Представена публикация

За всички, които се интересуват от моите коментари, беседи и от дискусиите, в които участвам!

Съобщавам, че всеки, който иска да следи моите всекидневни коментари и анализи, може да го прави като посещава редовно моята страница във фе...

сряда, 25 май 2016 г.

Не бива да се примиряваме със злотворната перспектива, че запустяването на България, видите ли, било нямало алтернатива: има, как така да няма?!


Един въпрос ме вълнува, ще опитам да се изкажа по него пределно лаконично и ясно. Иначе темата е голяма. Ще опитам да придам на разсъждението си формата на нещо като обръщение към нашите сънародници, които са в чужбина. Ето, на тези хора най-вече (но то важи и за хората, които още не са напуснали България) искам да им кажа следното.

Десетина дена прекарах в моя роден край, в градчето Долна баня, Софийско. Разхождайки се по улиците понякога (иначе Долна баня е живо градче, не си мислете, че е започнало съвсем да запустява, напротив, има много белези на развитието и растежа!) тук-там забелязвах изоставени, порутени къщи, къщи без прозорци, със счупени прозорци, с тревясали, буренясали дворове, ограбени къщи, домове, от които е взето всичко, което може да се вземе, окрали са го съседите или кой знае кой, само още, примерно, керемидите не са окрали, но като окрадат и тях, къщата постепенно, оставена без покрив, ще почне да се руши, докато накрая ще остане нещо като обрасла с бурени могила от тухли и камъни, в която обитават само змии, жаби и плъхове. В такова нещо са осъдени да се превърнат къщите, в които вече не живеят хора, които са изоставени от хората. В нашата махала има две-три такива къщи с тревясали, разградени бивши дворове; една от тях е била някога богаташка къща; нямала е наследници или наследниците са заминали да живеят някъде надалече, ето, къщата сега е развалина, скоро няма да се забелязва, че тук някога е имало къща.

Много тъжна е гледката на изоставена от хората къща, това някога е бил дом, преизпълнен с хора и с живот, но ето, по някакви причини хората вече ги няма или са измрели, без да оставят наследници, или пък наследниците им са тръгнали да си търсят щастието из други, чужди земи. За мен е изключително тъжна гледката на тези умрели, рушещи се къщи. Ако бях художник, който умее да рисува и в картини да предава състоянията на човешката душа, щях да нарисувам една такава къща, един такъв разграбен, останал без стопани, буренясал двор, в който вече растат бурени и диви дървета, двор, който постепенно се превръща в джунгла - такава една картина би представила нагледно не само опасна тенденция в съвременно състояние на нашата държава, но и нейната страшна перспектива, нейната ужасна бъдеща съдба. Освен това искам да кажа нещо, което може да ви прозвучи злокобно или прекалено мистично, но за сметка на това ми се струва, че е вярно, че е самата истина: душите на предците на тия, които са допуснали да се случи тази развала на някога пълните с живот домове не могат да са доволни от това, което е сполетяло строеното от техните ръце; на мен ми се струва, че ако изоставим построеното от нашите предци, с пълно право и с основание можем да чакаме връз главите ни да се стовари тяхното страшно, но затова пък справедливо проклятие. Добро не може да чака страната, в която все повече домове запустяват - или са осъдени на запустяване.

Е, да, "демографските тенденции у нас са отчайващи" (както пише Т.Марков, мой състудент по философия в един свой коментар, който току-що чета), това от една страна. Той също така вещае: "След известно време ще се промени етническия състав на нацията ни, ще преобладават циганите. И лошото не е толкова в гените им. Лошото е в културния код, който те възпроизвеждат и налагат като доминанта. Не ние ще асимилираме и културно интегрираме циганите, а те нас. А това ще бъде трагедия и за тях - защото те ще изгубят своя шанс чрез нас да станат модерни хора.". Напълно вярно. А пък може "културният код" на циганите да се окаже по-плодотворен от нашия, защо пък непременно трябва да мислим, че нашият "културен код" е по-добър от техния, къде е доказано това?! Но аз тази посока на разговора не ща да я продължа. Друго ме интересува в момента. Мисля, че то е по-важно. Казах, че искам да се обърна към нашите сънародници, които са се запилели нейде по широкия свят - за да си търсят щастието, да търсят по-добър, по-смислен живот. И така или иначе са обрекли домовете на своите предци на забрава и запустение. Два милиона българи напуснаха страната в последните 20-25 години. Представяте ли си колко домове ще запустеят в нашите села и градове?

Нямам никакво намерение да виня за нещо тия хора, които са избрали пътя на емиграцията, които са се заселили в проспериращи страни - за да живеят по-добре, по-смислено, по-богато, по-успешно. Това си е техен избор. За него те си носят пълната отговорност. Вероятно и те са загрижени не по-малко от мен какво ще стане - какво става! - с домовете на техните предци, с техните изоставени домове. Добре, докато са живи родителите им, примерно, тия домове ще бъдат поддържани, а след това, като умре и последната бабичка, какво чака тези домове? Е, какво да правим, може ли нещо да променим? Ще запустее една четвърта или една трета част от България. А ще можем ли изобщо да възпрем запустението, което дом след дом, къща след къща обхваща нашата родина? Ще може ли да се измисли някакъв компромис, та все пак да възпрем запустението, да спасим от развала колкото се може повече домове. Защото понятието "родина" в крайна сметка се свежда до понятието "роден дом", дали така излиза в края на краищата? Какво ще стане с родината ако нейната снага се изпъстри с все повече и повече запустели, изоставени, буренясали, срутени, изкорубени домове, някога пълни с живот, а днес превърнали се в обиталище на змии, гущери, жаби и плъхове.

Душата на човека плаче като съзерцава един такъв порутен изоставен дом: не за конкретния дом плаче душата в случая, а оплаква най-вече злощастната съдба на родината, чиято снага се изпълва с все повече такива порутени и съборени домове. Ето, ако това мое кратко есе повлияе даже и за спасяването на един български дом, то аз мисля, че ненапразно пиша сега и редя тия думи. Може пък синът или дъщерята на някой нашенец, живеещ, да речем, в Америка, като прочете този текст да се трогне дотолкова, че да си рече:

- Не мога да допусна такова нещо да се случи с дядовата къща, не, аз това няма да допусна! Край, решено е, ще се върна да живея в България! Ще поддържам огъня в бабиното огнище. Ще се задомя в дядовата къща, ще създам свое семейство, ще продължа живота в нея. Няма да допусна дядовата къща да се превърне в една съборетина! Няма да допусна това! И така ще се спася от проклятието на моите предци, които няма как да са доволни ако допусна дядовата ми къща да запустее.

Знам ли, може пък мислите на някой от внуците на този хипотетичен дядо да приемат такъв един ход, знае ли се, мислите са нещо много динамично, хвъркато, подвижно! Един млад българин да се върне от чужбина, той ще даде хубав пример и на останалите. Може и други да го последват. Трябва да работим за постигането на един такъв поврат или обрат в нашите български работи. Едва тогава България ще бъде спасена. А дотогава нейното бъдеще е под въпрос. Запустелите дядови домове зоват сънародниците ни към завръщане. Дали обаче те ще чуят техния зов?

Аз живея почти в центъра на градчето Долна баня. За няма две минути съм на централния площад или мегдан. Уличката, която трябва да измина дотам, започва от едната страна с онази запустяла чорбаджийска някогашна къща, която е била с голям двор, със стопански постройки, с овощна градина, с лози и прочие, както се полага, била е строена със замах; нищо вече не е останало от това богатство, само няколко могили, подобни на гробове, могили, състоящи се от камъните, тухлите и керемидите на порутените сгради. От другата страна на тази уличка има две изоставени сгради, едната горе-долу се е запазила (някой идва понякога да я поддържа, но я спаси това, че наследниците я бяха дали за магазин на свои роднини), но другата е съвсем разграбена, само дето още керемидите не са свалени, всичко, що е могло да се окраде, е взето, прозорци, врати, всичко, мебели, всичко. По-нататък следва една къща, в която живеят хора, след това идва една къща, чиито наследници живеят далече, мисля, в Австралия. Тази къща е един пример за това какво може да се направи с дядовата къща от наследници, които живеят далече: ами тези хора са я направили като крепост, тя е с високи нови дувари, охранителна система, самата къща е модернизирана, обновена, запазена, личи си, че тези хора идват лятно време да си изкарват отпуските тук, в България, в Долна баня, те няма да допуснат къщата им да запустее! По-нататък има още една запустяла къща, която все още не е разграбена (спасява я изглежда това, че е вече почти в самия център на градчето, насреща наблизо е полицейският участък!). Та по тази малка уличка като минавам почти всеки ден, ето, виждате, гледката, явяваща се нещо като символ на днешна България, ми е все пред очите, та и затова сега се сетих да пиша за нея. Толкова. Повече няма смисъл да пиша, мисля, че казах главното.

Аз за себе си мисля какво да направя в моята наследствена къща, в която живее старата ми майка. Докато аз съм жив къщата ще бъде поддържана и пазена, ами после? Синът ми едва ли ще се върне някога да живее в Долна баня. И какво ще стане тогава с къщата и двора е ясно. Имам една идея още отсега, живот и здраве да е нищо чудно да опитам, докато съм жив, да я реализирам. (Не съм говорил още с майка ми, но тя е модерно мислещ човек и най-вероятно ще се съгласи.) Ето вкратце как си представям тази идея.

Ще завещая къщата, с двора, с всичко, с книгите ми, архива, всичко най-вероятно на училището или на библиотеката (тоест на читалището). Но преди това искам да направя със свои средства (които преди това трябва намеря, да спестя, знам ли откъде ще ги намеря) една хубава постройка, в която да има читална зала, зала за конференции, всичко да е модерно, хубаво, кокетно (не е нужно да е голямо, а размерите може да са съвсем човечни, скромни), та да привлича младите най-вече, да идват там, в приятна обстановка да могат да си почиват, да четат, да играят, да общуват. (Ще дойде времето, в което училищата да се отворят към общността, в Израел вече работят по проекта училище-град или град-училище!) Не зная де, такава една щура идея ми се върти в главата, макар да зная също така, че в наши условия нещо, което е обществено или общо, то не се пази, липсва ли конкретен стопанин, в крайна сметка нищо няма да остане. Но откъде да намеря такъв човек, на когото да завещая всичко, но да знам, че той ще го запази - и ще може да позволява на хората да идват свободно, най-вече младите, да четат, да общуват в приятна обстановка - такава ми е мечтата, та нещо да остане и след мен, книгите ми ще останат, ето, да има и място, където младите да могат да четат (освен моите авторски книги там ще бъде цялата моя библиотека от толкова много книги, които съм купувал цял живот, на различни езици, това са хиляди книги!). Представям си нещата така: на входната врата да има нещо като обява, на която може да пише примерно това:

ЗАПОВЯДАЙ, ОТБИЙ СЕ, ПЪТНИКО, ПОСЕДНИ, ПОЧИНИ СИ, ПИЙНИ ЧАША ВОДА, ВЗЕМИ КНИГА, КАКВАТО СИ ПОИСКАШ ИЛИ ИЗБЕРЕШ, ПОЧЕТИ, ОБМЕНИ МИСЛИ С ДРУГИ ЧЕТЯЩИ КАТО ТЕБ, ПОГОВОРЕТЕ СИ, ТОВА МЯСТО Е ЗА ВАС! ЕЛАТЕ ТУК, СЪБИРАЙТЕ СЕ, ОБЩУВАЙТЕ, УЧЕТЕ СЪВСЕМ СВОБОДНО, ТОВА МЯСТО Е НАПРАВЕНО ЗА ВАС - И Е ОСТАВЕНО ОТ ЕДИН ЧОВЕК, КОЙТО НЯКОГА СИ МЕЧТАЕШЕ ОБРАЗОВАНИЕТО ДА БЪДЕ СЪВСЕМ СВОБОДНО И ЧОВЕЧНО!

Нещо такова може да пише на входната врата, не знам сега какво точно ще пише, ще помисля повече по въпроса. Сега нали вече оставят книги по парковете за съвсем свободна употреба, за четене, с надежда, че хората ще ги връщат като ги четат по пейките - ето нещо такова ми се иска на мен да направя в моята Долна баня от двора на моята родова къща. Да бъде един кът, с много зеленина, с беседки под дърветата, под лозниците, с малка заличка за конференции, където хора, обичащи да четат книги и да мислят, да могат да разговарят с други четящи и мислещи хора; това да бъде място, където такива хора да могат да се срещат, да, да бъде място за съвсем свободно духовно общуване, каквито, примерно, са били някога манастирите. Е, може пък да се намери човек, който да се грижи повече за това място, да го пази, да го поддържа, надявам се един ден самите ползващи го хора да се самоорганизират, да си го поддържат, ще ми се да вярвам, че ще има такива хора и за в бъдеще в Долна баня, знам ли дали ще има?

Ако училището има някакви пълномощия върху този имот, знам ли, може да е по-добре, нека да ползва тази база, примерно, там да могат ученици, които искат на спокойствие да четат и да обсъждат прочетеното, да идват свободно и да си общуват. Ще видим де, такова нещо ми се мержелее сега в съзнанието. Даже познавам хора, които биха подкрепили създаването на едно такова място, а защо такива места да не възникнат и по големите градове, където, струва ми се, също има опасност да запустяват и къщи, и апартаменти - какво пречи хората да проявят известна инициатива и да превърнат тия места в нещо като "оазисчета за култура", за книги, за четене, за учене, за общуване - щото каквото и да говорим, учещият, мислещият човек така или иначе има нужда от компания, от други хора, с които да обсъждат, да проверяват мислите си, да съобщават идеите си - както, да речем, е било в Платоновата академия. Аз вече хептен се отплеснах и се размечтах, карай, простете, такъв съм си!

Спирам дотук. Може много да се мисли как да предотвратим запустяването на дядовите и бабините къщи и дворове по селата, по малките градчета, изобщо в крайна сметка да предотвратим запустяването на цяла България, щото то запустението така почва, почва от отделните къщи, после тръгва да пълзи навсякъде, къща по къща, дом по дом, двор по двор, разпространява се, подобно на епидемия, докато накрая не обхване и цялата страна. Това не бива да го допускаме на никаква цена, аз така мисля, не зная вие как мислите. Не вярвам да сте се примирили и да смятате, че запустяването на България не може да се спре, аз пък мисля, че може да се спре. От нас зависи какво ще бъде! Аз лично смятам, че не запустението, а животът трябва да бъде онова, на което сме длъжни да дадем път, за което трябва да работим, на което трябва да проправяме пътя. Всички заедно - и всеки един поотделно много можем да направим в тази посока. Не бива изобщо да се примиряваме със злотворната перспектива, че запустяването на България, видите ли, било нямало алтернатива: има, как така да няма?! Има, разбира се, че има!

Хубав ден ви желая! Простете, ако с този текст ви подтикнах към мъчителни, неприятни мисли или чувства. То такава си ми беше и целта де, няма какво да си кривя душата. Ако има такъв ефект този текст, значи донякъде съм си постигнал целта. Не бива да си мълчим по тия толкова важни въпроси, а трябва да мислим и да обменяме мисли. Бъдете здрави! Чао и до скоро!

Освен това отново се чувствам длъжен да напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

1 коментар:

Анонимен каза...

Малките градчета и села запустяват целия свят, дори в страни с висока раждаемост, за сметка на това големите градове и столиците се пукат по шевовете и са много далеч от запустяване и причината за това е урбанизацията. През 1943 например София е имала 350 000 жители, а Пловдив 100 000. Тогава обаче малки градчета и селца са имало много по-голямо население, т.е. населението на България е било много по-равномерно разпределено. Известна роля в за обезлюдяването на селата в страните от Източна Европа изигра и комунизмът с насилствената колективизация, което допълнително форсира урбанизацията.

Иначе идеята да се завещае къщата за културни прояви не е лоша, нещо подобно ми се върти и за моята къща, но нашето селце е толкова микроскопично, че това е просто безсмислено. Затова всичките ми книги и ръкописи най-вероятно ще бъдат разпилени, унищожени и изгорени, освен ако преди това е ги завещая или предам на някоя библиотека ли читалище.