Вие четохте ли шедьовъра "Импресия по Бокачо или единственото средство български министър да си подаде оставката"? Леле, какъв пропуск!!!

Тази сутрин попаднах в архивите на компютъра си на една моя книжка, наречена АЛМАНАХ ПО ЛИЧНОСТНО РАЗВИТИЕ И ГРАЖДАНСКО ОБРАЗОВАНИЕ, която си стои неиздадена по финансови причини; разлистих я, зачетох се тук-там, оказа се, че някои неща, въпреки че книгата и писана отдавна, преди повече от 7-8 години, звучат страшно актуално. Примерно се зачетох в един мой файлетон, писан отдавна и то за един литературен конкурс, в който обяснявам по най-убедителен начин какво е единственото ефикасно средство министър Румен Петков - вервам, го помните! - да си даде оставката, която в един момент му я искаха всички, ала той не я даваше и не я даваше, та се наложи Европа да се намеси да си я даде - но и тогава немаше да си я даде ако не се бяха случили описваните от мен във фейлетона фантастични събития. Понеже този въпрос, за оставките на министрите, у нас е вечно актуален, у нас наистина който е станал веднъж министър след това вече няма душевни сили да си подаде оставката, съвсем нищожни са изключенията от това правило (примерно Хр. Иванов наскоро си даде оставката сам, но какво да кажем за другите ни прогресивни министри, които са готови най-свидното си дадат, но не и оставчицата!), та думата ми е, че понеже този вълнуващ въпрос за министерските оставки, потретвам, е вечно актуален, решавам ето сега да препубликувам файлетона си, за да убедя скептичната публика, че и у нас такова чудо, именно влюбен в поста си министър все някак да си даде оставката; ето как понякога става това, четете, дивете се:

Импресия по Бокачо, или единственото средство български министър да си подаде оставката

От великото до смешното има само една крачка. Това са думи на самия Наполеон. Ще илюстрирам със своя разказ колко прав е бил великият мъж. И то с една случка от нашето така скучно ежедневие.

У нас всички все по-често се питат: аджеба, какво ли ще трябва да се случи в държавата, че един министър да вземе, та да си подаде оставката? Това е въпрос, който напоследък взе кажи-речи непрестанно да мъчи многострадалното и многотърпеливо българско сърце.

Наистина, има доста храна за размисъл в тази насока. Ето, да речем министърката на бедствията. Станаха не едно и две наводнения, избухнаха пожарища, снегове и лавини ни затрупваха, случи се дори по време на най-екстрена за държавата ситуация дамата да си отмаря на плажа в странство, и нищо. Доказа се, че парите за възстановяването след една серия от наводнения са изчезнали по бездънните каси на партията на самата г-жа министърка, и пак нищо. Министерства си наперената дама и не й пука за нищо. Накрая всички се примириха и за да се поуспокоят поне малко почнаха на говорят, че Емел Етем не просто е министър на бедствията, ами самата тя е най-голямо бедствие. Пък после забравиха за нея, понеже станаха още по-скандални случаи: всяко чудо у нас, знайно е, е само за два-три дни…

То кой ли да хванеш министър все тая: сякаш се надпреварват кой повече гафове да направи и напук на всички пак да си остане на поста. Ето примерно образователният министър оцеля след историческа по мащабите си стачка на учителите, и дълго време беше водач сред министрите по арогантност и нахалство. Самият премиер пък лъга и усуква всекидневно и най-откровено през стачката, че не трябвало да се пипа от “излишъка” в бюджета, щото ако се пипне и стотинка щяла да настъпи икономическа катастрофа в държавата. А месец по-късно забрави тия неща, и направи така щото близо 2 милиарда лева да бъдат пръснати за каквото сварят министрите: такова яко и спешно харчене – ами не е шега, на ден по 100 милиона трябваше да бъдат пръснати! – държавата ни не помни в цялата си история. Ала ето че премиерът не само че оцеля, ами и продължава да си ни дарява с милата си като на прогимназиальная девочка усмивчица всяка вечер по телевизията.

Не знам още на кой министър да се спра, толкова са много сгафилите, че изборът е пребогат. Ето нещо съвсем прясно, именно случаят с изгорелите като факла наши сънародници, имам предвид случая във влака София-Кардам. Министърът каза, че няма да си подаде оставката, и удържа на думата си: и тоя е голям кандидат за титлата пръв гьонсурат на республиката ни! Самият президент пък по време на траура за изгорелите беше засечен да се развлича с отстрел на вълци из гората, ама и нему се размина: за него поне сме претръпнали, щото сме му свикнали да ни лъже както му скимне. Министърката на социалните грижи Масларова се оказа, че облагодетелствала с поръчки фирмата на свои най-близки роднини, ама нищо; тя е същата, дето изкрещя на пенсионерите: еее, ама и вие пък не се наядохте най-после! Или нещо от този род беше казала, знам ли, помня ли вече?! Ама нищо, пак си министерства сякаш е вечна. Спряха ни финансирането по куп програми от Европейския съюз, злоупотребите с власт и пари са повсеместни, ония от Брюксел се видяха пишман че са ни приели, но нищо, никой не си подава оставката…

Ала ето че има един министър, който напоследък разби всички гьонсурати от министерския съвет, и това е ненадминатият Румен Петков, шефа на МВР-то. За него си знаехме, че е замесен в разни далавери, че е следствен и подсъдим, ама никой не възропта когато го туриха за министър: явно се е сметнало, че оня, дето сам е намесен в престъпления, изглежда най-добре ще гони престъпниците! Щото тук си е Ориент, не е шега тая работа! И после се почна една серия от гафове, която не е за разправяне. Какво ли нямаше през годините на славното му министерстване: и екскурзии по яхти, платени от не знам си кой бос на мафията, и пребиване до смърт на гражданин при арест, и полицаи застрелваха хора при упражнения по волна стрелба в близката гора, и пребиване на фоторепортери, и куп неразкрити убийства, и всякакви други нарушения на закона от напетия министър, който по едно време по своя си инициатива почна да вади досиета и компромати срещу който му скимне. Накрая дойде и сагата Куйович-Муйович-Уйович, която дори и самият Шекспир не би могъл да съчини: оказа се накрая, че не само двама главни секретари на МВР, назначени от Р.Петков, са уличени във връзки с мафията, ами че дори и той самият се бил срещал с “оперативно интересни лица”, сиреч с бандити, с мафиоти!!! Ала министърът продължава да ни се хили от екраните всяка вечер, и не ще ли да си подава оставката, та не ще. Но ето че най-после се обяви конкурс за да се изобрети какво трябва да е онова невероятно струпване на обстоятелства, при които, да речем, ето този примерно министър-първенец да си подаде оставката. И занемя цялата интелектуална мощ на нацията в размисъл по този казус, и почнаха да се пишат какви ли не прочувствени и умни разкази, с които куп кандидати се бореха да спечелят конкурса. Ето че и аз, скромен писач, искам да участвам в конкурса, и не само искам да участвам, ами и ще се боря да го спечеля. А моето решение на заплетения казус е абсолютно просто. Та значи ето краткия мой сюжет, ненадминат обаче по достоверност и правдоподобност.

Министърът Петков тази вечер яката се беше насмукал в едно най-луксозно столично заведение, където ходеха само хора от висшия елит. Той, министърът, знайно е, обичаше да си посръбва и то без мярка: всички помнят оня случай в Плевен когато тогавашният кмет Румен Петков е бил засечен, здравата натаралянкан, да се облекчава в градския фонтан! Абе пикаел си човекът във фонтана, човещинка е това, какво чудно има?! Та и тази вечер същият беше толкова пиян, че едва се качи в служебната кола, която го подкара към софийското му жилище.

А в това време един нашенец, живеещ в стара къща наоколо, излезе на лунна светлина да подиша въздух и да се порадва на градинката си, пълна с цъфнали пролетни цветя. Тоя нашенец беше романтик и най-голям почитател на цветята. И затова навсякъде в градинката си беше насадил всякакви цветя. Най-голямата му гордост беше дъхавият здравец, насаден току-до оградата, състояща се само от железни пръти. Стигна обаче тази вечер до оградата си нашият романтичен любител на цветята, ала дочу нещо и му се наложи да приклекне в тъмното.

Защото в това време на министъра, естествено, зверски му се допика и той заповяда на шофьора бързо да спре. Шофьорът спря, а министърът чевръсто изприпка до близката оградка, където блажено започна да се облекчава. Ала за зла министерска участ нашият герой почна да пикае направо връз тъй милия на сърцето здравец на другия наш герой, който клечеше наблизо в тъмнината! Знайно е какво последва, нали? За тия, дето нямат достатъчно въображение и затова не се сещат сами за сюблимното продължение на тази сърцераздирателна нощна история ще ми се наложи да я щрихирам с неумелите си умения за писане на разкази.

Вбесеният наш сънародник със здравеца като видя какво прави някакъв си там пияница скокна и хвана г-н министъра право за топките! Той, разбира се, не знаеше, че това е самият всемогъщ министър на вътрешните работи, който си имаше склонност да се облекчава гдето попадне. Защото ако знаеше едва ли би се решил на такава героична постъпка; ако знаеше щеше, разбира се, да прежали здравеца и да си закюти. Но понеже беше тъмно, той нямаше възможността да се отклонява с такива мисли и затова сграбчи, както казах, г-н министъра право за увисналите му топки!

Министърът се изпъна мирно пред оградата сякаш е забелязал, че от другата страна е минал самият върховен главнокомандващ: тъй здраво го стискаше за топките оня наш готов на всичко за здравеца си героичен сънародник! И в този момент започна преинтересен диалог между заклещеният министър и притежателя на тия безжалостни клещи, които стискаха министерските топки:

– Какъв си ти бе, я ме пусни бързо! – едва простена г-н министърът.

– Какъв съм ли, ще ти кажа аз какъв съм, мръсник такъв! Ще ми пикае той в здравеца, ще ти дам сега да разбереш кой и какъв съм! – отвърна героичният наш сънародник.

– Ей, човече, моля те, не стискай така, причиняваш ми адска болка! – изстена министърът.

– Да не стискам ли, та аз затова стискам, за да боли?! – отвърна любителят на цветя, който се оказа, че има яки мускули тъкмо заради системното използване на копачи и мотики в цветовъдството. И за да покаже силата на мускулите си стисна два пъти по-силно сплесканите вече министерски топки.

Министърът изстена яко и тихичко почна да вие, понеже го беше срам да не го чуе някой от охраната, вече блажено похъркваща си в министерската кола.

– Ей, идиот, пусни ми топките бе, аз не съм кой да е, моля ти се, ти човек ли си! – изви жаловито министърът на вътрешните работи на България.

– Нема значение кой си, който пикае в здравеца ми ще му размажа топките ако ще да е самият Румен Петков! – отвърна нашенецът, който току-що беше гледал късните новини по телевизията и беше все още под прясното впечатление на съобщенията за безобразията на същия този министър.

– Стой, не стискай повече, ще ти кажа кой съм, отлаби само малко менгемето – изскимтя нашият многострадален министър, на който в последните дни му се бяха случили толкова много коварни изпитания, че само това му липсваше: разярен любител на някакъв си там здравец да се впусне нощем да му стиска топките само защото си е позволил да си облекчи мехура в шибания му здравец!

– Не ми пука кой си, майната ти, да знаеш повече да не пикаеш никога в здравец или в цветя изобщо. Виж във фонтани може, но в живи цветя не бива да се пикае – изкрещя съвсем развеселен нашенецът, в чието съзнание, при споменаването на името на министъра веднага проблесна, естествено, натрапчивата асоциация за знаменитите плевенски фонтани.

– Хей, пич, отпусни ми топките бе, моля те бе, ще ти дам каквото искаш! – почна да реве министърът, сещайки се, че ако в този момент каже кой е като едното нищо можеше и да му ги откъснат. При адската болка министърът излезе набързо от алкохолния делириум, а съзнанието му вече работеше ясно и кристално чисто като ума на чекист, намиращ се в тила на врага. За малко сам да се възхити на самия себе си, ала болката, за зла участ, не намаляваше: оня изрод стискаше без капчица съчувствие!

– Добре де, може и да намаля стискането, ама ми кажи кой си, става ли? – запита нашенецът, в чието съзнание пък мина опасна мисъл: ами ако този наистина беше някой големец, който после ще му запали чергата като го пусне?!

– Ще ти кажа, ама първом ми пусни топките! – отвърна министърът, чието съзнание, казахме, вече работеше прецизно като швейцарски механичен часовник.

– Ей, ти да не си самият Уйович та толкова се криеш, мама му стара, кажи кой си де, че ще стисна още по-яко! – рече цветарят и за да придаде тежест на думите си, наистина стисна още по-силно.

– Стойййй, Румен Петков съм, пусни ме бре, говедо! – изцвили с последни сили многострадалният господин министър.

– Така ли бе, майтапчия, ще ми се подиграваш, а?! Чакай аз да стисна още! – отвърна цветарят, който вече беше забравил за здравеца и стискаше министерските топки вече само от любов към спорта.

Министърът така облещи очи, че светлината, идеща от ярката луна, се отрази като в рефлектор в очите му, после в собствените очи на цветаря, а най-накрая се върна и освети министерското лице: удивеният, но и неимоверно зарадван цветар съзря, че това наистина е самият Румен Петков! Естествено той след това откритие стисна още по-здраво самите топки, не само стисна, ами и дръпна, а пък министърът се изпъна като пружина и промълви само това:

– Кажи каквото искаш ще ти дам, само ме пусни, моля ти се!!!

– Тъй ли? Абе щом си министърът я вземи бръкни в джоба на шлифера си и извади тефтера та да си напишеш оставката още тука пред мен! – отвърна цветарят, който явно заради системното гледане на новини беше станал вече човек с най-будно гражданско съзнание. А и понеже си беше умен, набързо съзря в инцидента една мечтана, толкова щастлива и така ненадейно удала му се възможност да спаси нацията и държавата от тази напаст. А пък понеже министърът при борбата се беше разгърдил от джоба на шлифера издайнически блещеше един големичък тефтер, в който той имаше обичай да си записва “некои мисли”.

– Как така бе, каква оставка бе, нема такова нещо бе, я ми пусни топките бе, идиот! – съвзе се министърът, готов заради властчицата и топките си да пожертва.

– Тъй ли – озвери се цветарят с будно гражданско съзнание – сега ще видим дали няма да изпълниш заповедта ми! – и при тия думи той така жестоко го стисна за топките, че Румен Петков моментално грабна тефтеря със свободните си ръце. А пък цветарят, който не вярваше, че му се е удал тъй щастливия шанс със собствените си ръце да промени историята на свидното ни отечество, лекичко отпусна менгемето отдолу – та господин министърът по-удобно да пише.

– Нали знаеш как се пише оставка? – запита цветарят, който беше уверен, че този литературен жанр не се ползва с авторитет сред министерското съсловие.

– Знам, не се бой, ще я напиша перфектно, само олаби стискането – отвърна стенещ министърът. За щастие зарадваната Луна така увеличи светеното си, че министърът си пишеше спокойно, сякаш на рамото му блещеше фенер.

Картинката, погледната отстрани, беше много приятна за гледане: хванат за топките български министър пише оставката си! И понеже издайническата Луна светеше ярко, то на цветаря му светна в акъла, че се налага да нареди на министъра да повика по джиесема си и репортерите, та да заснемат историческия момент.

– Щом завършиш с писането ми кажи, а след това вземи та звънни на репортерите да дойдат да заснемат събитието. Можеш и премиера Станишев да поканиш! Ако искаш и президента покани, нема проблеми. Покани който искаш, оставката ще я връчиш лично още сега!

Румен Петков изстена като че го колят, ала нищо не можа да каже – защото оня злодей отново го стисна за топките така, че му изхвръкнаха най-едри жални сълзи от очите.

И министърът, просълзен и скимтящ, дописа оставката си, а после изпълнително позвъни на репортерите и на г-н Премиера. Оня още го държеше здраво за топките. Мърдане нямаше, след малко оставката щеше да бъде връчена. Кварталът след десет минути се озари от фаровете на репортерските коли. Фотографите с наслада щракаха и увековечаваха историческия момент. След малко дойде и самият премиер, който бързо получи оставката и даже под натиска на граждански активния цветар най-тържествено заяви пред всички медии, че Р.Петков вече не е министър.

От този момент историята на България тръгна в друга и съвсем позитивна насока. Всички вече знаеха, че има само едно-единствено средство български министър да подаде оставка. Веднага най-престижна професия стана професията “чистач на тоалетни”. Защото, знайно е, че всички, дори и министрите, пикаят. И имат топки, разбира се. Тайната на нашата демокрация беше разбулена и България уверено тръгна напред. Дори и министрите, да не говорим пък за депутатите, започнаха да работят най-съзнателно когато си представеха какво ги чака ако не си вършат свястно работата.

А пък г-н Президентът си сложи в кабинета картината “Министър пикае в здравец”, която академик Светлин Русев веднага нарисува – та да увековечи случая, променил завинаги съдбата на Родината ни.

СЕГАШНА ДОБАВКА ИЛИ ПОСТСКРИПТУМ: Тогава, преди толкова години, аз с този свой файлетон, разбира се, не спечелих конкурса, съвсем несправедливо дадоха премията на друг автор. Но ето, сега, с времето, се разбира, че съм написал истински шедьовър. А книжката, в която се намира тоз шедьовър, ще направя нужното да я издам съвсем скоро и в хартия, щото е срамота такива шедьоври да стоят неиздадени в чекмеджетата на авторите, нали така, драги ми и благодарни читателю? Посмя ли се от душа на страданията на министъра, обезсмъртил се с името "Уйович", както и особено с пикаенето в Плевенските фонтани? Той сега още е политик и нищо чудно пак да стане министър, а, какво ще кажете, има ли шансове да стане той министър след като целият народ вече му се е посмял на мъките в онази памятна нощ, когато току-що се беше изпикал на здравеца на нашия патриот?!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Добави в Svejo