Приятно слушане, приятни размисли!
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.
7 коментара:
Джон Екълз (1903-1997, неврофизиолог, нобелист), из книгата “Еволюцията на мозъка, Създаването на Аз-а”
Творческа фантазия
Когато духът ни не е наводнен от сетивни възприятия, често се случва във фантазията ни да се появи картина. Тази картина от своя страна може да предизвика други картини, както това се случва при сънуването наяве. При хора с богата фантазия може да се създадат хубави и изтънчени картини, образуващи хармонично цяло. Ако тези картини се изразят езиково – дали чрез думи, музика или изображения – може да се получи художествено творение. Тази творческа фантазия, тази творческа способност за представи дава на другите познание и разбиране и тя принадлежи към най-дълбоките дейности на човека...
Интересен въпрос е къде е локализирана в мозъка способността за представи. Регионите на кората на главния мозък, участващи в различните видове представи, с методите на радиоактивната маркировка се локализират главно в областта на префронталните (челните) гънки...
За ролята на творческата фантазия при научното творчество са известни отделни моменти...Определена проблемна ситуация се усеща като неудовлетворителна...до такава степен се вживяваш в проблема, че ставаш част от него...Обикновено когато съзреш проблем, се запознаваш с цялата съответна научна литература, за да схванеш контекста и опитите за решение. Често се практикува т. нар. субективна симулация: идентифицираш се с предмета, проблема, електрона, атома и т.н...Моят собствен опит е следният: когато търся нова идея, си припомням всичко, което зная за проблема...След това чакам какво ще се получи от това духовно напрежение. Възможно е да направя разходка, както често е правел Айнщайн, или да послушам музика. В случая наричам това инкубационен период. Не си блъскам главата, а се надявам да се появи добра творческа идея, и това често се случва. Понякога помага проблемът да се запише. Очевидно е, че творческият процес в голяма степен протича несъзнателно. Ако след това си пробие път добра идея, следва фаза на интензивна духовна концентрация, която може да продължава по-дълъг период от време, както се разказва за Исак Нютон, който се намирал в помещенията си в Тринити Колидж в подобно на транс състояние.
Трябва да се разграничават ясно два атрибута на духа – интелигентността и фантазията. Всички познаваме обичайните критерии за интелигентност: способност за бързо схващане, дълбочина на разбирането, яснота на израза, обхват на духовните интереси и особено способността за схващане. Този вид интелигентност може да бъде измерен при съмнителното допускане, че тя е едномерна функция. Така се получава коефициентът на интелигентност. Творческата фантазия е много по-фин духовен феномен и на мен не са ми известни тестове, с които тя може да бъде оценена. При това творческата фантазия е качество на мозъка от първостепенно значение. Фантазията нe може да бъде научена. Тя е дарба, за която само можем да бъдем благодарни. Поне това е моето отношение към дарбата, направила възможно всичко, което съм постигнал.
Рихард Щраус (1864-1949)
- Докато идеите нахлуват в мен – мотивите, темите, основните мелодии, хармоничната обвивка, инструментацията – накратко цялата музика, такт по такт – имам чувството, че ми диктуват две съвсем различни същества. Представям си, че Шекспир е преживявал нещо подобно, когато е писал две толкова различни пиеси като Ричард Трети и Сън в лятна нощ...
- Околната среда определено ми влияе. Най-вече месец май, когато цъфтят ябълковите дървета, слънцето грее и птичките пеят, съм най-работоспособен; но идеи ми идват почти винаги и във всяко положение.
Щраус по това време беше на 47 години и беше достигнал зенита на творческата си мощ. Аз разбрах значението на това обяснение на творчески гении от такъв формат и веднага го записах. Зададох му и други въпроси...
- Колко композитори стоят според вас във връзка с тази сила, т.е. колцина се вдъхновяват от нея?
- По-малко от 5 процента. 95 процента от музикалната продукция са чиста мозъчна дейност и следователно мимолетни. В известен смисъл нашата днешна цивилизация е по-напреднала от времето на Моцарт, но в друго отношение много по-малко.
Ние притежаваме по-големи познания отпреди 150 години и въпреки това Моцарт е притежавал по-добри способности да черпи от вдъхновението от който и да било съвременен композитор. Аз го смятам за най-вдъхновения композитор, като не изключвам Бах и Бетховен. В сравнение с Моцарт аз самия се смятам за незначителен. Наистина Бетховен, Вагнер и Брамс притежават по-големи технически умения, но у никой от тях го няма спонтанното, неизчерпаемо течение на мелодията, както у Моцарт. Освен това той е майстор на формата. Дон Жуан и Сватбата н Фигаро са съвършени образци на опера. След Моцарт смятам Шопен за най-вдъхновения композитор. Той също изгражда своите произведения възхитително умело.
- Д-р Брамс - попитах аз - как се свързвате с Всемогъщия? Повечето хора са доста далеч от това.
- Това е голям въпрос – отговори Брамс. Това не става чрез силата на волята или съзнателното мислене, което е резултат на физическото и умира с тялото. Това може да стане само чрез вътрешните духовни сили – чрез истинското Аз, което преживява физическата смърт...За всичко това мисля, преди да позна да композирам. Това е първата стъпка. Когато почувствам този натиск у мен, се обръщам директно към Създателя и първо му задавам тези три най-важни въпроса - откъде, защо и накъде?
Непосредствено след това чувствам трептения, които ме пронизват изцяло. Те са духът, който осветява вътрешните душевни сили и в това състояние на екстаз виждам ясно онова, което в нормалното ми душевно състояние е тъмно; тогава се чувствам способен като Бетховен да приема вдъхновение свише...Веднага идеите нахлуват в мен, директно от Бог; виждам не само определени теми пред духовното си око, но и правилната форма, в която са облечени, хармониите и оркестрацията. Такт по такт пред мен се разкрива завършеното произведение, когато се намирам в това рядко, вдъхновено състояние, както е било при Тартини, когато е композирал най-голямото си произведение – Соната с дяволските трели. Трябва да се намирам в състояние на полутранс, за да постигна такива резултати – състояние, при което съзнателното мислене временно е без господар и властва подсъзнанието, защото чрез него като част от Всемогъщия става вдъхновението. Но трябва да внимавам да не загубя съзнание, защото идеите иначе изчезват. Така е композирал Моцарт. Когато веднъж го попитали за процеса на композиране, той отговорил: “У мен е като хубав, ярък сън.”
- Според мен не повече от съвременните композитори стоят във връзка с божеството. Тази оценка почива на голям брой ръкописи, които ми изпращат...някои имат вдъхновени идеи, но им липсва архитектоника, други имат архитектоника, но им липсва вдъхновение...Да вземем Антон Рубинщайн. Като пианист той беше много голям; свиренето му винаги ме изпълваше с най-висше възхищение. Като композитор обаче той беше само второ- или треторазреден. Защото му липсваше техническо умение. Той притежаваше дарбата на мелодията и неговите иде понякога са наистина вдъхновени. Но най-големите му произведения са само хлабаво нахвърляни и слабо построени...мога да предскажа, че никое от тях няма да се изпълнява 50 години след смъртта му, именно заради малката им техническа стойност...
Колко прав се оказа Брамс с тази оценка!
На същото мнение като Брамс за Рубинщайн бяха Скрябин и Рахманинов
- Бах, Бетховен и Моцарт бяха по-силно вдъхновени от мен – каза Брамс. На тях и на Шуберт мелодиите им идваха по-лесно и по-спонтанно, отколкото на мен.
Джакомо Пучини (1858-1924)
- Първо концентрирам цялата сила на Аз-а в мен. След това чувствам горещия стремеж и силното решение да създам нещо достойно...След това се моля горещо на силата, която ме е създала, за сила. Тази молба трябва да се съедини с надеждата, че тази помощ свише ще ми бъде оказана. Тази съвършена вяра освобождава пътя на трептенията, които нахлуват от динамото, центъра на душата ми, в съзнанието ми: вдъхновените идеи са родени...
- Данте, Рафеало и Страдивари също са черпели от тази всемогъща сила...
Разказах на Пучини за интервютата с Брамс и Щраус и техните възгледи за вдъхновението. Той беше очарован от техните възгледи...
- Моцарт и Шуберт са можели да композират сред най-голям шум и безпокойство, но аз не мога. Трябва да съм сам и никой да не ме безпокои.
- Аз композирам винаги с големи трудности..., не като Моцарт и Росини...
- Но Маестро, как е възможно? Музиката на Бохеми тече така леко...?
- ...Именно тези части, които звучат най-естествено, са онези, върху които съм работил най-много...идеите ми идват съвсем непринудено, но да ги облека в правилната форма е херкулесова работа...
Макс Брух (1838-1920)
-...най-важното са самотата и концентрацията. Брамс е прав, че непременно трябва да е сам и никой да не му пречи. Композиторът трябва да чака в тишина указанията на силата, която стои над разсъдъка...Брамс по ред причини е много по-голям композитор от мен. Най-вече той е много по-оригинален. Той никога не се интересуваше от мнението на публиката и критиците...Брамс имаше доста добър абсолютен слух, но Вагнер го нямаше, а Юлиус Щокхаузен цял живот се мъчеше да го придобие...
- Никой композитор не е бил на по-голяма почти приживе от Менделсон, докато стойността на Шуман беше призната едва дълго след смъртта му; но днес оценката е, че Шуман е по-големият и по-оригиналният гений. Менделсон умря на 38 години, но той остави не по-малко от 121 опуса. От тях днес се изпълява само сравнително малка част; но величината на Шуман расте от ден на ден. Защо? Защото притежаваше повече оригиналност.
Що се отнася до Менделсон, той беше много плодовит в своята изобретателност. Неговите мелодии текат с лекота и непринуденост, напомняща Моцарт; и технически той е по-добър, но тематичните хрумвания н Шуман и неговият хармоничен език издават по-голяма дълбочина.
Абе, тъпунгер, ти ли си ги пишеш тия анонимните коментари?
Той ами, кой друг. Никога не го е отричал :)
Публикуване на коментар