Темата за възпитанието, за личностното формиране на младите все повече ме овладява, вдъхновява и ентусиазира - ако допуснем, че тази тема някога изобщо не ми е била близка или ми е била безразлична; май няма такова време, щото така или иначе всичко, което правя през годините, е свързано все с тази тема, с този същия проблем. Ето и вчера в блога си и в други публикации поставям проблеми, които по един или друг начин са свързани с възпитанието на нашите деца, самите техни заглавия показват това: ето първата по време, написана е най-скоро, а именно Хората с празни сърца и пълни стомаси са опората на човеконенавистническите политически режими от рода на съвременния руски национал-комунизъм, да, наистина, как допускаме това образованието и възпитанието на децата ни да създава такива хора с празни сърца, за които стомахът е най-важното?!
В публикация със заглавие Наистина, вярно ли е това, че да си роден в богато семейство те поставя в по-трудна позиция от това да си роден в бедно семейство? представям информация за това, че Елтън Джон бил лишил от наследство своите деца, пък и други богаташи по света били осъзнали, че ако децата наследят милионите и милиардите им, то това ще ги лиши от смисъл, от импулс за развитие, ето, сами виждате, проблемът, отразен в заглавието, си заслужава по-внимателно вникване и осмисляне. Последният текст, който написах пак вчера, по вълнуващата ме все по-силно тема за възпитанието и личностното израстване на младите, е със заглавие Глупави са вашите страхове, драги наши възпитатели, дето треперите от такава нескривана неприязън както към личността, така и към свободата!; ще трябва да продължа по-нататък, а проблемите за поставяне и осмисляне, сами виждате, са безкрайно много.
Тъй като тази сутрин поработих доста време по предпечата на новата книжка на списание ИДЕИ (тя трябва да замине за печатницата тия дни с оглед да излезе от печат в планирания срок, т.е. до края на април), сега имам твърде малко време за писане; скоро трябва да ставам и да тръгвам защото днес хем имам да водя телевизионното си предаване, хем имам часове в училище, хем ще трябва да пътувам, налага се пак да ида до Долна баня. Между другото темата на днешното предаване възнамерявам да бъде пак по тия същите проблеми, които ме вълнуват особено много напоследък, а именно за възпитанието на младите, ала от гледната точка на родителите. Та в тази връзка тук и сега ми се налага съвсем накратко да кажа нещо, което по моето виждане има най-голямо значение.
И то е: деликатната, фината страна на възпитанието е как да направим така, че младите сами да разберат и да се убедят, че следва да правят добри, разумни, истински полезни за тях (и за общността) неща. Тоест, иначе казано, те сами да започнат свободно да предпочитат и да правят доброто - и да се въздържат от злото. Да предпочитат истината и да започнат да се отвращават от лъжата. Да се влюбят в търсенето на истината, в познанието, в изследването, в ученето, да започнат да се възхищават от доброто и красивото и да започнат да ги предпочитат пред злото и грозното; уж прости неща, които обаче са фатално важни. И в тази връзка трябва да знаем нещо фундаментално, непоклатимо: насила, по принуда, нищо добро не се постига, истинското е младите да почнат да предпочитат и истината, и доброто, и красотата по своя воля, съвсем свободно, без какъвто и да било натиск от страна на възпитателите. Онова, което някой е избрал по принуда или по задължение, то няма никакъв смисъл, в това число и нравствен, то неминуемо се обезсмисля; а смисълът се ражда единствено когато някой прави нещо по своя воля, да, по своята добра и свободна воля. "Насила хубост не става!", твърди народът и в този случай е напълно прав (щото в много други случаи народът пък много греши, пример: поговорката "Преклонена главица сабя не я сече" (това пак е една истина, ала е една позорна, опозоряваща ни като народ истина, това е истина на страхливците).
Та да повторя още веднъж фундаментално важното положение, темелът, върху който следва да стъпи всяка една философия на възпитанието, всеки един разумен възпитателен подход: това, което е постигнато чрез напълно свободен избор, само то има смисъл и ценност, всичко друго е лишено от смисъл, то не помага на човека, а му вреди. Щото човекът обича смисъла, ние така сме устроени, че без смисъл загиваме. Да, няма смисъл да натискаме младите да бъдат добри по принуда, по задължение, под натиск, "щото така се прави", "така е правилно" и прочие; ако са добри по принуда, истината е, че тогава фактически не са добри, добротата им е фалшива, а неистинска, няма смисъл такава една доброта. А смисъл има само онова, което младият човек е направил по свой избор, по свое дълбоко вътрешно убеждение. Постигне ли това нещо едно възпитание, постигнало е всичко. Не го ли постигне точно това, не е постигнало нищо.
Леле, тия ученици колко са послушни, как хубаво мируват, как си мълчат, как уважително гледат, как приятно козируват, колко са кротки, изпълнителни, работливи и пр. - това нали ви е познато? Ех, какви послушни бяха някога младите, а сега съвсем не е така, развалихме ги, а как хубаво тогава слушкаха! Сега всичко, видите ли, било пропаднало, а виновна за всичко била именно проклетата свобода! Тя всичко разрушила и ето, младите сега са непослушни, недисциплинирани, своенравни, сякаш са пощурели, пощръклели, леле, нетърпими са станали?! Как, другарки и другари, да ги прекършим отново, как да върнем блажените времена на социализмо-комунизма, как да възкресим онази тъй прекрасна идилия?! Не може ли това минало незабравимо и непрежалимо да се върне отново в наше време? Как да не може? Защо да не може? Не, ние няма да приемем, че е така, че не може и пр. Пак трябва да стане както беше някога, не, ние няма да се помирим, ако трябва ще воюваме с младите, но отново ще направим нужното да ги прекършим! Пак ще станат послушни, нали така? Може ли да стане това, може ли да се върне въпросната блажена идилия на пълното послушание - и на тоталното безличие? И най-вече: как да върнем тъй умилителното господство на тоталната несвобода?
Не може. Разбира се, че не може. Слава Богу, че не може! Прекрасно е, че не може! Да пази Господ да може да се върне тази кошмарна идилия! Е, какво да правим тогава? Ще мрем ли? Или ще привикваме някак да живеем с всички съблазни и изпитания на проклетата свобода?!
Много въпроси възникват, ала аз нямам време да пиша повече. Трябва да прекратявам вече писането. Поради липса на време. Днес времето ми е много дефицитно. Ще продължа съвсем скоро, сами живот и здраве да е. Не страдайте прекалено се спирам писането така внезапно. Той кой ли чете моите писания де, ний, българите, мислим за други, съвсем глобални неща, кой ли ти мисли за такива "дреболии" като възпитанието и личностното формиране на младите?!
Никой не мисли ли? Някои мислим. Аз добре знам, че масово родителите мислят по тия въпроси, всекидневно и то най-упорито мислят. Няма начин да не мислят. Горко им ако не мислят! Е, предлагам да мислим заедно. И да си помагаме в тоя търсения. Фатално важни са те, ако трябва ще повтарям тона нещо де изнемога. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Чао и до скоро!
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар