова вълнуващите мистерии на човешкия дух, проникнал се от неудържимо влечение към съкровищницата на Духа и на Божественото само по себе си. Твърде много книги са написани върху тия неизчерпаеми теми, човешката духовна култура съдържа невероятно богати откъм смисъл и мъдрост прозрения на плеядата търсещи умове на човечеството. В своята книга се опитах във възможно най-кратка и ясна форма да представя най-важното от това неоценимо богатство на духовната култура. Ето защо в някакъв смисъл моята книга говори тъкмо за най-необходимото, т.е. за онова, без което не може. Тя представя и описва арената, на която е шествал векове наред вечният и неуморен човешки дух, а наред с това прави необходимото да ни приобщи към неговите приключения и авантюри, към неговата вдъхновена одисея. Разбира се, най-важното условие да се случи това е възприемчивостта на душата, нейната податливост към чистата мисъл, нейната откритост към призива на самото битие да бъдем себе си по най-дръзкия и верен начин. С други думи казано, моята книга е предназначена за търсещи и свободни духове; съжалявам, но на останалите с нищо не мога да помогна. Ала – и това трябва особено да подчертая – искрите на божествения дух тлеят в душата на всеки един от нас; от всяко отделно човешко същество обаче зависи кога те ще се разгорят и ще породят оня неугасващ пламък, който поражда патоса на съществуването, достойно за гордия, за имащия понятие за своята мисия и несклонен да се подценява човек.
Разбира се, всяка книга сама по себе си най-добре говори за онова, което представлява – и за идеята, която е оживотворявала и е оправдала раждането й. Съзнавам изцяло, че задачата, с която се нагърбих, захващайки се с писането на такава рядка книга, не е от леките. Напротив, е особено трудна – но също така е и наистина благодарна и дори благодатна, бих си позволил да кажа и това. Не мога да опиша чувството, което движеше ръката ми, не мога да ви намекна даже за ентусиазма, който ме овладя, когато почнах да напредвам в писането на книгата на моя живот, каквато е тази. Смея да я нарека така защото в нея съм изразил всички ония идеи, които са ме вълнували от юношеството ми та чак до ден днешен, до деня, в който съм вече съвсем зрял и доста преживял човек. Всички мои досега написани и издадени книги са все стъпала и подстъпи към настоящата, която ще увенчае търсенията, които ме импулсираха в моето философско и човешко дело. Всъщност философията, смея да заявя това, се превърна в първо дело на живота ми – освен, разбира се, самия живот, който се постарах да го изживея по достоен за философа начин. Всеки човек, живеейки, го прави на някакви основания, които, ако се опита да ги постигне в тяхната чистота, ще успее да се доближи до градивните елементи на неговата лична и изстрадана философия. В този смисъл без философия просто няма как да се живее. В своята книга показвам убедително, че животът ни може да се изживее по подобаващ начин само ако се опитаме най-настойчиво да проясним основанията, заради които всъщност живеем. Тоест, другояче казано, ако направим нужното да постигнем философията, която отговаря на нас самите като индивидуални човешки същества. В този смисъл между живот, човек и философия има тъждество, пълно покритие: защото по начало човекът е духовно същество. И понеже човекът, за да е човек, на първо място е дух. А пък философията не е друго, а квинтесенция на духа у живия и влюбения в живота човек.
Това исках да кажа тук в един най-предварителен план. Искам да ти пожелая, драги читателю, да пристъпиш към четенето на моята книга с дължимата увереност в собствените сили. Наистина се иска доверие в своята способност да схващаш и да се задълбочаваш в постигането на верния смисъл. Без него за никъде не сме. Защото истината е тази, която единствена ни прави свободни – друг път към човешката свобода няма.
Ония пък, които проявят неблагоразумието да си втълпят, да речем, “че мен тия неща не ме интересуват”, допускат глупава, а често и непоправима грешка. Не може безразличието към самия себе си да бъде изтъквано като основание да не искаш да разбереш самия себе си, т.е. да се оставиш да живееш слепешката, налучквайки посоката. Не че по този начин не може да се живее – мнозинството от хората живеят точно така. Но те рискуват да се лишат от най-съществената част на онова очарование от живота, заради което животът си струва да се живее. И заради което, предполагам, и изобщо ни е даден животът.
На добър час!
Раздел първи: ВЪВЕДЕНИЕ
Лекция I: ИДЕЯТА ЗА ФИЛОСОФИЯ
1.1.Същност на философията е свободата
Съществуват безкрайно много книги, учебници и помагала, които задълбочено обясняват проблемите на философията, нейните идеи, теории, разбирания. Те ни разказват за това какво се мисли по даден въпрос – и какво се е мислело векове преди нас. Поставяйки своите въпроси, тази философска книжнина дава добре премислени отговори, които остава само да се “научат” и да се знаят. Смята се, че ако човек се запознае с готовите отговори, то това вече ще го провокира към търсенето на свой, лично премислен и удовлетворителен “за мен самия” отговор. Но начина, по който се разговаря “за философията” – превърната в предмет на познанието! – поражда твърде много съмнения относно това дали ще се отиде по-далеч от най-обикновената дилетантска информираност.
Защото философията не е и не може да бъде прост учебен предмет или наука, даваща ни само знания за това или онова, които, като се знаят, значи един вид си влязъл в нейните пространства. Има много хора, които поназнайват по нещичко "за философията", което обаче не ги прави философи или философски мислещи хора, а само ги кара да се самозаблуждават какво точно и всъщност са. Да си информиран за философията е почти нищо, възможно е дори тъкмо твоята информираност да е станала стена между теб и самата философия. Или дори да е причината за нагазването в непроходимото тресавище на голата ерудиция, от което излизане няма.
Не бива хората да привикват да разговарят с без-раз-личност за философията – която да е нещо извън нас, а и ние да сме над него! Не трябва да се забравя, че философското всъщност не е друго, а тъкмо човешкото, истински значимото за човека. За самите себе си не бива да разговаряме като за нещо извън нас стоящо, което просто с протягане на ръка може да се вземе и присвои; ала строго научната форма на знанието неумолимо води до точно това. Ако се научим само – занимавайки се по този външен начин с философията, философското и… философите – да поставяме извън нея най-вече самите себе си, то би било по-добре изобщо да не се бяхме захващали с този наистина излишен лукс (нима науките, които учим и може да учим, са ни малко?!). Нали отдавна е известно, че ако се занимаваш по неподходящ начин с нещо, то по-добре би било изобщо да не си се докосвал до него; та нали все пак автомонтьорите, например, не се занимават с поправката на… часовници?! В крайна сметка ученето на философия по такъв начин води само до това, че продължава да расте числото на разочарованите от нея; а дали тези последните не трябва да са разочаровани по-скоро от себе си, а също и от своите неумели наставници във философията?
Оказва се, че учейки по този начин философията в нейната завършеност и окончателност, като система на истините, годни да служат на всеки човек (все едно че философията не е друго, а… цех за евтина конфекция!), човек разбира само, че такова занимание не е… “лъжица за всяка уста”, поради което завинаги остава отчужден от т.н. философски занаят. Ако философията се разглежда само като нещо станало, но не като ставащо, и то ето сега, то наистина това не си заслужава усилията, по-добре е човек наистина да се захване с нещо друго. Същевременно подложеният на такава философска агресия се пита с какво е заслужил подобни мъчения; затова той обикновено остава с убеждението, че не е загубил кой знае какво: та нали философи не всички можем да бъдем?! По-лошото обаче е това, че такъв човек никога няма да разбере какво наистина е загубил, от какво се е лишил. Впрочем, какво губим когато учим философията така, че завинаги оставаме с невисоко мнение за нея, когато си мислим, че тя не ни засяга особено и дори когато в края на краищата си позволяваме и да й се надсмиваме, смятайки, че “старата бъбрива дама” просто е прекалено претенциозна и затова наистина е съвсем смешна?
Ами пропилели сме шанса да разберем най-вече самите себе си. Проспали сме възможността да отговорим по свой начин на ония въпроси, без вникването в които действително не може да се живее смислено. Впрочем, споменатите въпроси – изразявани в така учената и външно опознавана философия просто като теории, без които може да се живее, просто като излишен лукс – така или иначе си остават и чакат своето решение. Ако човек се самоотстрани от тях и си запуши ушите, то пак някога ще дойде денят, в който повече не може да се отстъпва или бяга. Защото рано или късно (но по-добре е, разбира се, по-рано!) човек с живота си ще постигне своята изстрадана лична философия, ще се добере до истините, без които животът му наистина не си струва усилието. Но тогава вече ще е заплатил даже и лихвите за пропуснатото от… “празнословието” на старата бъбрива дама. Жалко е човешките въпроси и питания на съществуването да бъдат изнасяни извън техния исконен дом – философията в истинския й смисъл. Защото философското у самия човек не е друго, а тъкмо човешкото. Но нима някой е разбрал това – или пък да го е усетил със сърцето си – когато просто учим онази школска философия?!
Много хора, учещи философия в училище, в университета или другаде остават с погрешното впечатление, че нейните проблеми са им твърде далечни. Докато всъщност тези т.н. философски проблеми не могат да не са им близки: та това са техни, лични и човешки проблеми! Автентичната философия или философията, към която се отнасяме по подобаващия начин, говори за нас самите, тя и нас иска да предразположи към разговор, към живо участие в нашата собствена участ. Нима – ако това последното бъде усетено, а след това и осъзнато – някой ще може след това да твърди, че философията не е всъщност най-близкото до човека, до нас самите?
Ето че “философският занаят” точно съвпада със занаята (умението, майсторството, дори изкуството) да се живее човешки. И това не е излишен лукс, а наша всекидневна потребност, също и жизнена необходимост. Така погледнато, всеки ще разбере, че упражненията по философия могат да бъдат практическа лаборатория по добиване на личностност в най-дълбокия смисъл: умение за разбиране на себе си и живота, усъвършенстване в ползването на плодовете на свободата, изтънченост в проникновената отдаденост на истината, на така примамливата и посилна за човека мъдрост. Има практически умения, които може да ни даде само смислено живеният живот, а ориентацията към този последния зависи най-вече от философията като най-древно, и същевременно модерно изкуство, помагащо ни да гледаме на живота си откъм неговата истина.
Всеки сам трябва да постигне своята лична философия, а това ще стане само когато е свикнал да я търси неуморно. Правенето на своята философия е най-отговорното дело на живота, което за човека е първа необходимост; правейки живота си по подобаващия за неговото велико тайнство начин, ние всъщност правим по подобаващ начин своята философия, философията, неотделима от живата, преданата на живота, личност. Ето защо философстването не е занимание само на професионали, на някакви странни субекти, наричащи се философи, а е човешко дело, здраво свързано с отдадеността ни към живота, т.е. със степента на нашата лична ангажираност със самите себе си. Сега ясно ли е какво всъщност е загубил оня, който, разочарован от философията и от своите наставници си позволи да махне с ръка и да каже: “Не искам да философствам, не мога да понасям повече философията, мразя философите, мен философията и тези работи не ме засягат!”? Срещали ли сте такива хора – които непрекъснато казват, че искат просто да си живеят живота, и то непременно без философия?! Или те са толкова много, че други почти не остават? Но разбират ли какво би бил животът без философия? А възможно ли е изобщо да съществува такъв живот?
У нас философия в истинския смисъл просто нямаше десетилетия наред, съвпадащи с времето, в което несвободата и комунизмът бяха узурпирали до такава степен живота, че го бяха превърнали в негово отрицание. Това, което тогава все пак съществуваше, беше толкова нефилософско, че завинаги прокуди от философията човешките същества, принудени тогава да понасят подобно празнословие. Но другояче тогава не може да бъде: същност на философията е свободата. По същия начин, по който свободата е същност на живота за човека, по който свободата е също извор и на човешкото като такова.
Но тъй като без свобода човекът не може да живее човешки, то без свобода и философия не може да има. Обичащите живота не могат да бъдат безразлични както спрямо свободата, така и спрямо философията като неин дом, мястото, в което свободата е най-чиста и автентична. Ето че сега имаме свобода, но какво правим с нея щом като и философията на мнозина се вижда някакъв съвсем излишен лукс?
1.2.Пътят към богатствата на духа минава през дверите
на философията
Да се разглежда философията като нещо външно прибавено към съществуването ни (т.е. като натрапница, която предизвиква само досада!), е недопустимо: защото така унижаваме преди всичко себе си. Защото всъщност признаваме, че и животът ни е така чужд и непонятен, а пък свободата – съвсем безразлична. Общо взето философията може без нас, но дали ние можем без нея, сиреч без своите лични разбирания?! Възможно ли е, впрочем, да се живее човешки без търсене на смисъла, който сами даваме на живота си?! Какво е човекът без ценностите, от позицията на които живее, които съзнава и на които държи? И как да се доберем до истината за себе си и за своя живот ако не я търсим всеотдайно – та нали тъкмо търсенето на тази истина се нарича философия и философстване?! А възможно ли е изобщо да се живее без истина?
Разбира се, това, което наричаме философия, съществува само за да помага на човека, на всички нас в търсенето на истините, без които не можем да имаме яснота относно собственото си съществуване. Но, от друга страна, тези истини не са галоши, подходящи за всеки крак, те могат да бъдат само лично постижение, сътворена от отделния човек негова личностна вселена, в която наистина се чувства като в своя дом.
Философията, правена с цел да е годна за всички нас е с право безразлична на всички в същата степен, в която ние, човешките същества под това небе, не сме еднакви, сме различни и сме личности. И в това е нашето истинско богатство; нима не се разбира, че човешките същества са верни на самите себе си само ако са изключителни раз-личности? Ако е така, то и без-раз-личността към философията не може да съществува и вирее! Ако сме безразлични към философията, то какво ни говори това – най-вече за нас самите? И какво тогава ни остава?
Само едно: да създадем и сътворим своята лична философия, да проясним жизнения свят, в който съществуваме, да постигнем съдбовно важната яснота особено по отношение на самите себе си. Това може да стане само чрез засилена загриженост за самия себе си, а и също като се подпомагаме един друг – за да се импулсираме от това, което се нарича философия, любов към мъдростта. (Дали пък извънредната враждебност към философията не и израз на някаква силна привързаност не към друго, а тъкмо към… глупостта?!) Ето защо само да се знае или пък да се има отдалечена представа за това какво е една такава любов е почти нищо. Важното е, разбира се, тази любов да бъде почувствана и преживяна, да я пробудим в сърцата си и да се оставим на нейната несравнима с нищо друго сила. А всяка любов всъщност е непобедима сила на духа на човека!
Към философията си обаче можем да вървим не просто теоретически, а само практически, т.е. като сами философстваме, сами правим своята лична, оставаща завинаги, философия. Ако това не стане, то тогава всичко наистина е било само непосилно бреме, излишна тежест, която не можеш да отхвърлиш от плещите си, която си принуден да носиш кой знае защо. Ала щом като философията е преди всичко свобода, то почувствалите свободата няма да се принизят до такава противоестествена нейна употреба, до такава гавра в крайна сметка и със самите себе си. Те ще се заемат с тази задача на съществуването си истински, те сами ще разберат, че философията не е лукс, а първа потребност на живота ни. На живота на ония, които искат да живеят пълноценно.
Разбирайки и все повече убеждавайки се в потребността да се разчупят старите и негодни стереотипи на преподаването на философия, се заех с написването на една книга, която да може да облекчи отчасти движението ни към своята философия. Тази моя книга, излязла през 2003 година, се нарича Лаборатория по философия, която има подзаглавието Книга за опитващите се да разбират. Тя беше написана и издадена за да подпомогне търсенията в тази насока, да ни подтикне в избора на свой път както в живота, така и във философстването, служещо на самия живот като израз на индивидуалната свобода. Такова беше намерението ми, а доколко е било постигнато могат да кажат само ползващите го.
Какво представлява онази моята книга е видно още от първата тема. Моят стремеж беше да създавам, насърчавам и провокирам условията, пораждащи разговори и дискусии между заинтересувани от търсенето на истината млади хора. Добрият разговор и пълноценната дискусия са онова, което поражда вдъхновението – а нима може да има любов (в това число и към мъдростта) без вдъхновение? Моята цел се свеждаше до това да помагам за пробуждането на оная жива ангажираност към участта на човешкото, която е неотделима от нас самите. Следователно идеята ми се определяше от желанието да се стимулира живото философстване в противовес на книжното, изкуственото, сухото и безличното, което кой знае защо често се смята за единствена възможност пред занимаващите се с философия.
Превъзмогването на скуката и отегчението в семинарите и упражненията по философия може да стане само чрез оная свободна въвлеченост на душите в собствения им живот, която се проявява в пълноценния разговор-дискусия-диалог. Наложи ми се да потърся различни средства за импулсиране на така необходимата въвлеченост, за пораждането на желание и интерес в степента, в която това е възможно. Намерих ги в обособяването на идеи, в изтъкването на алтернативи, в поредиците от естествено разгръщащи се въпроси, в някои казуси и игри, които дават възможност за изява на философската проницателност, в други практически форми, които създават атмосферата на съпричастност, саморазкриване и съучастие, явяваща се първо условие на спонтанния, непринуден и увличащ разговор. На места (където е трябвало) си позволих да обобщавам постигнатите – доколкото е възможно да са предвидими! – резултати, т.е. да поставям акценти, които още повече задълбочават изследванията, а също и дават тласък на собствените достижения.
Разбира се, личностите на участващите в тези разговори неизбежно ще наложат своя незаменим отпечатък, което именно е търсеното, докато основата може да бъде използвана по най-добрия (по тяхна преценка) начин. В този смисъл моята книга дори не е водач, а само партньор, който задочно участва в разговорите, макар че се надява да ги е започнала, да ги е подбудила или поне да ги е насърчила.
А ето сега предлагам нова книга, настоящата, която условно наричам “Курс по философия”. В нея съм се стремял да развия най-същественото съдържание на ония вечни проблеми, които занимават не само прословутата каста на философите, ами и всеки човек, който иска да живее що-годе смислено. Продължавам да смятам, че доверието към философията не й се полага заради предишни активи, а че то трябва всеки път наново да бъде заслужено и потвърдено по един категоричен начин. Затова и непосредственото правене на философия в свободното сътрудничество на млади хора, намиращи се в зората на живота си, е единственото, което ще й даде правото да се ползва от съответното доверие. Ето защо най-лошото е философията (поради неподходящия подход спрямо онова, което се е заела да прави) да се дискредитира още преди да е спечелила някакво доверие. Веднъж загубено, както е известно, доверието прекалено трудно се възстановява; но ако е спечелено още в самото начало, тогава трудно ще може да бъде загубено.
Защото ако философията ни е станала приятел, т.е. ако сме успели да намерим приятеля в лицето на собствената мисъл, то тогава вече нищо не може да ни отдалечи от нея – защото така на основата на доверието към самите себе си сме се приближили към своята философия. Само така може да бъде победено пагубното впечатление, че философията иска да ни се натрапи, а пък ние самонадеяно се дърпаме, не искайки да допуснем нещо чуждо в презрения си наивен комфорт. Всъщност се оказва, че натрапникът не е философията – тя и без мен и теб може да съществува! – а че благодарение на нея ние самите неусетно се приближаваме до самите себе си, до истината за себе си.
Философията ще ни приеме и приобщи към своите богатства само ако ние самите й дадем от собствените си богатства – и едва тогава наистина ще сме богати, ще притежаваме богатството, което молци не го ядат. Нали все пак бедността (във всеки един смисъл) не е нещо, с което можеш да се гордееш, да изтъкваш като постижение?!
Но за всяко богатство трябва да се работи, то няма да дойде само, излишно е само да го чакаме, а трябва да се потрудим за него. Пътят към богатствата на духа минава през дверите на философията, но започва от нас самите. Той тръгва от скритото в гърдите на човека, което трябва да бъде изявено. А за това се иска малък първоначален тласък – решимостта да се добереш до истината за самия себе си. Ако решимостта е налице, то всичко останало ще бъде постигнато.
Имаме ли я тази решимост обаче? Готови ли сме да я придобием? И как става това? Защо трябва да употребя свободата си по този начин? Ето някои от въпросите, с които може да се започне. Щом като посоката е ясна, щом като веднъж се тръгне, неимоверно по-леко се върви…
Да тръгваме тогава, какво чакаме?!
Думата философия (φιλοςοφια) е с гръцки произход и означава любов към мъдростта. Измислил тази дума Питагор (вт.пол.на VІ в. – началото на V в.пр.н.е.) от остров Самос, познат ни като математик, откривател на известната теорема, въпреки че той е бил преди всичко друго философ. Питагор сметнал, че за смъртния човек не е по силите самата мъдрост – качество на боговете! – затова той трябва да се задоволи поне с любовта към мъдростта, което съвсем не е малко и е нещо божествено у смъртния човек. Оттогава стремящите се към мъдростта, които по-рано били наричани софоси (мъдреци), започнали да се определят като философи, т.е. влюбени в неземната, божествена мъдрост.
С това, че философията е любов към мъдростта е казано почти всичко, към него малко може да се прибави. Ако един човек не е преживял същото, ако не е почувствал любов към мъдростта, ако сърцето му не е преизпълнено с това велико чувство, то на такъв едва ли ще му помогнат и най-изтънчените обяснения за това какво е философия. За да разберем какво е любовта към мъдростта, и какво е самата мъдрост, оказва се, трябва най-напред да се влюбим в нея, да открием сърцето си за това чувство, и едва тогава думите вече могат да направят своите несъвършени опити да го изразят. Как да отворим душите си за любовта? – това може би е първото, което трябва да се запитаме. Ако любовта е прояснена и разбрана, то и любовта към мъдростта – нейна разновидност – ще ни се открие.
Знаем, че любовта се ражда, а не се прави. Тя не може да бъде принудително предизвикана, създадена или сътворена, понеже е нещо живо; може би тъкмо любовта е най-живото, защото тъкмо тя ражда живота. Любовта нахлува спонтанно и изведнъж, овладява душата ни и изцяло преобразява живота на влюбения. Любовта е дълбока страст, пълна отдаденост на любимото, опияняващо влечение, на което никой не може да устои, тя е безумие, лудост и дори бяс, потребност да се слееш без остатък с предмета на влудяващото желание, любовта е копнеж по недостижимата и вечно убягваща ни пълнота и хармония. Любовта е трепет, при който душата ни е станала силно опъната струна, отзвучаваща и резонираща и на най-малкия отклик отсреща. Тя е неописуемо вдъхновение и безкрайно интензивен живот, във властта на който всеки смъртен жадува да се отдаде. Цялата поезия от векове се опитва да изрази естеството на любовта и само там можем да намерим изчерпателната истина на това чисто и толкова възвишено чувство. Но ние тук сме длъжни да постигнем по друг път споменатата истина, затова нека да вникнем по-внимателно в току-що казаното.
Любовта е човешка проява, тя прави отделното същество човек в истинския смисъл на тази дума. Любовта ни възвисява, издига ни нагоре, следователно когато не сме влюбени, ние сякаш сме паднали надолу, в известен смисъл сме деградирали и сме се принизили: защото ни се е изплъзнало нещо изключително значимо за живота ни. Затова човекът е склонен да плаче за загубена любов, и това е твърде трагично. От друга страна щом не можем да се влюбваме когато ни се прииска, то значи за да се породи любов трябва не само нашето сърце да е открито за така желаното чувство, но и предметът на любовта ни да е разположен по определен начин към нас, да желае да открие душата си и да откликне на нашия порив: за да се срещнат в един незабравим миг две взаимно привличащи се душевни движения и от искрата да пламне всичко изгарящата стихия на любовта. В любовта човек открива нещо от себе си в онова, в което е влюбен или което обича, тя се основава на родството, подобието и близостта на две същества – “подобното се привлича от подобно”, дали е така? – независимо от различията. Тя предизвиква прераждане на душата и човека и му помага да погледне по съвършено друг начин на съществуващото, на света, на човека. Любовта по магически начин променя оптиката на гледане и виждане и неимоверно обогатява нашата същност и живота ни. Вероятно точно затова е така желана и примамлива и човек едва ли някога ще може да каже че е живял ако никога не е бил влюбен, ако не е изпитал любов.
Но любов съществува не само между мъж и жена, между родител и дете. Любовта, любовното отношение може да пронизва всичко онова, което съставя живота ни, а също и целостта на съществуващото и неговата душа и същност, т.е. истината на битието ни. Вероятно това отношение може да се нарече мъдрост: настроеността на човечността към истината на съществуването, която не може да не е изпълнена с любов. И затова човекът като такъв в своята пълнота и пълноценност не може да не е овладян от любов към мъдростта – стига да се опитва да живее и да постига живота както това подобава за човека. Следователно посоката на пътя към истината на съществуването се нарича мъдрост, а мъдростта не може да не е оплодена от любов.
Голяма мъдрост има в любовта между две човешки същества, между един мъж и една жена например. Чрез нея те постигат истината на живота и само чрез нея разбират какво е това живот: едва в любовта те започват да живеят пълноценно, т.е. преизпълват се с автентичния живот. Но любовта към самия живот, отдадеността към неговото велико тайнство и импулсът да направим живота си човешки – явяващи се ядро на достижимата за човека мъдрост! – е същност на непобедимото човешко влечение, наречено от Питагор любов към мъдростта. Всъщност разговорът за живота, любовта, човека, мъдростта, тленността, времето и вечността, който сега започваме, никога няма да престане и няма да изгуби смисъла си за човешките същества. Именно този разговор определя необходимостта от философия, той е в основата на нейната непреходност. Нека всеки един от нас се опита да се включи в този разговор и да даде нещо от себе си. И ако желанието е налице, тогава вече нищо не може да ни удържи в усилието да прекрачим прага на философията.
Но възможно е даден човек да иска да проговори, но да не намира сили да се обади. И то не защото не знае какво да каже, а защото го е страх да не се изложи, защото не знае откъде да започне или пък защото усеща, че не умее да философства. Затова нека да се запитаме за това как се философства?
Най-общо казано по същия начин, по който човек се учи да плува: за да плуваш се иска да се хвърлиш във водата и да започнеш да движиш ръце и крака. А за да започнеш да философстваш се иска да тръгнеш в опитите си да се изразяваш философски, което не е друго, а в най-истинския смисъл човешки. Философствайки, човек изразява себе си, своята душа и сърце, своята специфична човечност, разбиранията си, убежденията си, волята, свободата, мисълта, интуицията, прозрението си. Следователно изисква се да бъдеш себе си в най-точния смисъл на тази дума, да бъдеш верен и да не изневеряваш на самия себе си, на своята самостоятелност и неповторимост. Трудно ли е това? Не ни ли се налага да го правим всекидневно?
Правим го, ние само това правим: да изразяваме себе си. Но въпреки това като че ли е трудно – ако трябва да го правим истински. Особено когато трябва да го правим съзнателно, а не както се случи или както дойде, без да искаме и неумишлено. Има неща, на които трябва да заложим, за да ни се удава да философстваме по-добре, т.е. да успяваме пълноценно да изразяваме себе си.
Най-истински човек изразява себе си когато това става спонтанно, без преструвки, без желание да се представиш пред хората в някаква изгодна за теб светлина, значи искрено и естествено. Философската нагласа или нагласата за философстване се ражда там, където човек отхвърля маските, забравя ролите, които е принуден да играе всекидневно пред другите, измъква се от “кожата” на всекидневието – която при някои хора е особено дебела, дори непробиваема! – и застава пред другите единствено с голата, чиста и неподправена своя душевност. Т.е. изважда на показ душата и сърцето си, опитва се да изрази себе си без остатък, без фалш, без повърхностни и злобни, дребни емоции на деня и на потока от дни, без корист и желание да господства и да се налага над хората около себе си и т.н. Другояче и по-накратко казано, изисква се просто да бъдеш човек и личност, чиято единствена подбуда не е друго, а свободата.
Философстването в този смисъл е възползване на човека от свободата, благодарение на която съществуваме по човешки начин и наистина можем да бъдем в най-пълна степен себе си. Предимствата на свободата може да ги оцени само свободният човек, свободен не просто в смисъл че не е роб, а защото е необременен в своето съзнание, в мислите си, в своите вярвания, действия и поведение. Ние всички си мислим, че сме свободни, но наистина ли е така? Не са ли свободни в истинския смисъл на тази дума само малцина велики личности на човечеството, достигнали в творенията си предела на човешките възможности, постижения, дела? Не срещаме ли непрекъснато около себе си хора с атрофирали възможности и способности, хора, които са занемарили себе си и своето бъдеще, хора, които се задоволяват с малко, които са се отказали от младежките си мечти и желания? Хора, които са се оказали победени от стихията на всекидневието с неговата дребнавост, корист, повърхностност, обърканост и случайност. Може ли някой от тях да каже за себе си с пълно право: “Аз постигнах чистата свобода, аз съм истински свободен, аз нито за миг не забравям за свободата си и живея изцяло с нея!”? Кой от смъртните е постигнал тази свобода? Разбираме ли, впрочем, какво е свобода?
Философията е търсене на свободата и в този смисъл е израз на свобода. Да философстваш означава да отхвърляш несвободното у себе си. Философията е освобождаване на духа и душата на влюбения в мъдростта. Вечният порив към свободата е в основата на философстването; следователно не е философско разсъждението, в което не може да се усети и следа от този порив, в което липсва благоразположеност и отдаване на свободата.
Истината прави духа свободен. Тези думи на немския философ Хегел (1770-1831) – а те са повторение на известното изречение на Спасителя: Истината ще ви направи свободни! – изразяват дълбоката връзка между истина и свобода, която дава живот на философстването и на философията. Това е ясно, а дали пък мъдростта не е обител, дом на истината? А пък свободата да е път към него?! А разсъждение, което не преследва истината и значи се определя от други цели, не може да бъде наречено философско. Да философстваме означава да сме овладени от духа на истината и свободата.
Търсейки отговора на въпроса Как се философства? достигнахме до извода, че да философстваш означава:
• Да изразяваш себе си, своята субективност в общозначимите й човешки измерения;
• да освободиш съзнанието си от нагласите на всекидневието с неговите предразсъдъци, илюзии, уверености, догми и пр. и да правиш опити да постигаш чистата свобода в духа си;
• да се стремиш към истината като свой идеал, да забравиш за всяка друга цел;
• да бъдеш искрен, да поглеждаш смело в недрата на разголената си душевност, опитвайки се да откриеш там искрите на вечния човешки дух.
С това като че ли е казано главното. Философстването е коренна преориентация на съзнанието и живота, насочена към постигане на първичните дадености, на началата, от които зависи съдбата на човека на тази земя и под това небе.
Ако са налице посочените условия, благодарение на които душата е готова да черпи от целия си потенциал, то по чуден, необясним начин в нея могат да се породят идеи. Т.е. такива образувания, които са в състояние да поберат цялата човечност в нейните съществени, смислово натоварени измерения. Идеята е градиво на философията, тя придава жизненост и душа на философските построения и разсъждения. Душевната способност, пораждаща философските идеи, се нарича разум – силата, която придава единството, целостта на вътрешния потенциал на човека, неговата душа. Автентичният човешки живот се постига на нивото на разума, почвата на разумността е тази, от която израстват значимите философски идеи. Да се опитваш да бъдеш разумен, да заставаш на позицията на разума е основната настроеност на философстването, която му позволява да покори иначе вечно убягващия ни жизнен смисъл на нещата, на съществуващото. Да постигаме автентичния смисъл на битието, на това, което наистина е, е задача и отговорност на заниманията ни с философия и на опитите ни да философстваме. При които лека-полека израстваме до степента да бъдем самосъзнателни и ефективно самосъзнаващи се човешки същества. Следователно философстването не е нищо друго освен път на самоосъзнаването на човека. Философията в този смисъл е неговото автентично, чисто човешко в пълния обем на тази дума самосъзнание. Влюбеността в мъдростта значи е тази, която ни прави самостоятелни, свободни, стремящи се към истината и разумни човешки същества.
Силата на философстването се проявява в прилагането му, философията доказва своята мощ в осъществяването си, в поставянето на смислени въпроси и във всеотдайността в търсенето на задоволителни за нас самите отговори. Във философията ние се опитваме да встъпим в разговор със съществуващото благодарение на вникването ни в нашето собствено съществуване. Опитваме се да се вслушваме в загадъчния говор и стон на самото битие, да откликваме на неговия порив и призив, дори да се сприятеляваме с него, да усещаме близостта си с неговия живот, неотделимостта си целостта на съществуването. Във философията ние ставаме наистина причастни на истината на битието на съществуващото. Това са думи на Мартин Хайдегер, 1889-1976, най-значимият философ на ХХ век, който е дала на света Германия.
...
3.3.Философията: пробуждането и будността на разума
Всяка проява на активност, свързана с философията, няма как да не е обусловена и подкрепена от съответната душевна сила. Душата на човека включва в себе си много и най-различни душевни сили: ум (разсъдък, интелект), чувства, воля, въображение, памет, интуиция и някои други. Наистина си заслужава да се запитаме коя от душевните сили най-вече участва в пораждането и осъществяването на нашите философски инициативи. Сиреч да разберем коя от душевните сили е извор на философстването.
Понеже често философстването се свързва с мисленето, с разсъждението, то явно повечето хора са склонни да намират в ума онази душевна сила, на която се опират философските инициативи на индивида. Умът – а другите имена на тази душевна сила са разсъдък и интелект – или способността за мислене и разсъждение може би има водеща роля, той, безспорно, е твърде потребен за философстващия. Ако философстваме, изхождайки главно от ума, то това няма как да не доведе до появата на някакъв по-специфичен тип или пък стил на философстване. Тогава ще стане така, че моята философия, опираща се главно на моя ум, ще бъде прекалено разсъдъчна или умозрителна, понеже това, от което съм изхождал, е тъкмо разсъждението, именно умуването. Не зная на вас как ви звучи, но лично на мен не ми звучи много съблазнително моята философия да изхожда и да се опира единствено на самонадеяния ми ум, сиреч да е станала прекалено разсъдителна и умуваща. Защото сам по себе си умът – а това е една велика душевна сила на човека – едва ли може да разчита на особени философски постижения. Та нима не е известно, че на ума се опира цялата наука, там е неговата сфера и стихия, а ако той стане водеща, доминираща сила и в областта на чистото философстване, това ще превърне философията в нещо съвсем наукообразно, но за сметка на това по-малко философично. Разбира се, че философията трябва да бъде философична, т.е. вярна на самата себе си, тя не бива да подражава на нищо друго, тя трябва да прави нужното да си остане именно философия, да си бъде, значи, съвсем философична. Явно за да бъда и да се изявявам като философ не е достатъчно да съм просто умен и разсъдлив, иска се, предполагам, нещо повече от това.
Добре, а какво да кажем в такъв случай за душевната сила, която е противотежест на ума, която в някакъв смисъл е негов антагонист: чувствата. Чувствата, знайно е, са твърде субективни, чувствителността е сфера на субективността, те са нещо твърде лично и интимно. Знае се също, че чувствата безжалостно се гонят от науката, там те не се допускат, понеже всичко развалят и водят до страшни абсурди. За сметка на това чувствата се намират като в свой дом в една друга сфера, именно в изкуството. Там те не просто са полезни, там те са главното, водещото: да речем в поезията, в музиката, дори в живописта, където сякаш всичко е един поток от човешки емоции, впечатления, силни усещания, резонанси и пр. Но дали чувствата трябва да се допускат в сферата на философията – ето това е един доста голям и отдавнашен спор. Понеже чувствата са една твърде искрена изява на нашата човечност, то как тогава да ги изгоним от философията след като самата философия е опит да изразим себе си в своята пълнота?! Ако обаче чувствата вземат връх във философските инициативи на този или онзи, то това ще придаде особено оцветяване на неговите разсъждения. Така ще се появи и един по-различен тип или стил философстване. Някои философи от миналото са залагали на чистия ум и по тази причина са били безпощадни спрямо чувствата, други пък не са били така строги и са ги допускали в своята душевна лаборатория, където са сътворявали идеите си. По-емоционални философи са, да речем, датчанинът Сьорен Киркегор, французите Блез Паскал, Жан-Жак Русо, Албер Камю, немецът Фридрих Ницше и мнозина други. Докато по-рационални, в смисъл на по-разсъдливи философи са мнозина други; образец в това отношение са великите философи Аристотел, Имануел Кант, Георг Хегел.
То така е и с хората: някои са по-разсъдливи, други са по-чувствителни. Това е неизбежно и на него, вероятно, дължим своята раз-личност. Не трябва да насилваме себе си и да бъдем неискрени – това важи и за философските ни изяви. Не можем и не бива да искаме да бъдем еднакви – една такава възможност всява ужас и усещане за крайно неприятна скука. Философията е сфера на свободната и непринудена изява на духа на човека, на неговата душа и на самия човек в най-значимите му потенции. Ето защо нямаме право да насилваме душата си и да се опитваме да бъдем не каквито сме – та да ставаме философи.
Моята фантазия, въображението ми също – няма как – трябва да участват в раждането на философските ми идеи. А ако съм с развинтена фантазия – нима това е толкова лошо както изглежда на пръв поглед? Фантазията е творческата сила на душата – как тогава да мога да се откажа от нея?! Същото може да се каже и за интуицията, без която нашият разсъдък сякаш става сляп: тя именно ни дърпа и води напред, в неизвестното, тя ни насочва там, където сме особено несигурни, тя озарява пътя ни в полето на познанието и търсенето. Ето защо и тази душевна сила, подобно и на останалите – волята, паметта, вярата, съзнанието и самосъзнанието – е безкрайно ценна и по никакъв начин не бива да се пренебрегва или пък елиминира.
Да погледнем обаче на така сложилата се ситуация малко по-иначе. Продуктите на моя ум са знанията: те ли са почвата, от която израстват моите философски мисли? Или пък чувствата са силата, която провокира благоприятните условия душата ми да се вдъхнови за философски инициативи? Как постигам смисъла, ценността, чисто човешкото в начина, по който аз възприемам съществуващото около мен самия? Може би чувствата ми дават този смисъл, понеже, знайно е, знанията са твърде “студени”, някак си са прекалено строги, а пък чувствата именно са така “топли” и човечни?!
Във философията аз търся своята човешка позиция спрямо съществуващото, опитвам се да постигна изчерпателния смисъл, ценността на нещата за мен самия. Знанията ми дават един строг и обективен поглед, те именно са и сфера на науката, която наистина се абстрахира от всяко чувство и всеки повей на субективност. Философията няма как да се стреми да удвоява и дублира науката, т.е. да се опитва да прави същото като нея – ако си го позволява, се губи смисъла. Философията не е и не бива да бъде сума от знания за съществуващото, защото с тази задача прекрасно се справя самата наука, възникнала, впрочем, в лоното на философията. Науката е дъщеря на философията, а пък тази последната е нейна майка. Философията не бива да се опитва да прави същото, което прави изкуството, където водещото, доминантата са именно чувствата, субективните емоции, преживяванията, усещанията и впечатленията. Художникът изразява субективно-емоционалния резонанс, който се поражда в душата му под напора на света, той рисува и изобразява своето чисто субективно виждане на съществуващото. Философията обаче не може да си позволи лукса да удвоява и това, което прави изкуството; тя, впрочем, не може и да се справи с такава задача. Но тя трябва да се нагърби най-смело с изпълнение на собствената си задача и мисия.
Явно ми се налага – ако искам моята философия да е по-жизнена и пълноценна – да обединя в едно чувството със знанието, ума със сърцето, интуицията с мисленето си. Това е изключително трудно, но пък само то може да ми осигури свобода и непринуденост по отношение на моите душевни сили: само като не пренебрегвам никоя от тях и не се предоверявам на някоя избраница или на някаква привилегирована душевна сила, само тогава ще имам една добре балансирана и неедностранчива философия, която в някакъв смисъл ще отразява моята лична човечност, мен самия и моя собствен вътрешен свят. Да свържа в едно цяло потенциала на всички мои душевни сили и да се опра на цялата мощ на своята душа е истинско предизвикателство пред оня, който е решил, който има амбицията да постигне много в своите търсения в полето на философията, на истината и на свободата. Защото в някакъв смисъл именно философията е Храм на истината и на свободата – такива, каквито те се откриват на човека. Философията е нещо твърде и прекалено човешко – как тогава да я постигна ако се откажа тъкмо от своята човечност?!
Възможно е, че в опитите си да съединят в едно органично цяло всички способности на душата си някои хора няма да успеят да постигнат целта си – и в резултат ще се получи някакъв невъобразим хаос. Вероятно често става точно така. Но то може би е неизбежен и необходим етап по пътя на автентичното философстване: нищо не се постига изведнъж. Ако почувствам хаоса в душата си – а той, предполагам, си е съществувал и преди да се захвана с философия, ала тогава просто не съм го съзнавал – то това е началото на една грандиозна битка, в резултат на която аз ще употребя цялата сила на душата си, за да въведа ред в своя душевен живот, да надмогна хаоса и да постигна една чудна хармония. Ето това е нещото, което само философията може да ми даде. И за такава една цел си струва да преживея много трудности и мъки, понеже, казват, целта оправдавала средствата. В случая, струва ми се, това може да се каже с пълно право. Философията може да ми помогне да надмогна хаоса в душата си, да въведа ред в оня изначален хаос, в който много човешки същества пребивават цял живот. Понеже са се примирили с него, понеже не са имали дързостта да встъпят в битка и да победят хаоса в душите си. Философията в някакъв смисъл е наш най-могъщ съюзник в тази наистина грандиозна лична битка за ред и хармония в душите ни.
Но всичко казано дотук всява усещането, че някак си се бяга от директния отговор на въпроса, който си поставихме в началото: коя е силата на душата, на която се опират моите философски инициативи? Да отговорим: всички мои душевни сили като цяло са тази сила съвсем не е убедително. Всички мои сили трябва да са равнопоставени, нито една не трябва да е пренебрегната, но това не е отговор на въпроса: защото, предполага се, в царството на равнопоставеността винаги е необходим водач. Коя от всички душевни сили играе тази роля на водач при пораждането на философските ми инициативи и иновации?
Аз лично имам един премислен и изстрадан отговор на този въпрос, и той е: разумът е този водач! Но тъй като за жалост много често съвсем не се разбира що е разум, ми се налага да дам някои пояснения и уточнения.
Често хората, когато говорят за разум или за разумност, имат предвид не друго, а разсъдъка, ума, интелекта и съзнанието. “Мислителната способност” на човека бил този прехвален разум. Да се отъждествяват разум и разсъдък (защото разсъдъкът ни, както се вижда, си има много имена!), е една доста разпространена грешка, дължаща се на недомислие. А всъщност нашият разум е нещо много повече от голия ни разсъдък, много повече е наистина. И ако това не се осъзнае, нещата неимоверно се объркват.
Аз си имам една своя теория по този въпрос, която много ми помогна за да реша някои иначе сякаш нерешими антиномии на разбирането на всички останали въпроси. И това е теорията ми за т.н. типове отношение на човека към света и към самия себе си. Които аз разделих на три най-основни, коренни и чисти отношения: познавателното, ценностното и практическото. Аз тук съм принуден съвсем бегло да спомена някои неща от моето разбиране, та да решим проблема с разума. А на отделно място ще кажа повече за самата теория.
Тези три чисти и коренни типа са основата на всички други човешки отношения, които пък се пораждат благодарение на свързването и смесването на тези три. Аз деля всички човешки отношения на два рода: чисти и производни. Производните ги наричам и синтетични, понеже свързват в едно две или дори и трите чисти отношения. Същност на познавателното отношение е знанието, на ценностното – емоцията, на практическото – искането, волята. Практическото израства на основата на първите две, на основата на знанието и на ценността. Първото, познавателното отношение има за свой представител в душата ума (разсъдъка, интелекта), второто, ценностното се олицетворява от чувствителността, от чувствата, а пък третото, практическото, както казах, си има за свой представител една изключително важна душевна сила, каквато е волята. И къде в тази схема се намира разумът?
Да се смята, че разум е просто друго име на разсъдъка е недопустима грешка. Разумът, както казах, е нещо много повече от разсъдък. Разумът по моето разбиране е една сложна, производна и синтетична душевна сила, която свързва в органично единство разсъдък, чувство и воля. Именно то тази причина разумът е толкова незаменим в хармонизирането на нашия душевен живот, пък и на живота ни изобщо. Да мислим и да разбираме разумно сякаш е най-висшето, на което сме способни. Това, другояче казано, означава да мислим философски, сиреч в най-истинския смисъл човешки. Ако разбираме по подобаващия начин разума, сме постигнали една твърда основа, на която можем да поставим на сигурно място своето философстване. И ако стоим неотклонно на тази основа можем да постигнем големи успехи. Но да се осмисли цялостно разумът, да се разбере и проумее съвсем не е лесна работа. Може би цялото ни движение из проблемите на философията, човека и живота в крайна сметка ще ни даде това най-автентично и пълноценно разбиране на разума.
Значи разумността като висша човешка и душевна потенция е пряко свързана с мъдростта или с любовта към нея. Разумността е свързаност на чувстване и знаене, на интуиране и разсъждаване, на смисъл и мисъл, на ценност и безценност, на субективно и обективно. Ето тази така разбрана разумност е силата, която поражда моите философски инициативи. Разумът е в някакъв смисъл свръхчовешка способност, понеже точно той ни прави сякаш богоподобни. А самият Бог е Абсолютен Разум. Разумът изглежда е сътворил всичко, той е внесъл ред и хармония в съществуващото, на него дължим този прекрасен, обсипан със звезди Космос и нашата възхитително красива планета Земя, която сякаш е създадена с изключително старание от нашия Велик Създател. Да схване това, да приеме тази идея за свое свято верую е първото постижение и плод на нашия самоосъзнаващ се разум.
Разумни сред нас, уви, се оказва са малцина, в никакъв случай не всички – както често най-великодушно ни хвалят: човекът бил “разумно същество” – де да беше така! Човекът е същество, способно на разум и разумност, но този предел на човешко съвършенство се достига съвсем не от всички. Всъщност изглежда много малко са истински разумните хора, както и мъдрите хора. Разум и мъдрост ако се припокриват, то от тази гледна точка се оказва, че само боговете са истински разумни. За нас, хората, остава тази задача: за се стремим към разумността, да се впечатляваме от нея, да я разпознаваме, да я обичаме. Както, впрочем, философите обичат и самата мъдрост. За смъртния човек това съвсем не е малко.
Разумността, изглежда, е някак си заложена в нас, ала след това е била приспана. Или пък ние самите сме я приспали, неизвестно как, или пък ние самите, уви, не правим нещо, за да я пробудим. Сънят на разума изглежда е една прокоба на човека, която може да бъде развалена чрез самоотвержени занимания с философия. От тази гледна точка излиза, че не само старите, че не само много преживелите могат да търсят разумността, а че тя е особено благодатно занимание за младата възраст. Тоест тогава, когато се будят за истински живот всички душевни сили: тогава е моментът да отдадем длъжното и на разумността у себе си.
Младостта носи в себе си прекалено много разум: нейните най-вдъхновяващи пориви са сякаш призив на приспания в гърдите ни разум. Той ни призовава и търси упорито нашия отклик. Мнозинството от хора не го чува и не иска да го чуе: то е прекалено заето с правенето на всякакви глупости и на най-маловажни и рутинни неща. Малцина са тези, които се вслушват най-внимателно в призива на собствената ни разумност, опитваща се да постигне освобождение, да постигне свободата си. Освобождаването на разума в душите ни, тържеството му над неразумността и над глупостта се нарича философия.
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар