Мое отворено писмо до академичните ръководства на ПУ, съдържащо една шокираща с откровеността си екстравагантна и дори направо скандална идея!

Завчера, в петък следобед минах покрай централната сграда на ПУ "П.Хилендарски" и реших да седна в бистрото, което е прилепено до главния й вход. Пих един горещ чай, разгледах някои нови книжки, които преди малко бях взел от печатницата. И в един момент се овладях от спомени. В този университет съм работил близо 7 години преди доста време вече, издържах конкурс за асистент по философия в далечната 1985 г. В 1992 г. бях уволнен. Пред прозореца на бистрото, което е в двора на университета, видях прозореца на кабинета на третия етаж, който обитавах в ония паметни години. В един момент, както си мислих за миналото, в съзнанието ми се роди една щура идея. Ще разкажа сега за нея, ще ви обясня защо се налага да предприема нещо за реализацията й, с оглед да си направя нещо като тест, като експеримент (употребявам думата експеримент понеже думата тест у нас не се схваща подобаващо). Но ето първо вкратце как и защо бях уволнен от университета. Съвсем накратко, защото аз за тия истории съм писал и на други места (нейде в книгите си за нашия епохален български преход от комунизъм към демокрация). Да, съвсем вкратце ще разкажа, напълно лаконично, обещавам.

Във времето на моето преподаване или на работата ми в ПУ станаха доста неща. Аз бях в секцията по философия на катедрата по "Марксизъм-ленинизъм", да, имаше такава катедра в ония времена (във всеки университет или институт имаше такова нещо). Бях доста млад, бил съм на 26 години когато спечелих конкурса. Знаете, тогава, в 1985 г. започна славната епоха на "перестройката". Духовете постепенно се разбуниха. Аз в ония години се изявих като автор на много и то крайно революционни статии в младежкия вестник на Пловдив, наричан "Комсомолска ИСКРА". В 1987 г. по моя инициатива беше основан т.н. ФИЛОСОФСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ в ПУ, който съществува през цялото време до уволнението ми в 1992 г. Клубът провеждаше разностранна и свободна дейност, предимно канехме добри философи от София, които изнасяха лекции по най-горещите и опасни теми. Няма как да изброя имената на всички поканени в Клуба философи, но ще кажа някои имена: акад. Азаря Поликаров, акад. Кирил Василев, проф. Ц. Бояджиев, проф. С.Герджиков, философът Здравко Попов, проф. Любен Сивилов, проф. Николай Василев, Красен Станчев, проф. Иван Славов, д-р Стефан Пенов и много други. Тия техни лекции бяха празник на философията и на свободомислието, младите хора, които идваха и активно участваха в обсъжданията на Клуба, се чувстваха наистина революционери или най-малкото дисиденти, неприятели на съществуващата система. 

Разбира се, като ръководител и създател на Клуба аз си имах известни неприятности, влязох в неизбежен сблъсък с ретроградно-мислещите началства, академични или партийни (аз лично в партията им не съм бил, но тяхната партия имаше власт над всичко, беше времето на диктатурата, на еднопартийния режим), по едно време властите ми организираха "преврат", махнаха ме от Клуба, сложиха му за ръководител човек, който направи нужното Клубът да загине, но те не предвидиха такава една евентуалност: Клубът мина в "нелегалност", пренесе се в моя кабинет, пак се събирахме, правехме си обсъждания, в един момент групата около мен успяхме да си върнем "властта" в Клуба и пак започнахме своята бурна дейност. Ходили сме на разни научни конференции, печелили сме конкурси и прочие. Другарите се изпълваха с безсилна злоба и търсеха начин да постигнат реванш. И в такава една обстановка дойде 10 ноември 1989 г. и работите, дето се казва, "отидоха съвсем по дяволите": дойде демокрацията!

От само себе си се разбира, че ние, от Философския клуб, се хвърлихме в започналите се борби, ходехме по митинги, участвахме в "живи вериги", в демонстрации, в дискусии по създаването на първите опозиционни партии, моя милост е един от учредителите на пловдивския КЛУБ ПО ДЕМОКРАЦИЯ, изказвах се на някои от първите митинги на искащите незабавна промяна граждани, в моя кабинет в сградата на ПУ се събраха студентите, които създадоха Независимо студентско дружество, алтернатива на казионния комунистически младежки съюз (ДКМС) и пр. Аз се изявих като антикомунист, като либерално мислещ човек, прозападно ориентиран, не криех ценностите си, напротив, влизах в какви ли не полемики, често най-разгорещени. Пръв в катедрата по "Марксизъм-ленинизъм" изказах публично позицията си против задължителното изучаване т.н. "идеологически предмети" от всички студенти, което беше възприето от цялата катедра като "предателство", като "неколегиален акт" и пр., в един момент аз станах в техните очи "народен враг". Когато правителството на Луканов даде на преподавателите от всички катедри на всички вузове в страната 10-месечен платен отпуск за да се "преустройват" и да си подготвят "нови лекционни курсове", аз публично обявих, че никога не съм вярвал в марксизма-комунизма им, че в този смисъл не се нуждая от "преустройване" на мисленето си, заявих, че това "преустройване" е аморално, поради което се отказах от отпуск, заявих, че ще водя свои алтернативни на официалните курсове, започнах на съвършено свободна и доброволна основа тия свои курсове; на лекциите ми идваха не само студентите от Дискусионния Клуб, но и много други студенти, интересуващи се от философия. Разбира се, с тази своя акция аз, дето се казва, си подписах смъртната присъда. И затова бях един от първите двама преподаватели от катедрата, които бяхме уволнени изцяло репресивно, за наказание и за отмъщение, другарите, които владееха всички властови лостове в университета, ни изритаха от него безпощадно, по един най-грозен начин. Ето как стана това.

За да мине безболезнено "преустройването" на другарите с твърда марксистко-комунистическа школовка-мундщровка и за да успее нагаждането им спрямо новите "плуралистични реалности на живота" съответните органи (факултетен и академичен съвети) трябваше да извършат някои процедури; другарите бързаха защото се задаваше страшно време, "ония, страшните и брадатите" от СДС предстоеше да вземат властта, а другарите да пострадат като се лишат от благинките си. Затуй измислиха нещо крайно аморално, а именно, Факултетният съвет да гласува промяна на наименованията на специалностите им, примерно, който е държал конкурс за доцент по научен комунизъм, примерно (да, и такива идиотщини се учеха в ония времена, върху тях студентите биваха изпитвани и пр.!), понеже, зер, вече е неприлично в новите времена да имаш титлата "доцент по научен комунизъм" (самите другари набързо се отказаха, наужким де, външно, от комунизма си, но го запазиха дълбоко в сърцата си, чакайки идването на по-добри времена когато проклетата демокрация ще издъхне!), и значи ето, другарите извършиха фалшификация и си гласуваха промяната, примерно, доцентът-страдалецът на научния комуниъм вече ставаше "доцент по политология", звучи вече по-добре, нали така? Преподавателите по "История на БКП" (имаше и такъв "академичен предмет!) станаха преподаватели по "Най-нова българска история" и пр., същата процедура беше приложена и всички дето са "от наште", т.е. верните на партията другари получиха новите си, променени научни титли, с оглед да се дегизират и да преживеят някак задаващите бурни политически времена, ветрове и дори урагани. 

И ето тук другарската "нáучна", с извинение, мафия стори тази подлост спрямо мен (и историчката Катрин Сариева), само на нас, двамата, щото не бяхме от "наште", не благоволиха да променят названията на длъжностите, аз, примерно, бях наказан за непослушанието си и за "измяната" си спрямо комунизма-марксизма по ето какъв подъл начин: всички другари, преподавали цял живот марксисткия "диалектически и исторически материализъм" (така се наричаше комунистическата "единствено-научна и най-правилна философия"!), станаха, за миг се преобразиха в "преподаватели по философия", само на мен това наименование не беше присвоено и променено, аз си останах със старото наименование "преподавател по диалектически и исторически материализъм", представяте ли са каква хубава гавра измислиха, за да си отмъстят за предателството спрямо комунизма им таваришчите?! И на това основание другарят ректор Никола Балабанов, бивш партиен секретар и до ден днешен активист на БСП (бил е и техен кандидат-депутат и пр.) радостно подписа моята заповед за уволнение и тържествуващо ми я връчи! Че бях уволнен по чисто политически причини е ясно като бял ден, да не говорим за това, че аз специално имах предостатъчно научни публикации и то в най-авторитетни научни списания, другарите не можеха да ми намерят по тази причина цаката дълги години, но ето, най-после дойде желаният момент, изритаха ме, отмъстиха ми така гадно, както само те могат. Пропуснах да кажа, че за 7 месеца през 1991 г., месеците преди и по време на провеждането на изборите през октомври 1991 г. (които СДС спечели), аз бях председател на временната управа (или кмет) на гр. Долна баня, моето родно място, предложен, разбира се, от СДС (учредител съм на СДС в родния ми град), това още повече спомогна другарите в мое лице да виждат "класов враг", подлежащ на безжалостно унищожение; два месеца след като се върнах на работа в ПУ, бях уволнен и изритан от университета по този най-грозен начин.

Активистът на БКП, партиен секретар на БКП и ректор на ПУ по онова време, проф. Никола Балабанов

Законът тогава беше такъв, че аз не можех да обжалвам уволнението си в съда, имаше специален член, според който уволнения, предизвикани чрез гласуване в т.н. "колективни органи за управление", именно факултетният съвет беше такъв орган, не можеха да се обжалват пред съда. Таман мина давностният срок от 6 месеца и Народното събрание гласува промяна, според която вече можеше да се обжалват и такива решения, т.е. отпадна забраната в закона, но за мен беше вече късно да обжалвам. Същият този Парламент, вече в него имаха крехко мнозинство "ония, страшните, брадатите" от СДС (премиер беше Филип Димитров), гласува страховития "Закон Панев", според който партийните другари от БКП-БСП не можеха да заемат ръководни длъжности, проф. Балабанов, ректорът, трябваше да напусне поста си, той пострада от този единствен лустрационен и декомунизационен закон, а пък по друг параграф, чини ми се, беше закрита и цялата дегизирана, натъкмена за новите условия бивша катедра по комунизъм-марксизъм. Но другарите набързо си организираха нови конкурси и най-доверените им другари бидоха върнати на работа. Ректор вече беше Огнян Сапарев, сътрудник, естествено, на ДС. Такива работи. Това е кратката история на моето паметно уволнение-изритване от ПУ.

Преди известно време в Пловдив се завърна моя състудентка от СУ, която дълги години живя в Австралия (сега също е там). Тя ми разказа как в Австралия е станала доктор по философия, как като се върнала в Пловдив, отишла в катедрата по философия на ПУ и запитала има ли начин да води някакъв курс лекции, погледнали обаче с недобро око на нея, казали, че ще я потърсят ако им потрябва и нищо не станало, разбира се, пратили я "да гони Михаля" или да си търси "зелен хайвер". Та се сетих и за нея, по този повод в главата ми, както казах, се роди една крайно щура идея, ето, ще ви разкажа за нея, но под формата на съвсем официално писмо, което ще изпратя на сегашния ректор на ПУ Запрян Козлуджов, на Декана на Философско-историческия факултет и на ръководителя на катедрата по философия; ето това писъмце:

До проф. д-р Запрян Козлуджов, Ректор на ПУ "П.Хилендарски"

До доц. д-р Красимира Кръстанова, Декан на Философско-историческия факултет на ПУ

До проф. д-р Райчо Пожарлиев – Ръководител на катедра "Философия"

ОТВОРЕНО ПИСМО

от Ангел Иванов Грънчаров, философ, бивш преподавател по философия в ПУ (1985-1992 г.)

Уважаеми господин Ректор,

Уважаема госпожо Декан,

Уважаеми господин Ръководител на катедрата по философия,

Пиша ви по един твърде интересен казус, който има най-вече нравствени измерения, които, по моето разбиране, съвсем не са за подценяване. Ще се постарая да изразя мисълта си, която ме вълнува, пределно откровено, честно, а също така и лаконично, щото иначе темата е голяма и твърде интересна. Не крия, много ми е интересна вашата реакция на това мое писмо. Мога да имам предположения за това каква ще ви бъде реакцията, но все пак се чувствам длъжен да ви дам възможността сами да изберете реакцията си. По тази причина и ви пиша тъй странното си писмо.

Чел съм, че някога, преди три века, никому неизвестният тогава философ Имануел Кант писал писмо до всерусийската государиня и самодържица императрица Екатерина Велика (тогава, както, прочее, и сега пруският, немският град Кьонигсберг бил в състава на Руската империя) и коленопреклонно молел да бъде назначен за преподавател, доколкото си спомням, по логика (в това последното не съм сигурен). Разбира се, кандидатурата на Кант била отхвърлена, бил назначен на това професорско място човек, чието име днес никой не знае, името му историята не е благоволила да запомни. В контекста на това, което ще ви пиша по-надолу ще разберете смисъла на този толкова показателен иначе пример. Не, нямам намерение да се сравнявам с Кант, но това не пречи да имаме известни общи места в биографиите си; не крия, че съм горещ почитател на Кант, мой кумир във философията от ранните ми младежки години, наред със Сократ и Платон, разбира се (Хегел също е обичан от мен и доста ми е повлиял, нищо че си имам и известни резерви към него!).

Аз доста рано, на 26 години, издържах конкурс за асистент по философия в ПУ и работих в този университет почти 7 години. След което бях уволнен репресивно, по политически причини - в края на 1991 г. Защо тълкувам така уволнението си съм го обяснил на съответните места, тук не ща да се повтарям, заради краткостта, но при интерес бихте могли да се запознаете с моето тълкуване на ония далечни събития (примерно като прочетете началната част на ето тази публикация в моя блог, където вкратце съм се обосновал за гледището си: Мое отворено писмо до академичните ръководства на ПУ, съдържащо една шокираща с откровеността си екстравагантна и дори направо скандална идея!). Защо не съм обжалвал навремето тъй несправедливото си уволнение също съм обяснил (апропо, въпреки тогавашния закон, съдържащ забрана да се обжалват по съдебен ред уволнения, предизвикани с решение чрез гласуване на т.н. "колективни органи на управление", аз обжалвах пред съда заповедта за моето уволнение, издадена от тогавашния ректор проф. Никола Балабанов, но съдът не даде ход на делото тъкмо заради визираната клауза в тогавашния закон, отменена, прочее, малко след като изтече давностния срок за обжалване в моя случай). Тогава, дето се казва, "времената бяха такива", ставаха какви ли не неща, включително и скандални, включително и крайно несправедливи, но това не ни пречи на нас, съвременниците, да си имаме своите различни интерпретации на миналото, на случилото се. Та ме вълнува, уважаеми г-н Ректор, госпожо Декан и г-н ръководител катедра, Вашата оценка на случая, нищо че са минали толкова години от онова време. Нещо ако е било несправедливо, грозно или неправо когато е било извършено, няма как с течение на времето да стане справедливо, красиво или право, вярвам, че като добре образовани хора ще се съгласите с едно такова простичко твърдение. А пък справедливостта изисква, с оглед правдата да си вземе своя реванш, макар и късно да реагираме подобаващо, достойно, щото все пак институциите, които оглавявате, се занимават с една толкова възвишена и фина по естеството си духовна, в това число и чисто нравствена дейност, дейност, имаща висок нравствен смисъл. Тия, нравствените неща, по моето разбиране, от което няма да се откажа никога, съвсем не бива да бъдат пренебрегвани, щото, ако си го позволим, животът ни, дето се казва, наистина съвсем ще отиде по дяволите. Вярвам в това, на тази идея съм се старал да бъде верен през целия си живот.

След уволнението ми от ПУ, което преживях крайно тежко, болезнено, не крия, бях изключително обиден заради проявената грозна несправедливост и неблагодарност (тогава бях на 32 години, кажи-речи на Христовата възраст!), моя милост се занимаваше най-вече с изследователска дейност в сферата на философията, също така практикувах по специалността си в рамките на учредения от мен частен ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА HUMANUS, осъществих много инициативи, примерно, написах и издадох учебни помагала по всички изучавани в гимназиите философски предмети, някои от които добиха голяма популярност сред младите хора. Изобщо в това благодатно за мен време аз написах и доста други книги, близо 20 заглавия, предимно в областта на философията, психологията, обществознанието, гражданското образование. Позволете ми тук да не цитирам заглавия, но при интерес от ваша страна ще можете да се информирате за написаните и издадени от мен книги в моя блог, намиращ се на ето този адрес. 

През последните няколко години група ентусиасти, преподаватели по философия, създадохме философското списание ИДЕИ, то излиза вече седем години, по три книжки в годината, тази, 2016-та година ще бъде осма от създаването му. Издавахме го в трудни условия, без подкрепа отникъде, но въодушевлението ни беше толкова голямо, а съзнанието, че правим нещо нужно и полезно, ни даваше сили да устоим на изпитанията и трудностите. Списанието работи за личностното, идейното и духовно въздигане на младите хора в България, в него със свои текстове са участвали много учени, включително и преподаватели от Пловдивския университет. Втора година съществува и списанието за съвременно образование и за "духовните неща" HUMANUS, списвано предимно от млади хора, студенти и ученици, и то вече се утвърди, има си своите фенове. През всичките тия интензивни години от живота ми съм работил, с оглед и да се прехранвам някак, и като гимназиален преподавател по философия. Привърженик съм на най-новите и съвременни образователни технологии в обучението на младите, даващи им възможност да развиват своя личностен потенциал, през последните години работих много по тия проблеми, резултат на което е цяла една поредица от книги за реформирането на образователната ни система, училищна и университетска, да, имам и такава една книга, която носи заглавието ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ, в нея съм си позволил да кажа и някои горчиви истина за нашето университетско образование: истината, правдата винаги е за предпочитане, колкото и да е неприятна за дадени хора и социални кръгове или среди. Втора година водя и свое авторско предаване в Пловдивската обществена телевизия, то се нарича "На Агората с философа Ангел Грънчаров", тази инициатива ми е особено приятна, понеже ми дава възможност да правя нещичко за разпространението на неизразимите богатства на философията в съзнанията на най-широките среди на народа ни.

Както и да е, та тия дни ми хрумна една наистина съвсем щура идея, която дръзвам ето сега да ви я предложа: ето, заявявам пред вас желанието си да се върна на преподавателска работа в ПУ, стига, разбира се, да покажете готовност да преоцените позицията на ония ръководства, които ме уволниха преди години така несправедливо, репресивно и дори грозно. Човек като е работил някъде, и то в най-ранните години на своята кариера, е запазил съответните спомени и му е мило това научно, а в случая и академично учреждение, ето, аз изразявам готовността си да се завърна на работа в ПУ! Надявам се, моето връщане и моята бъдеща работа в ПУ ще допринесе за порастване на авторитета на университета, дай Боже да имам сили за това, щото ето вече съм на 56 навършени години. Но пък имам чувството, че съм във времето на своята творческа зрялост и ако Бог е така милостив да ми отпусне още известно време за работа и живот, бих могъл, ще се радвам да е така, да бъда полезен и на студентите, и на академичната институция, която толкова уважавам и обичам. 

Разбира се, за един такъв акт, а именно моето "реабилитиране" в ПУ, вие нямате никакво юридическо или правно задължение, напротив, той би имал само един чист нравствен и човешки смисъл, пък и всичко това, ако е за доброто на младите, за повишаване на качеството на тяхното образование, ще бъде оправдано и възнаградено; все пак справедливостта, доброто и самата правда на живота би следвало да значат нещо за нас, хората, дето сме се посветили на служене на духовното. Та именно с оглед на тия немаловажни в моето възприятие неща аз си позволих да направя своето тъй екстравагантно предложение до вас. 

Няма да скрия, че много ме боли когато чета или слушам приказки, че университетът, на който аз дадох 7 години от своята младост, бил станал "червена крепост", "ченгесарница" или "гнездо на академични мутри", че ченгетата от ДС били именно направили ПУ свое пристанище или уютен, блажен остров; ето, предлагайки ви този високоморален акт, а именно да ме възстановите на работа в ПУ, ще може донякъде да се даде знак, че истината не е точно такава, че ПУ съзнава своята автентична духовна и академична мисия, верен е на нея, че няма да се превърне в нещо като "бизнес-организация" за правене на пари, каквито приказки т.н. "зли езици" така усърдно разпространяват в наше време. Давам малък шанс на моя университет - аз го чувствам като такъв въпреки преживяното! - да си изчисти имиджа и да укрепи авторитета си, знам, че това е мой, а, да се надяваме, и ваш личен морален дълг.

Гледам, че доста преподаватели в ПУ по философските дисциплини пътуват от София или от други места, служители са на други университети и тук са "приходящи", ако мога така да се изразя. Това не е толкова добре, един университет от висока класа следва да си има собствени преподаватели на високо академично ниво. Проф. Асен Карталов беше такъв, но той вече е на години, аз лично не се сещам в областта на философията за име на пловдивски учен от такова високо ниво. 

Разбира се, има и млади колеги, в тях е надеждата. Ще се радвам с каквото мога да помогна на такива перспективни учени. С моето евентуално идване-връщане в ПУ ще доведа и своите скъпи "отрочета", които са един вид "бездомни", имам предвид двете списания, които създадох и на които съм главен редактор вече толкова време. Между другото, на базата на списание ИДЕИ заедно с група украински философи от техния Философски институт към Националната академия на науките на Украйна създадохме международното многоезично научно-теоретично издание на философското списание ИДЕИ, то излиза в специална поредица вече трета година; много учени от Чехия, Украйна, Русия, Индия, Япония и др. участват със свои текстове в това издание. Нищо не пречи и учените от ПУ да се включат със свои текстове в него, не е естествено те да не се възползват от такава една възможност. Направихме нужното да включим изданието в съответните авторитетни международни бази-данни, тъй че изданието се очертава да става все по-солидно, а публикациите в него - по-престижни.

Толкова. Казах каквото ми се искаше да кажа. Благодаря Ви за вниманието! Ще се радвам предложенията ми да бъдат обсъдени и с голям интерес ще чуя или прочета Вашето становище, становището на оглавяваните от Вас органи и институции. За мен всеки резултат от инициативата ми е интересен, любопитен и показателен. Дори само за историята да остане това писмо - позволявам си в завършек такава една малка шега! - то може да е интересно един ден на бъдещите изследователи на нашето така болно време, в което имаме щастието да живеем. 

Позволявам си в завършек да пожелая живот, здраве, щастие, успехи през новата 2016-та година на вас, а също така и на всички колеги от ПУ, макар и със закъснение използвам случая да отправя тази честитка!

24 януари 2016 г.

Пловдив 

С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

ЗАБЕЛЕЖКА: Да уточня нещо: четох някъде, че най-новите научни постановки за писането на обръщението "Вие" предвиждали тази дума, израз на учтивост, да се пише с главна буква дори когато ставало дума за едновременно обръщение към повече от едно лице. Не ми пречеше да спазя това най-ново научно предписание за правилно писане. Но понеже се плаша туй нещо да не прозвучи и да не се възприеме като прекалено подмазване, затова се въздържах от следването му. Правя това уточнение ей-така, за всеки случай. Пък и хора всякакви, някой да не вземе да се обиди или пък да ме определи като неграмотен, та затова...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo