Представена публикация

Занятията в УЧИЛИЩЕТО ПО СВОБОДА

В нашето ОНЛАЙН-УЧИЛИЩЕ провеждаме следните курсове: Защо учим? Защо учим? (Продължения) Защо учим? (Заключителна част) ФИЛОСОФИЯ: М...

събота, 18 юни 2016 г.

Само верността на традицията на свободата ражда просперитет и личностен разцвет




Съвременната Русия се позиционира като страна на „цивилизования консерватизъм“ и също като защитничка на „традиционните духовно-нравствени ценности“. Следването на тези ценности е закрепено в Доктрината за националната сигурност, подписана от президента Путин в последния ден на миналата година, като елемент от политиката на държавата. Твърде много се надсмиват хората над самата идея за „традиционни ценности“. Те го правят преди всичко защото историята превръщаше традиционните ценности в престъпни, а след това осъждаше и тези, които бяха успели да се формират за времето, докато предишните ценности се оказваха забравени. Но сега ни интересува друг въпрос, защото „традиционните ценности“ в руската им трактовка изглеждат достатъчно понятни (силна власт, традиционно семейство, значително влияние на държавата върху обществото и икономиката, следване не религиозните канони, умерен национализъм, подчертаване на пълнотата и неделимостта на суверенитета и опора на силата в международната политика). Въпросът, който ни интересува, се заключава в това, на кого и кога плътното следване на „традиционните ценности“ е донесло успех и процъфтяване?

Всички общества рано или късно се променят – технологически, социално, интелектуално. Цялата история не е нищо друго освен борба на новото със старото в рамките на отделните страни, а също и противостоене на по-съвременни и по-малко съвременни държави в световната политика. И винаги новото удържа победа над старото – както „у дома“, така и в глобален мащаб.

Има маса потвърждения на това правило. Най-успешните държави са западали, когато са зацикляли във възпроизвеждането на традицията, при това без значение каква именно традиция съхраняват. Китай, най-мощната държава в средновековния свят (32% от глобалния брутен вътрешен продукт към началото на 17-ти век според оценката на А. Мадисън), увличайки се по консерватизма и автаркията в периода на разцвет на империята Мин, фактически е прекъснала отношенията си с останалия свят и е пребивавала в състояние на щастливо съзерцание на ценностите си повече от триста години. За това Китай си плаща – с поражение във войните със западните държави, с „опиумен колониализъм“, със зависимост от Япония и с последваща комунистическа диктатура, към края на която делът на страната в глобалната икономика се съкрати до 1,7%. Но пък само за четиридесет години от началото на усвояването на принципите на съвременния свят страната си върна ранга на една от най-големите икономики на планетата и придоби невиждания преди това от нея статут на втора свръхдържава. В друга част на света консервативните ислямски държави – първо арабските държави, а след това и Османската империя – последователно отблъсквайки всичко ново, към средата на 19-ти век се спусна на самото „дъно“ в икономическо и културно отношение. Необходима беше революцията на Ататюрк в Турция и (неудачните) либерални реформи в Иран, за да почнат тези страни да се връщат в съвременността.

Днес цената на „традицията“ е забележима още повече: Обединените арабски емирства, Катар или Кувейт, чийто стил на живот е същият като на развитите западни държави, сега са едни от най-богатите държави в света, докато Афганистан или Сомалия са едни от най-бедните.

Отделно можем да поговорим за разните видове авторитарни режими, които във всички случаи – от фашизма до комунизма – се грижеха за нравствените принципи, за идеологическата чистота и за доминацията на държавата над обществото и на общественото над личното. Никъде тези страни не успяха да удържат лидерските си позиции за повече от две десетилетия. В Европа Испания, чийто брутен вътрешен продукт (БВП) към края на 30-те години на ХХ век беше около 65% от този на Великобритания, завърши през седемдесетте години на миналия век епохата на Франко с показатели, които бяха с една трета по-ниски от тези през 1939 г. Аржентина, която през двадесетте години на миналия век беше най-благополучната страна в Латинска Америка, през 80-те години на същия век, след като преживя една редица от военни диктатури, се смъкна по ниво на БВП на пето място в региона. Примерите на диктатурите в Куба, в Северна Корея и в много други страни показват, че с лозунга за отричане на новото в условията на „диктатура на патриотизма“, една страна лесно може се окаже в ситуация на разруха и глад, приближавайки се към национална катастрофа. (Прочети ЦЯЛАТА СТАТИЯ)

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Няма коментари: