Най-добрият начин за сближаване на позициите на враждуващите страни е диалогът, дебатът - при това пределно искрен, откровен, безпощадно честен

Иска ми се да напиша нещичко поне днес за дневничето си - където разказвам предимно "лични" неща. Е, не съвсем, защото работата ми е публична, обществена, ако може да се нарече така: учител съм. Та личното при мен прелива в гражданското, между тях няма граница. Станал съм, уви, по неволя "обществена личност". Такава ми е работата - на хиляди млади хора съм преподавал философия, това разбирам под "обществено". Не си мислете, че с нещо съм се възгордял или че се хваля, самоопределяйки се по този начин. В някакъв смисъл да бъдеш по този начин "обществен" е нещо като проклятие. Вярвам, ме разбирате добре какво имам предвид. Както и да е. Голяма работа, че някой не бил разбрал. Не е разбрал защото не е пожелал да разбере.

Имам много работа, едва дръзвам да отделя малко време за дневничето си - закъснях с правенето на новата книжка на списание ИДЕИ. Последната за тази година, декемврийската. Ще излезе през януари по тази причина. То време за отпечатването й през този месец почти не остана. Кой ли пък у нас се интересува от философия, та да бързам списанието да излезе навреме?! Затуй отделям време тази сутрин и за писане ей-така, "за душата". Имам предвид нещата, които ме вълнуват като човек. И като личност. "Публична", защото съм учител.

През изминалата седмица, споделяйки с учениците си от Гимназията в гр. Раковски (където се приютих временно през септември, преди три месеца, щото в Пловдив в нито едно училище не пожелаха да ме вземат за учител по философия след уволнението ми от ПГЕЕ-Пловдив) че ще се наложи да се разделяме, се оказа, че на учениците тази история им стана изключително интересна. Аз бях загатвал защо работя в Раковски, вероятно по този въпрос са витаели какви ли не слухове, но ето сега учениците почнаха усилено да ме разпитват. И се наложи да им разкажа цялата история - и то пределно откровено. Гледаха ме комай със зяпнали уста. Понеже учим етика, психология, философия тия разкази и истории за тях, така да се рече, са "пряко по предмета" - чудесен казус за обсъждане от учениците е моята история. И тя показва пределно точно тежкото състояние, в което се намира образователната ни система. Намираща се в състояние на агония и на повсеместен, неудържим разпад. Учениците от гимназията в Раковски са силно озадачени, че чак такива неща е възможно да се случват. Но ето, случват се. Обяснявам им, че мой дълг като човек и като философ, т.е. като преподавател по философия и гражданско образование, е да имам поведението, което имах и имам: защото не бива човек едно да говори на думи и на теория, а съвсем друго да прави в поведението си. И ето, аз просто се постарах да демонстрирам, че при мен има пълно съвпадение между мисли или идеи, между думи и дела, т.е. в поведението си се постарах да постъпвам както подобава за философа. И за учителя по гражданско образование. По този начин преподадох един (без)ценен урок на самозабравили се чиновници от образователната сфера - директори, инспектори, министерски бюрократи. И им показах, че не е безнаказано да се опиташ да потъпчеш правата на една суверенна личност просто защото това ти е хрумнало - понеже, видите ли, си властник или управник.

Показах, че като човек, гражданин и учител няма да допусна на самозабравили се управници да тъпчат безнаказано достойнството на една друга личност, каквато и да е тя. Вярвам, учениците си извлякоха полезни изводи от тия мои разкази. Оказа се, че те почнаха да придобиват самочувствие и в душите им започна да си проправя път съзнанието, че за собствените си права, за достойнството и за свободата си човек трябва да се бори всеки ден. А е факт, че правата на младите, на учениците у нас биват тъпкани по най-недопустим начин всеки ден - и от всеки, който се съзнава като предан служител на безчовечната система. Да развият младите една чувствителност към издевателствата и гаврите над техните собствени личности за мен е най-ценен урок, който може да промени съзнанието и оттам и живота им. Мисля, че моите ученици почнаха да преуспяват в усвояването на този (без)ценен урок. А за мен най-важни са тъкмо учениците, младите хора. Не ми пука за това дали бюрократите и властниците от образователната сфера са разбрали нещо от моите уроци. За мен е важно само учениците ми да разберат нещичко. Дори и не всички ученици да разберат нещичко, а само някои, това вече е голям успех. Защото промяната вече е почнала. Такива променили съзнанието си ученици вече ще станат естествени водачи на останалите и само с присъствието си сред тях ще почнат да им оказват силно влияние. Този е начинът да почне да се променят душите ни - което е предпоставката да почнем да променяме и битието, живота си.

Учениците ми не крият възхитата си от това, ползвайки се от правораздавателната система у нас (която не е в бляскаво състояние, по общото признание), че съм успял да си защитя по категоричен начин и правата, и достойнството, и законността. Оказа се, че на тази основа - интересното е, че съзнанията на младите са много възприемчиви към подобни истини! - се получи невероятно сближение между мен и учениците, стопиха се всякакви останки от дистанция, те започнаха да ми се оплакват за своите злочестини, почнаха да ми разказват за своите борби за личностно отстояване, за защита на своите права. Най-внимателно изслушвам техните разкази. И се опитвам с каквото мога да им помагам. Повтарям им непрекъснато, че най-добрият, най-ефикасният начин за сближаване на позициите на враждуващите страни е диалогът, е дебатът - при това пределно искрен и честен. Никакво лицемерие, а пределна откровеност. Истината е тази, която ни прави свободни. И ни връща достойнството. А без свобода няма достойнство. Без свобода няма и личности. Суверенитетът или автономията на личността и на нейната воля произтича от нейното съзнание за свобода. Колкото по-развито е собственото ти съзнание за свобода, толкова си по-напреднал във вървенето си към своя личностен суверенитет, другото име на който е достойнство. А у нас, за жалост, е пълно с хора, у които съзнанието за свобода е толкова бедно и неразвито, че едва мъждука или дори и липсва, на тази почва е пълно у нас с хора, които даже и не са в състояние да усетят когато някой им тъпче по безобразен начин достойнството. Нещо повече, пълно е с хора, които са с дотам извратено съзнание, че когато им мачкат достойнството, се чувстват почетени, а когато някой им зачете достойнството, му се обиждат! И дори протестират. У нас, за жалост, сме стигнали дотам, че повечето неща са точно наопаки на правилното. И повечето хора просто няма как да разберат, а осъзнаят това. Но ето, моите ученици вече разбират тия неща. И мислят интензивно за тях. За което ми свидетелстват, примерно, ето тия случки.

Реших, преди раздялата си с моите ученици от училището (гимназията де, именно ПГ "П.Парчевич") в гр. Раковски да подаря на училищната библиотека пълната колекция от мои книги плюс пълната колекция от издаваните от мен списания - ИДЕИ и HUMANUS. Речено-сторено, ето, в петък занесох в една чанта куп книги, в понеделник ще занеса още. Реших обаче преди да дам книгите на библиотеката да ги покажа на учениците, да ги видят, да ги докоснат, да ги разлистят. Идеята ми беше докато тече часа ония, които искат, да могат да разлистват книги или дори да се зачетат в тях, в това няма нищо лошо: когато на ученика, по някакви причини часът не му харесва, да има алтернатива, да може да се занимава с нещо друго, примерно, да може да се вземе някаква книга или списание и да си почете. Щото децата гледат предимно смартфоните си. Между другото, тия смартфони станаха страшна конкуренция на учителите и могат да допринесат много за позитивната промяна в образователната система; разбира се, затова система, чувствайки се застрашена (тя конкуренция и свобода не търпи, те в нея са забранени!), както знаем, забрани и ползването на смартфони (таблети и пр.) в час. Както и да е, интересното и неочакваното за мен беше, че учениците ми се оказаха силно впечатлени от факта, че учителят им по философия, който е бил уволнен от ПГЕЕ-Пловдив за "пълна некадърност", е написал толкова много книги! И се оказа, че дори и ученици, които, както сами си признаха, от години не били пипали или разлиствали каквато и да било книга, с най-голям интерес и внимание почнаха да разглеждат книгите ми! В тази връзка (аз вече писах за това) ми хрумна идеята да подаря своя книга на онзи ученик, който хем си признава, че до този момент не е прочел нито една книга (има и такива, нещо повече, много са!), хем при това обещава, че е твърдо решен да прочете книгата, която аз му подаря, един вид моя да бъде първата му прочетена книга, ето, за такъв героизъм аз обявих на всички класове, че съм готов да подаря своя книга на храбреците, които обещават първата прочетена от тях книга да бъде подарена им от мен книга. До този момент още не е появил такъв смелчак, но се надявам да се появи. И при това се случи ето нещо, още по-показателно.

В един клас след като си тръгнах след часа в коридора ме настигна един ученик и ми заяви, че бил искал да си купи една моя книга. Но не му достигали парите, помоли ме да му дам книгата, а да ми доплати за нея следващия път. И той стискаше някакви левчета в ръцете си. Аз му казах, че когато някой иска да си набави моя книга от мен, първо, тя няма да струва каквато цена е обявена на корицата, а наполовина по-малка; нещо повече, ще му направя още по-голяма отстъпка. Приятно изненадан, ученикът ми заяви, че книгата, която иска да си купи, била книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"), което мен специално ме втрещи. Попитах го наистина ли тази книга му е харесала дотам, че иска да си я купи. Той твърдо заяви, че да, тази книга иска не само да я прочете, но и да я притежава. Защото аз почнах да го увещавам да не я купува, ами да я вземе от библиотеката като я оставя. Той обаче настояваше да си я купи. Дадох му я. Въпреки че от тази книга са ми останали още два-три екземпляра. Тя е от едно най-нищожно бутиково тиражче, понеже я издавах по времето, в което бях безработен - с парите от обезщетението за безработица. Ще трябва да давам поръчка за нова допечатка. Но това, че ученик (а не, примерно, учител), пожела тази моя книга, за мен е вдъхновяващ факт: защото ми потвърждава теорията, че именно младите ще бъдат мотора на промяната!

И за още нещичко искам да пиша. Има и други неща, за които си заслужава да се пише. Но ще избера само едно от тях. Мисля, че е най-важно. Става дума за следното.

Понеже ще се разделям скоро с учениците от гр. Раковски (разбира се, мнозина от тях настояват да се откажа от пловдивското училище и да си остана с тях!) възниква въпросът за това каква и ситуацията с изпитването, именно дали имат достатъчно оценки. Прочее, аз им обявих, че ако директорката на ТЕТ-а (ТЕТ „Ленин”, така се знае ПГЕЕ-Пловдив даже и в гр. Раковски!) пак ме уволни (което е напълно възможно, доколкото я познавам, съм убеден, че тя ще направи ако трябва и невиждани чудеса отново да ме изгони от „училището си”!), то аз ще се върна отново в Раковски, учениците се чудеха дали да ми го пожелаят това, много се смяхме на този казус! Но като видях, че в някои класове учениците имат само по една оценка, аз реших да им пиша втора, но „по-специална”. Ще кажа нещо, ето, церберите от образователната институция имат възможността да ме накажат отново, давам им този шанс.

Обявих им първо, че според не оценката е истински важното, а е истински важно знанието, разбирането, личността и човекът, който стои зад нея; оценките са чиста условност и формалност. Особено пък оценките по философските предмети, за които най-важното е именно личността със съответните качества, виждания, ценности, убеждения и пр. Аз им заявих, че априори всяка личност е интересна и ценна, Бог на всеки нещичко е дал, да, безкрайно милостивият и щедър Бог на всеки нещичко е дал, там е работата, че за жалост в българското образование става така, че повечето от младите не са наясно със собствените си таланти, дарования и способности. По тази причина им казах, че решавам да им пиша по една оценка „по желание”, един вид „прогнозна" или "проектна" оценка, т.е. предложих на всеки да помисли и да реши какво ниво възнамерява да защити по този предмет, какво ниво си поставя като своя цел, ниво, което го задоволява него лично и също така смята, че е реалистично да постигне - стига наистина да иска да докаже, че може да го постигне. Щом твърдо е решил да го постигне, нищо няма да може да му попречи да го постигне, вече всичко си зависи от него самия. Е, някои ще защитят това ниво, нещо повече, на тази основа могат да се стимулират така, че да достигнат дори и по-високо ниво. Помолих ги обаче да имат доблестта да заявят на новия преподавател по философия, който ще дойде да ме замести, да му разкажат за нашата договорка, а именно, че тази оценка, която имат за м. декември, има по-специален статут, не е като другите. Те ми обещаха и после всеки от тях си каза оценката, която иска да постигне, а пък аз я писах в дневника. Интересното е, че никой от учениците не избра да му пиша прекалено висока, нереалистично висока или фалшива оценка. И така вече всички ученици си имат поне по две оценки. Като дойде новият преподавател, който ще ме замести, може да им пише третата, решаващата оценка, вече той да си реши как да ги изпитва. Ето, господа от РИО-Пловдив, вече имате собственоръчното признание за това нарушение, моля, накажете ме!

Налага се да спра дотук. Излишно е да казвам, че на моите писма, които писах напоследък (до директорката на ПГЕЕ-Пловдив, до РИО-Пловдив и до г-н Министъра дори) във връзка с коренно променената ситуация след решението на Върховния касационен съд, с което фактически съм възстановен на работа в ПГЕЕ-Пловдив, та излишно е да казвам, че въпросните институции упорито мълчат, не дават и знак, че са живи и че мърдат още. Ще видим какво ще се случи в другата седмица, най-вероятно Окръжен съд ще ми издаде документ, с който аз вече следва да бъда възстановен на работното си място от преди уволнението ми, отменено от съда. Ще ви информирам, разбира се, за не по-малко впечатляващия завършек на епичната история, за която ви разказвам от толкова много време, че станах досаден на цялото човечество вече. Мнозина добре възпитани хора даже не смеят да покажат, че познават толкова лош човек като мен, който, видите ли, има наглостта да покаже публично, че държи да бъде личност – независимо от мнението на началството му. Прочее, свободните, т.е. автентичните личности началници и господари нямаме, ние сами сме си господари. На тях даже и слугинския манталитет им е чужд. Та в тази връзка на тия, които се измъчват напоследък над въпроса как ли ще бъда посрещнат и какво ли ще ми се стовари на главата като се върна в ПГЕЕ-Пловдив, искам да кажа следното.

Не, изобщо не се плаша от това посрещане, което са ми приготвили въпросните другарки-началнички. Напротив, не крия, че много ми е интересно и любопитно да разбера до какви върхове е достигнало тяхно творческо административно вдъхновение. С най-висше удоволствие ще си задоволя в близките дни интереса. Разбира се, ще ви направя и вас съпричастни на всичко, което се случи там с мен. Вярвам, че изобщо няма да ми е скучно като се върна на работата си. Там, където се появят хора като мен, там умилителната „колективистична”, санким социалистическа идилия свършва мигновено, отива невъзвратимо по дяволите – и веднага се появява животът с цялата му тъй възхитителна пъстрота и динамика. И с цялата му разноликост. Затова горя от нетърпение да се върна на работата си и да разбера какво мило посрещане ми е приготвила тъй усърдната и не знаеща минута спокойствие тъй напредничава ръководителка на въпросното училище. И тук искам да повторя нещо, което тя все още не е осъзнала, поради което си имаше толкова много проблеми и главоболия с правосъдието, вярвам, че е време да прозре ето тази толкова простичка истина: най-добрият, най-ефикасният начин за сближаване на позициите е диалогът, дебатът - при това пределно искрен, откровен и безпощадно честен. Няма друг начин. И никой друг начин не е изобретил - и няма да изобрети. Затуй са напълно безперспективни напъните в тази посока.

Желая ви чудесен зимен и неделен ден! До скоро! До нови срещи!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo