Получих този документ и веднага решавам да го публикувам - понеже съм убеден, че той трябва да стигне до колкото се може повече хора. Излишно е да казвам, че изцяло подкрепям искането за изграждане на “Музей-мемориал за памет и съвест Лъвов мост” в сградата на бившата Дирекция на Народната милиция на бул. Сливница 235. Разбира се, че идеята за преместване в тази окървавена от страшния комунистически терор историческа сграда на... Министерството на науката и образованието е идиотска, тя може да хрумне само в някакъв уродлив комунистически мозък. (Макар че в нея има, трябва да признаем, известна логика, пък макар и извратена: комунизмът, който изби толкова много човешки същества, сега продължава да се гаври с народа на България чрез МОН, институцията, която изобщо не е реформирана - и затова продължава да тероризира по недопустим начин младежта на България.) Още ще пиша по тия въпроси, а ето сега и самия документ:
Здравейте,
Изпращаме Ви становище на “Инициативен комитет за изграждане на Музей-мемориал за памет и съвест Лъвов мост” в сградата на бившата Дирекция на Народната милиция (бул. Сливница 235) с молба да ни съобщите дали подкрепяте изложените в него искания. Или ако не, какви са вашите съображения и препоръки. Поздрави!
Ангел Николов, историк, координатор на инициативата: Inter_idea@mail.bg, Telefon: 0887 276 604
PS: На 7 декември, от 18.00 в “Дома на киното” ще има нова прожекция на документалния филм “Народен дом на терора”, разказ за сградата на площад “Лъвов мост”.
СТАНОВИЩЕ
На Инициативния комитет за изграждане на “Музей-мемориал за памет и съвест Лъвов мост” в сградата на бившата Дирекция на Народната милиция (бул. Сливница 235), учреден на 12.11.2015 г. от събрание на граждани в салона на Читалище “Славянска беседа”.
Относно: решението на Министерския съвет на Република България (№897/12.11.2015) да премести в тази сграда Министерството на образованието и науката. Предоставяме на Вашето внимание следните факти:
В течение на 45 години, престъпленията на комунистическата диктатура бяха опасна тайна. През следващите 25 се правеше всичко възможно народната памет и съвест да бъдат приспани. Тъкмо когато завесата започна да се открехва (и три седмици след премиерата на документален филм на тази тема), в медиите се появи съобщение:
“Министерството на образованието, което досега се помещаваше в сградата на президентството, вече ще се намира на нов адрес – бул. "Сливница" 235. Събирането в един подходящ имот на разпръснатите в момента дирекции на МОН значително ще подобри ефективността на дейността на служителите, смятат от Министерски съвет.”
Какво би могло да се добави към тази новина:
1. Този “подходящ имот”, дори и ако се абстрахираме от всякакви останки от съвест, е обявен за паметник на културата още през 70-те години (фигурира под №19 в Списъка на паметниците на културата с категория “национално значение на територията на град София”, публикуван в ДВ брой 40 от 1978, и под №9 в ДВ брой 86 от 1979г.) Следователно, ако се спазва закона, сградата не трябва да бъде преустроявана, а реставрирана.
2. Сградата няма елементарни удобства, дори асансьор. Тя е вече е на 93 години. Последните етажи са с гредоред, и с дъсчени подове. Преустройството й вероятно ще е по-скъпо от построяването на нова. Дори и след основен ремонт, ще е по-неудобна за административни нужди, от всяка друга. В София има достатъчно свободни пространства, където може да се изгради министерство. Възниква логично въпросът защо се посяга на тази натоварена с такава огромна историческа памет, и с толкова мъка и ужас реликва? Ако не се дължи на невежество (което е по-приемливото предположение), отговорът се съдържа в самата й история.
3. Историята: Построена е през 1922 година с пари на Коминтерна (а не през 1909, както смятат вносителите), като “Народен дом” – седалище на ЦК на БКП и нейните структури. Веднага става център-връзки и на съветските спец-служби в България (и на Балканите). След заповядания от Кремъл Септемврийски метеж през 1923 година, сградата е окупирана от полицията. През 1924 г. по силата на Закона за защита на държавата е конфискувана и в нея се настанява новосъздадената по австрийски модел Дирекция на полицията. Тази институция е стожер на българската държавност и национална независимост в течение на две десетилетия. След окупацията на България от Червената армия и поставянето на власт на “правителството на ОФ” (параван за съветизацията), се превръща в обратното – в нея се настанява Дирекцията на Народната милиция(включваща и Държавна сигурност и РО – комунистическото военно разузнаване и контраразузнаване), подчинени директно на НКВД и ГРУ. По време на следдеветосептемврийския геноцид, при който е ликвидиран почти целия национален елит на България, от тук прекарват за да бъдат избити десетки хиляди хора. Други стотици хиляди поемат пак от тук към комунистическите концлагери и затвори. Репресиите засягат и техните близки, с което засегнатите надхвърлят 1 000 000 души. Сградата е местопрестъпление на най-зловещите събития в цялата история на България. Оттук тръгват камионите претъпкани с хора – за да бъдат убити и заровени в стотици безименни масови гробове.
Тук са водени следствията и подлагани на изтезания безброй обвиняеми по многобройните монтирани дела на така наречения “Народен съд”. Тук в течение на десетилетия се водят и следствията и по стотици други монтирани съдебни процеси – срещу българската интелигенция, срещу българското офицерство, срещу демократичната опозиция и нейния лидер Никола Петков, срещу религиозните общности, срещу “трайчокостовската банда” и враговете с партиен билет, срещу непроявили достатъчна скръб при смъртта на Георги Димитров, срещу отказващи да се признаят за титови македонци българи, срещу “горяни” и обявили се в защита на унгарската революция през 1956 година лица, срещу арестувани по всякакви измислени по обвинения хора – безкрай. Тук в подземията на сградата са изградени карцери-душегубки, а по етажите дълги поредици от затворнически килии и следствени кабинети, където са извършвани изтезания, каквито човешкия ум отказва да приеме. Тук майката на Иван Зеленогоров е свидетел на изтезанията и мъченическата смърт на сина си, който закован за дебела дъска е натикван сантиметър по сантиметър в пещта на парното отопление.
Тук изскубват ноктите и дерат кожата на секретарката на Никола Петков Мара Рачева. Тук сваряват жива Людмила Славова - младежки лидер на опозиционната БРСДП(о). Тук от петия етаж на сградата се хвърля, за да се спаси от непоносимите изтезания Кирил Славов – този списък също е безкраен. И то до такава степен, че пристигналия в България американски разследващ журналист Марк Етридж (личен пратеник на президента Труман) възкликва потресен при срещата си с Цола Драгойчева (секретар на ОФ): “Не мислите ли че ако продължавате да избивате хората с такива темпове, ще ви се наложи да ви внесем население от Америка?”. Цялата тази сграда е свидетел и сякаш олицетворява трагичната история на България в течение на 70 години.
4. След като общественият интерес към нея се засили, след като в публичното пространство се появиха книги, свидетелства, документален филм, телевизионни репортажи, след като бяха инициирани граждански комитети и подписка с искане да бъде превърната в музей-мемориал, неочаквано зад гърба на обществото тя се оказва единствения “подходящ имот” за “политически кабинет и основна част от администрацията” на Министерството на образованието и науката (МОН). В контекста на тази логика, някой би ли могъл да си представи, че правителството на Германия, например, би могло да настани просветното си министерство в Хоеншьонхаузен” (бившата централа на Щази, сега музей)? Или Унгарското правителство да настани своето в сградата на AVH (унгарската комунистическа тайна полиция – сега също музей“) Или чешкото в Терезин, или Полското – в Аушвиц и т.н. – оценявайки ги като “подходящ имот” за “политически кабинет и основна част от администрацията” им? Но в България всичко може. Точно тази сграда се оказва единствено подходящата за гнездо на просветните чиновници, които имат толкова големи заслуги за историческото невежество на много поколения българи – като никой друг. Вместо най-после да бъде показана упорито потулваната истина, че българския народ не само не е приел безропотно съветизацията, каквато теза се насажда в общественото съзнание, а пръв се е вдигнал на въоръжена съпротива срещу нея (“горянското движение”), се предвижда да бъдат окончателно заличени и последните следи по местопрестъплението – за да бъдат обречени окончателно на забрава и жертвите от геноцида, и героите на антикомунистическа съпротива. И това решение е взето не от някое от поредицата явни и задкулисни правителства на БКП/БСП, а от настоящето демократично правителство, което бе посрещнато с толкова много надежди. И на какво ще учат от Лъвов мост децата образователните бюрократи?
Според представително проучване (2013, заради което тогавашният председател на Народното събрание Михаил Миков уволни директора на НЦИОМ Лидия Йорданова) българската младеж (между 15 и 35 години) не знае нищо: за концлагера край Ловеч (76.3%), за “горяните” (87.6%), за атентата в Света Неделя (69.2%), за Никола Петков (61.5%), за Мара Рачева (95.3%), за “Задочните репортажи” на Георги Марков (87.5%) и т.н. – и този списък също може да бъде безкраен. Само половин процент от българската младеж смята, че Георги Димитров е бил диктатор, а за Вълко Червенков процентът клони към нула (0.1%). Същевременно българската младеж е класирала борците срещу диктатурата така: на първо място Васил Левски, на второ Че Гевара; на 8 място като борец за свобода е класиран Георги Димитров, а обесеният от него Никола Петков е с 8 места по назад. Е, след заличаването на следите и край “Лъвов мост”, навярно някой от по-ученолюбивите чиновници на МОН, ще може да се похвали: “Ето тук, на това място, дето е моят фотьойл са драли жив “в името на народа” еди кой си “враг на народа”, а ето от този прозорец са изхвърлили долу на плочите друг. А от това дворче, дето сега си пием кафето са отправяли нощ след нощ десетки хиляди човешки същества (“врагове на народа”) с камиони към небитието. Колко поетично!
България е единствената страна от целия бивш “социалистически лагер”, в която не само няма нито една музейна експозиция упрекваща в каквото и да било комунизма – уж провъзгласен за престъпен – но в която се прави всичко възможно на държавно ниво, да се заличи безвъзвратно и народната памет за неговите престъпления.
Затова настояваме: сградата на бившата ДНМ да не бъде унищожавана с помощта на МОН, а да бъде превърната в музей-мемориал – като “Къщата на терора” в Будапеща, като Централата на ЩАЗИ в Берлин, като експозицията на “Берлинската стена” на “Бернауерщрасе”. Така както е навсякъде другаде в страните от бившия “Социалистически лагер” (дори в Грузия и Казахстан) освен България – страна осеяна с безброй паметници на окупаторите и техните лакеи, и с безброй безкръстни могили и гробове на тези които са загинали, защото са обичали отечеството си, или са гнили в душегубки и лагери заради него. България е единствената страна в ЕС, в която се реанимират паметници и къщи-музей на мъртвия приживе, но “всегда живой” диктатор (само 4.5% от българската младеж смята че е бил такъв). И в която се строят музеи на “социалистическото изкуство”, и се организират “научни конференции” за възхвала на лудналата дъщеря на диктатора, и развиват бурна дейност къщи-музей на помазани с козметичен крем светци от комунистическия иконостас – някои имат дори по две такива. В която кандидат-кметове се надвикват, кой ще ощастливи електората с по-бързото възстановяване на паметника на “Вожда и учителя Георги Димитров” (в Димитровград) – един от най-кървавите сатрапи в световен мащаб. И в която няма нито една музейна експозиция, която поне да намеква, че при комунистическата диктатура се е случвало нещо осъдително.
Но в която чрез медии и чрез тонове пропагандна литература, учебни програми и учебници се крепят непоклатимите стари комунистически митове. Ако всичко това се случваше при правителството на “Тройната коалиция”, би било обяснимо, но да достигне апогеят си при настоящето, съставено от демократични партии, е просто неокачествимо. Предварително заявяваме, че не приемаме обяснения от типа “няма пари” за музей на престъпленията на комунизма и мемориал на неговите жертви, каквито се натрапват на обществото от десетилетия. Не приемаме и опитите за подмяната му с мъглява експозиция в бившата Софийска централна баня, каквато издевателска идея се лансира наскоро. След като държавата може да похарчи без какъвто и да било обществен дебат над 6 милиона лева за изграждането и подържането на “Музей на социалистическото изкуство”, би следвало да може да задели 2-3 пъти по-малко, за да реставрира и съхрани този вход към пъкала, през която са преминали безброй именити българи и безименни човешки души. Останалите средства могат да дойдат от европейски фондове – стига държавата ни да покаже поне минимална политическа воля, че ги иска.
Настояваме сградата на бившата “Дирекция на Народната милиция” да не бъде унищожена под претекст административни нужди, а да бъде превърната в музей-мемориал за памет и съвест. В името не на миналото, а на настоящето и бъдещето на България. Защото страна, която убива своята памет и съвест, няма и бъдеще. Настояваме Музей-мемориалът да не бъде апендикс на това или онова министерство, а да бъде изграден и управляван на обществено-държавно начало (с участие на граждански комитет), за да не може някое посткомунистическо правителство да промени диаметрално съдържанието и предназначението му, и превърне и него в гнездо на вездесъщия си агитпроп.
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар