Ще публикувам откъс от моята книга със заглавие ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА (с подзаглавие "Въведение в практическата философия"), този откъс ми е необходим, тъй като с известно редактиране възнамерявам да го сложа като въведение към книжката, която написах наскоро и която подготвям за издаване тия дни, по-специално откъсът за дионисиевите мистерии ми се вижда особено подходящ за тази цел. Ето този пасаж, от който ще взема нужното ми за въпросното въведение:
... Да тръгнем от тялото, да съсредоточим вниманието си върху импулсите, идещи от страна на човешкото тяло. Загадката на тялото вече не е толкова голяма, тялото е израз на неизразимата по друг начин воля за живот, която непрекъснато иска, тялото е обективация на волята, а значи тази последната не е нищо друго освен живата субективност на телесността, която се стреми да постигне самата себе си. Това, че волята е безсъзнателна и че тя друга не може да бъде, съвсем не променя нещата, казахме, че това е "добро" за волята, а оттук и за човека. Всяка воля, намерила своя “дом” в тялото, е индивидуална, т.е. отличава се по потенциал, интензивност, капацитет или сила от всяка друга воля. От друга страна волята в този смисъл е нещо природно, вродено, предопределено, веднъж завинаги дадено и затова съдбовно. Никой не може да променя или сменя по свое желание волята си, а значи и същината на тялото си, на всеки от нас е дадено точно това, а не друго тяло, тялото с “цялата му свита”, и ние сме обречени да живеем “докрай” с него, да се примирим, да се чувстваме благодарни на жребия си или пък да усещаме фаталната си ощетеност.
Поривите на моето тяло, с което съм неразделно свързан, ме обричат да бъда това, което съм, тук естеството не може да бъде променяно, природата на моето тяло – мощна или “хилава”, изпълнена с потенциал или непълноценна, жизнена или стремяща се към покой, силна или слаба – ме обрича да живея и да искам точно това, а да се чувствам неспособен за останалото, макар и прекалено желано, примамливо. Полюсът на тялото, а оттук и на волята, центъра, около който всичко се върти, средоточието, в което е локализирана чистата същина на волята за живот, са гениталиите, органите на сексуалността, на които в крайна сметка служи всичко останало, всичко друго, което е проява на телесност, на телесен живот и на телесни копнежи. Казахме също, че тялото – и волята – искат непрекъснато удоволствия, че те са неуморими в своята жажда за удовлетворение, за получаване на “своето” – и тук те не познават и не признават покой, не искат да приемат никакво ограничение и предел. В този смисъл тялото е носител на “дионисиевата стихия” на живота (Ницше), то е оргиастичното, влюбеното в живота, наслаждението, веселието, опиянението и така нататък начало на човека. А кой е Дионисий, известен ни като бог на виното?
Историята на Дионисий е поучителна и показателна и затова не можем да я отминем без внимание. Дионисий е свързван със стихийните сили на земята в противополжност на Аполон, бог на уравновесеността, на разумното ограничаване на живота. Според основния мит за Дионисий той е син на Зевс и дъщерята на царя на Тива Семела. Тъй като Зевс бил увлечен по нея, то ревнивата Хера подучила Семела да помоли Зевс да се яви при нея в цялото си величие. Когато Зевс дошъл, представяйки се като огромна мълния, той изгорил, превърнал в пепел самата Семела и нейната кула, кулата, в която живеела. При това Зевс успял да хване из пламъците Дионисий, появил се на света недоносен, и го зашил в бедрото си. Когато дошло времето Зевс родил Дионисий, разкъсвайки шевовете на бедрото си. Дионисий бил отгледан от нисейските нимфи или от сестрата на Семела – Ино. По едно време Дионисий намерил лозница, отрупана с грозде, и оценил качествата му, по нататък Хера вселила в него безумие, и той, скитайки се из далечни земи, накрая дошъл във Фригия, където богинята Кибела го изцелила и го приобщила към своите оргиастически мистерии – известни в античността като връх на опиянението, екстаза, безумието. При шествията на Кибела съпровождащите я жреци и неофити стигали дотам да откъсват с ръце половите си органи, сами да се скопяват! (Умирайки в ужасни мъки те искали да покажат, че отделният смъртен човек може и да умре, но вечният живот и в неговата смърт намира ново тържество - и така потвърждава своята непресекваща сила и мощ. - това изречение го добавям сега, бел. моя, А.Г.) В тази “компания” Дионисий намерил себе си и станал това, което е, с което е запомнен. Символ на Дионисий като бог на плодоносните сили на земята бил еректиралият фалос (пенис).
.jpg)
На остров Наксос Дионисий срещнал любимата си Ариадна, изоставена от Тесей, похитил я и на остров Лемнос встъпил с нея в брак, от който се родили Енопион, Фоант и др. Навсякъде, където се появявал, той учредявал свой култ; навсякъде по своя път той обучавал хората да отглеждат грозде и да правят от него вино. В шествията на Дионисий, които все пак не били така мрачни като тези на Кибела, но също имащи оргиастичен и екстатичен характер, участвали вакханки, сатири, менади, с пояси от змии и с жезли, като по пътя си опустошавали всичко, бидейки обхванати от свещено безумие. С вопли “Вакх, Евое” те прославяли Дионисий-Бромий ("бурен", "шумен"), биели тимпани, дигали невъобразим шум е виковете си, упивали се от кръвта на разкъсани диви зверове, с удари с жезлите си предизвиквали извори, от които текли мед и мляко, изтръгвали с корените дървета, и увличали със себе си тълпи от мъже и жени, отдадени на пламенни оргии.
Дионисий се славел като Лией, т.е. “освободител”, той освобождавал хората от всекидневните светски грижи, снемал от тях пътищата на оразмерения бит, късал оковите и събарял стените. Той изпращал на враговете си безумие и страшно ги наказвал: Панфей, който искал да забрани оргиите, бих разкъсан от вакханките под предводетелството на неговата майка Агава, сметнала го в състояние на екстаз за животно; Ликург пък бил разкъсан от собствените си коне. От култовите обреди, посветени на Диониоий (от “τραγοδια” – “песен за козела” или “песен на козлите”) възникнала трагедията, в негова чест устройвали състезания на трагически и комически поети; изобщо по някакъв начин Дионисий най-много бил ценен от хората на изкуството, но изглежда на него не гледали е добро око... философите. В Рим Дионисий бил почитан под името Вакх (оттук идват вакханки, а също и вакханалия), а също и под името Бахус (Бакхус). Целият този мит за Дионисий и за дионисиевото (като начало на живота) е твърде показателен, в него е скрит голям смисъл; оказва се, че "дионисиевото" е необходима съставка на всеки живот, то по никакъв начин не бива да бъде пренебрегвано.
Това, което символизира Дионисий – стихията на първичната виталност, на ирационалната и неудържима сила на живота – е отправна точка на аналитиката на субективността, свързвана с тялото, на субективността, чиито извор е човешкото тяло. Вакханалиите и оргиите под егидата на Дионисий са непосредствен израз на онова, което тялото непрекъснато иска, то иска дивия, буен и стихиен произвол на чистата телесност, пълнотата на всички без изключение (и без ограничение) телесни жизнени сили, абсолютното наслаждение като проява на тази пълнота, а също и отдадеността, всеотдайната въвлеченост в това основно "настроение" на тялото. Това, което нашата телесна природа желае спонтанно и безгранично, образува целостта на склонностите, под неумолимата власт на които е човекът, имащ тяло, в още по-голяма степен човекът, имащ силно, преизпълнено с жизненост тяло.
Тялото е "склонно" да иска диви и неудържими оргии, в които да изяви своя вътрешен потенциал, силата, на която то е носител, тялото обича екстаза, опиянението, тайнствените, непонятни за ума мистерии, в които то се чувства при самото себе си – и отговаря изцяло на първичната си настроеност. Всяка отделна телесна склонност е частична изява на настроеността и тоталността, наричана тяло, а също и воля за живот, с което е казано "в резюме" всичко онова, което е тялото. Силата на телесните ни склонности е прекалено голяма, те имат свойството да се налагат безапелационно и категорично, да упражняват мощно влияние върху душата и човека. Следователно аналитиката на субективността, основана на телесността, трябва да се сведе до разглеждане на най-изразителните склонности, които се таят във всеки човек, които имат за корен неговото тяло. Що се отнася до другата "половина" на човека – душата – то нейния живот, субективността, на която тя е израз, ще бъде разгледана отделно и на съответното място.
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост! (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар