събота, 16 април 2016 г.

Трябва смирено да посрещаме изпитанията и бедите, те са проверка на нашата издръжливост, на силата на духа ни, на способността ни да се борим, на твърдостта ни



В Долна баня съм отново. Изминаха десетина много напрегнати за мен дни: наложи се моята мила майка (знайте от мен: майката за човека е велико нещо, безценно, никога няма как да се отплатим на майката за това, което ни е дала, за великото благо, което заради нея имаме: животът!), която е много болна от известно време, да я закарам в болница в Пловдив, там, в болницата, стоя близо седмица, след това, без особена промяна към по-добро на състоянието й я изписаха, стоя при нас в Пловдив, а тази сутрин твърдо реши да я откарам "в къщи", "у дома", и час повече не пожела да стои при нас, в Пловдив. И ето, пристигнахме. Заболяването й е крайно неприятно, както разбрах от лекарите силните болки в областта на гръбнака се дължат на деформирани прешлени, поради което болките й са наистина жестоки.

Почти нищо не можели да направят лекарите, обезболяващите имаха слаб ефект, инжекциите - също. Надеждата е с времето нещата да се поуталожат; преди три години пак имаше подобен проблем, месеци наред не беше добре, но постепенно привикна и болките сякаш отслабнаха. И ето, сега аз стоя в Долна баня в старата ни къща с майка си и я обслужвам, помагам й; всяка събота и неделя оттук-нататък ще трябва да бъда при нея, трябва да пътувам, а пък през седмицата за нея ще се грижат личната (социалната) й асистентка (тя идва да й помага, за 4 часа й плащат за тия грижи по европейска програма), в останалото време ще й помагат съседки и приятелки (ще се наложи някои от тях да се редуват да спят при нея, щото и нощем й се налага ставане и пр.). Иначе майка ми понася страданието стоически, силата на духа й е голяма, бори се, понася болката, тя винаги си и била такава, никога не се е предавала малодушно пред изпитанията на живота, каквито и да са били те; коетой е закалило духа. Това е положението. Поради тия лични грижи и проблеми от доста време, сами забелязвате, нямам настроение да пиша в блога си, почти нищичко не мога да пиша за ония истински важни неща, за които особено много мисля и се вълнувам - за образованието, за възпитанието на младите, знаете, започнах нова поредица от есета по тия въпроси, която обаче прекъснах именно поради тия проблеми и грижи от лично естество. Ето и сега нямам нужното настроение да пиша по сериозни теми, въпреки че в главата ми се въртят неизразени в слово идеи, които обаче чакат своето раждане и въплътяване; има време, не е нужно да се бърза, всяко нещо с времето си.

Иначе ходя на училище и си вземам часовете (като изключим четвъртъка, когато изписваха майка от болница тъкмо предиобед, когато ми бяха часовете, тогава ми се наложи да отсъствам от работа). Вчера обаче на работата ми се случи един инцидент, който много ме изплаши. Ще кажа две думи за него и ще прекратя писането, мисля, че е добре да фиксирам тази история.

Имах час късно следобед, с втора смяна, с ученици от 10-ти клас, това са два часа, с два класа. Бях крайно много изморен, предишната нощ почти не спах, спал съм я има, я няма два часа, много пъти се наложи да ставам да помагам на майка, която постоянно стенеше от болки, а пък при ставането й от леглото болките бяха сякаш адски; в тази обстановка аз се разстроих и не можах да мигна през повечето време на нощта. А пък през деня пак не ми остана време да полегна да почина, имах доста работа, включително и на компютъра. Пътувайки за училището с автобуса, се чувствах много изтощен. И когато започна часа се случи с мен, за първи път в живота ми, нещо необичайно, едно явление, което ме накара "да си изкарам акъла", дето се казва; такова нещо наистина досега не ми се беше случвало. Знаете в моите часове често има какви ли не спорове, е, като се получи такъв един спор, в който ми се наложи да взема активно участие (за какво именно спорихме, живот и здраве да е, ще пиша друг път, непременно, заслужава си, проблемът е много интересен!), по едно време с мен внезапно стана нещо необичайно: сякаш за миг ми пресъхна устата, да, почувствах крайна сухота в устата си, все по-трудно ми ставаше да произнасям думите, в един момент усетих, че езика ми не се подчинява, не може да се движи, усетих някакво схващане и на устата, имах чувството, че съм налапал шепа бързозасъхващ бетон, нещо такова ми беше усещането. В един момент се сетих, че в залата, в която провеждахме часа (нарича се "интерактивната зала" на училището) има мивка и чешма, отидох до нея и си навлажних устата; за кратко време нещата сякаш се оправиха, но след малко пак устята ми изсъхнаха. Мина ми за миг през ума: дали пък това тъй скоростно изсъхване на устата и схващане на устата не е признак за наближаващ инсулт или инфаркт? Както и да е, в един момент часа свърши, но със спорещите ученици (които ме наобиколиха) още доста минути продължихме да си спорим; те разбраха че нещо става с мен, но никой не предложи да прекратим разговора поради такова едно съборажение, а именно, че нещо със здравето на учителя не е наред (въпреки че аз по едно време се оплаках, че нещо ства с мен и че ми е трудно да говоря, че устата и езикът не ми се подчиняват на волята и на мисълта).

Интересно е, че с втория клас, който следваше този, на мен сякаш ми раздобря и почувствах известен прилив на сили, часът мина добре, без подобни усещания; но като си тръгвах за дома, усетих, че умората ми е прекалено голяма, че едва движа краката си, че съм необичайно премалял. По едно време се запитах дали не е добре да помоля пазача на училището да повика "Бърза помощ", ами ако наистина се намирам в състояние на започващ инфаркт или инсулт, ами ако в следващия момент силите ми свършат и падна на улицата? За мен падането и удрянето на главата е нещо крайно опасно, читатилите на този блог знаят защо, спомнят си навярно, че преживях тежка операция, живея втори живот, та по тази причина се запитах дали не е благоразумно да взема предпазни мерки и наистина да повикам "Бърза помощ"; но в един момент се сетих, че безпомощната ми страдаща майка ме чака в къщи, забравих за своя здравословен проблем и лека-полека се довлякох до автобусната спирка, а в къщи помолих сина и съпругата да се погрижат за майка ми, аз полегнах да почина. Като подремнах малко се освежих, забравих за проблема си, по едно време, като ми намаля другата работа, седнах на компютъра и тогава се сетих да проверя какъв симптом е това, което ми се случи, най-вече толкова скоростното пресъхване на устата и обездвижването на езика. Оказа се, че е сериозна работа, но може също да се дължи и на някакво емоционално напрежение. Поуспокоих се от прочетеното, дето се казва, случилото се с мен явно е било "малкото зло".

Та в тази връзка сега ми хрумва следната мисъл: най-хубавото на живота е това, че никога човек не може да каже "Ето, по-голямо зло от това не може да има!", животът, присмехулникът живот, тъй да се рече, е голям оптимист и винаги може да рече: "Има, има, ох, как има!". По тази именно причина винаги трябва да сме благодарни за това, което ни се случва и на тази основа да се успокояваме с мисълта, че "истинското зло", че "истински голямото зло", "че най-голямото зло" все още не е настъпило, пък може и изобщо никога да не настъпи, нали така излиза, мисълта, че има и много по-голямо зло от това, което ни е сполетяло в момента, би следвало да ни успокоява, така ми се чини в този тежък за мен момент, което пък ми влияе положително на духа. Ако това и вас ви повлияе по сходен начин, значи не ви загубих времето да четете този текст. Нали така обаче излиза? Да, никога не бива да се оплакваме и да се вайкаме, трябва смирено да посрещаме изпитанията и бедите, които са просто проверка на нашата издръжливост, на силата на духа ни, на способността да се борим и да показваме твърдостта си.

Хубава вечер ви желая! И приятен уикенд! Бъдете здрави!

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

2 коментара:

Анонимен каза...

Но нали живеем в най-добрия възможен свят, създаден от всеблаг, милосърден Бог, откъде са тогава болестите и страданието? И защо трябва да ги понасяме безропотно? И още нещо: вдигахте ли на 31. декември наздравица за новата 2016 – да сме живи и здрави и много щастие? Ами да е честита тогава новата 2016 година, с всеки изминал ден живеем все по-добре и все по-хубаво ни става. Като си помисля как живеехме през 2015 – къде-къде по-зле от сега, да не говорим за 2010 или 1998 или 1986 или 1971! Непрекъснато се подобряваме и в обществен, и в личен план и ставаме все по-бодри, все по-здрави и материално все по-богати!

Анонимен каза...

Дгенеративните вертеброгенни (гръбначни) заболявания се лекуват много трудно, но ако искате, направете една консултация с д-р Григоров в София, сериозен и опитен лекар:

http://www.doctorgrigorov.com/index.php?option=com_content&view=article&id=47&Itemid=54