Дали е възможно да бъде променен гибелният административен манталитет, за който можем да кажем, че принадлежи на друга планета, да не кажа друга галактика?

Налага се пак да пиша за нещо в дневника си, ситуацията е прекалено интересна - че да си позволя лукса да изпусна нещо. Знаете, мен най-много ме вълнуват проблемите в образователната сфера - както и случващото се в едно реално училище, училището, в което работя. То стана нещо като безкрайно изразителен пример за истинското състояние на нещата, и то на едно непосредствено практическо ниво. В тази връзка днес ще ми се наложи пак да напиша един документ, който да изпратя до съответните началства. А проблемът, който ме подтиква да го сторя, е направо великолепен: абсолютната невъзможност за разбиране, която е налице когато два индивида живеят в коренно различни светове, определяни от различни парадигми, парадигмата на свободата и демокрацията (в моя случай) и парадигмата на командно-административната и репресивна система на авторитарното държавно образование - става дума за моите толкова настъпателни и упорити опоненти от ръководството на училището, в чиито очи аз продължавам да съм нещо като "най-зъл народен враг". Ето за какво става дума по-конкретно.

От години аз полагам комай всекидневни титанични усилия да обясня своята философия, своите възгледи, своето поведение, какви ли документи не написах, книги писах, жалби писах, отворени писма до институциите писах, петиции писах, манифести писах, декларации писах, есета писах, очерци писах, направо изписах се, изпитвам неудобство пред читателите си да повтарям все едни и същи неща, щото всеки човек човек отдавна е разбрал за какво точно става дума, да, обаче ето, оказва се, ефектът от всички тези мои инициативи очевидно е нулев, нищожен, липсва - що се касае до проумяването, до вникването във верния смисъл от страна на въпросните администратори, чието съзнание имам чувството че наистина обитава някаква друга планета, нямаща нищо общо с реалния свят. Невъзможност за разбиране, и то абсолютна, пълен блокаж, тотален отказ от комуникация, всичко, което човек каже или напише, непременно ще бъде схванато съвсем превратно, изкривено, изопачено - и изтълкувано в изцяло неверен смисъл. Давате ли си сметка колко тягостно е това? Уморих се да обяснявам, да доказвам, да аргументирам по какви ли не начини позицията си, не и не, отсреща сякаш липсва каквото и да е намерение за разбиране, за вникване, за постигане на смисъла, насреща само срещам решително нежелание да бъда разбран. Е, аз не се отказвам, виждате, правя всичко, което ми е по силите да предизвикам същински дебат, моите провокации в тази посока са всекидневни, да, ала отсреща също така а налице категорично нежелание да се стъпи в истински дебат, ние си общуваме предимно в писмен вид, е, опитвал съм да споря и на живо, да, обаче разговор, дискусия, дебат не се получава, човек има чувството, че съзнанията ни наистина живеят в различни вселени - между които няма даже някакво привидно онтологическо подобие или сходство. По тази причина и няма как да се пресекат разбиранията ни, няма я основата за пълноценната комуникация. Наистина много тягостно е това чувство. Не зная как да ви го опиша. Ако не сте го преживяли никога, едва ли ще можете да ме разберете.

От друга страна е интересно, че като разговарям с различни колеги, ала не публично, а "на четири очи" - аз постоянно водя такива разговори с кого ли не от учителската колегия! - в тия лични, необществени, непублични разговори прекрасно се разбираме, нямаме никакви затруднения за ефективна комуникация; това не значи, че по абсолютно всички въпроси мислим различно, не, имаме си своите различия, но интересното е, че разговорът ни е ефективен и продуктивен, няма я въпросната откъснатост и капсулираност на съзнанията, която е налице когато се опитвам да обсъждам разни проблеми с някой представител на администрацията, с някое овластено лице. Това е много интересно като феномен - и имам чувството, че тук се крие някакъв любопитен отговор на загадката. Толкова по принципната и, така да се рече, "външната" страна на нещата; сега преминавам към проблема "по същество". Ще дам пример, който е пределно показателен и красноречив. Той всичко казва.

Да вземем например тоя феномен - жалбите на "възмутените родители и ученици". По него разбиранията ни с администрацията, с директорката са коренно противоположни. И подходите са ни несъвместими. Аз лично възприемам тия въпросните "жалби" като нещо съвсем естествено, нормално е да има недоволни хора, особено когато някой човек като мен прави нещо ново, необичайно, различно; жалби няма когато друг човек пък прави нещо съвсем известно, обичайно, банално, безинтересно. Да има различия и спорове е нещо съвсем естествено - в моето възприятие на човек, уважаващ свободата, на човек-демократ. Администраторите обаче виждат в тия жалби нещо коренно различно: за тях това е безценен матр`ьял, който може да се използва за компрометиране на неудобната, на дразнещата "народа" личност, може да се използва за да бъде опраскан (да използваме толкова модерната напоследък дума на г-н Премиеро, който преди време в телефонен разговор си поръча опраскването на един съдия, сиреч, уволнението му) или съсипан неудобната, неприятната личност, която, казахме, се възприема като "народен враг"; виждате, че тук оптиката е съвършено различна. Аз лично смятам, че като има жалващи се ученици и учители, с тия недоволни хора трябва да се разговаря пределно откровено и всички недоразумения могат да бъдат изяснени, разсеяни и отстранени по един съвсем нормален човешки начин, именно чрез разговор, чрез дебат; и това може да се направи навреме, а не да се чака, да се прявят какви ли не спънки, интриги, заговори и прочие, та да се настройват хората, с оглед да се влоши преднамерено положението на въпросния "народен враг", подлежащ, както казахме, на опраскване, на заколение, на уволнение и пр. Именно с оглед да се обсъди технологията за разрешаване на подобен род конфликти (които са всекидневни, и те не са характерни само за моите отношения с учениците и с родителите, напротив, те са широко разпространени - щото са неизбежни!) аз направих какво ли не, за да предизвикам така потребния и душеспасителен дебат, е, засега не успявам в тази своя иновация. И причината е една: ръководството на училището прави всичко, което е по силите му, неговото тълкуване да бъде меродавно, то се старае, използвайки ресурса на властта, с която разполага, пък и злоупотребявайки с този опасен ресурс, да наложи своята толкова анахронична и ретроградна интерпретация, с оглед да си постигне желаната цел, именно въпросното опраскване.

И ето, както знаете, преди повече от месец директорката има добрината да ме извести (в устен разговор), че било имало "цели 11 жалби на възмутени родители и ученици" срещу мен, ала отказа да ме запознае с естеството на претенциите им; с нарочен писмен доклад поисках информация по този случай, директорката с огромно нежелание се видя принудена да ме извика в кабинета за да ми прочете "избрани откъси" от въпросните жалби, ала аз това "литературно четене" (директорката на нашата професионална гимназия е литераторка и обича литературните мероприятия!) не мога да го приема за официален и надлежен отговор на искането си да бъда запознат с евентуалните претенции на евентуалните жалващи се родители. Всъщност тя ми прочете някакви художествени нелепици от рода на "г-н Грънчаров нищо не прави в часовете", "не ни разказва урока от учебника", "мъчи се да ни принуди да мислим като него", "не уважава нашата личност", "не одобрява мненията ни", "преподава неправилно" и прочие, и так далее, все неща, нямащи нищо общо с реалността в моите часове, т.е. подобни съчинения явно са писани с цел оплюване, окалване на преподавателя, с цел компрометирането му и т.н. Аз си казах мнението тогава, че подобни художествени измислици ми звучат пределно абсурдистки, като в пиеса на абсурда, но г-жа директорката очевидно вярваше на всяка дума, кой знае защо. Е, пак констатирахме обстоятелството, че съзнанията ни живеят на различни планети - и се разделихме. Оказа се, че някои жалби били престояли в директорското бюро с месеци, без по тях нещо да е предприето, което пак създава обстановка, крайно зложелателна спрямо преподавателя, щото поражда какви ли не пречки за неговата работа, по този начин на него се създават условия, препятстващи ефективното изпълнение на задълженията му. Да насмиташ преподавателя, да му пречиш, бидейки по закон задължен да създаваш най-подходящи условия той пределно ефективно да си изпълнява задълженията, е закононарушение, е лукс, който никой ръководител не бива да си позволява. Под мой натиск директорката тия дни, в последните дни на учебната година (!!!) най-накрая се е видяла принудена да направи нещо, примерно едва сега тя е благоволила да запознае педагогическия съветник с въпросните жалби (!!!), и най-сетне му е наредила да направи... анкета. Вчера въпросното лице, съветникът, ми каза за тази анкета, а пък аз, както е нормално и естествено, полюбопитствах да видя какви именно въпроси по мой адрес са били зададени на учениците. Оттук-нататък ще продължа разказа си под формата на заявление, на доклад или на жалба, не зная още как да го нарека; ето, моля, четете по-нататък оформящата се толкова интересна история:

До г-жа Иванка Киркова, Началник на РИО-Пловдив

До г-жа Стоянка Анастасова, Директор на ПГЕЕ-Пловдив

ЗАЯВЛЕНИЕ

от Ангел Ив. Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив

Уважаема госпожо Началник,

Уважаема госпожо Директор,

Вчера бях информиран от педагогическия съветник на училището г-н И. Маринчешки за това, че в последните дни на учебната година с учениците от всички класове, на които преподавам, била направена анкета за работата на преподавателя, т.е. на моя милост. Доколко е подходящ моментът да се прави такава анкета е интересно да бъде обсъдено, но аз лично си позволих да полюбопитствам какви въпроси са били зададени на учениците ми, щото, както е известно, е изключително деликатна работа да бъдат съставени подходящи и добре формулирани въпроси на една анкета от толкова сложно естество - оценка на работата на един преподавател, който при това е поставен в такова комплицирано положение, а именно, бил е вече "опраскван" веднъж, пардон, бил е вече уволняван, пък съдът го е възстановил на работа, учениците много добре знаят цялата тази история, запознати са също така с нескривания негативизъм на ръководството на училището, т.е. на властващите, към въпросния преподавател, който при това е известен с това, че води една тежка борба за същностна промяна в образователната сфера, привърженик е на концепцията за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност и т.н. Тоест контекстът на тази анкета е твърде сложен, та по тази причина с нескривано любопитство пожелах да се запозная с въпросите, които са били зададени на учениците. Г-н Маринчешки сякаш се уплаши като чу желанието ми - и мигновено отвърна, че той не разполага с тези въпроси, че те, заедно с отговорите на учениците, били при помощник-директорката (тя също така се представя и за синдикална лидерка) г-жа Камелия Стоянова. Въпреки че г-жа Стоянова даже и по служебни въпроси не желае да разговаря с мен (тя има неоценим принос за предишното ми опраскване, пардон, уволнение, в качеството си на мой синдикален лидер го подготви и спомогна то да бъде осъществено по един почти перфектен, т.е. пределно грозен начин!), иначе казано, не може да ме гледа, лошо й става като ме погледне, не зная защо изпитва толкова силни негативни чувства към мен, това за мен е същинска загадка; както и да е, та въпреки нейните нескривани симпатии към моята скромна персона ми се наложи да отида в кабинета й и да я попитам може ли да видя въпросите на анкетата, правена тия дни за мен.

Тук нямам възможността, пък и таланта да описвам с думи изключително богатата на нюанси реакция на г-жа Стоянова, с няколко думи казано тя, едва сдържайки се да не избухне от овладялата я сложна емоция изтърси, че нищо не била знаела за никаква анкета (!!!) и категорично отказа да ми покаже каквото и да било, мигновено почна да ме подканя да напусна кабинета й и прочие, казвам, че нямам такава дарба да мога с думи да предам толкова богатото на смисъл поведение на въпросната административна особа, отличаваща се с толкова силни емоции по мой адрес. Оказа се, че няма никакъв смисъл да влизам в полемика с това лице по случая, но й заявих все пак, че не бива да си позволява така грозно да ме разиграва и пр. Тя ме посъветва, впрочем, по тия въпроси да разговарям "с шефката", тя била единствено оторизирана, както разбрах, с властта да се разпорежда с кампаниите по мой адрес.

Оказа се, че г-жа Анастасова обаче не е в училището, тогава ми се наложи да отида да разговарям със заместничката й, изпълняваща функцията на директор, именно другата помощник-директорка инж. Милева. Нейният кабинет, прочее, е до кабинета на г-жа Стоянова, но г-жа Милева не благоволи да отиде и да попита къде са въпросните анкети, с оглед да ми съдейства да задоволя интереса си към въпросника им; имах чувството, че тя още повече се уплаши да предприеме каквото и да било по този толкова опасен, кой знае защо, казус, особено пък без височайша санкция от директорката, такова ми бе чувството - и ме посъветва да чакам завръщането на титулярното началство. И тъй, моя милост, след като изрази протеста си по повод толкова унизителното ми разтакаване по един толкова лесен и прост за разрешаване казус, сами виждате, ми се налага сега да искам Вашата, уважаема госпожо Киркова, намеса, с оглед така заплелия се казус да бъде все някак и все някога разрешен. Моля да въздействате на ръководството на училището да ми предостави въпросника на анкетата, правена по мой адрес, отправям тази молба към Вас, понеже имам предчувствието, че г-жа Анастасова, както често се е случвало при други поводи, най-вероятно ще откаже да ми предостави прословутия въпросник. Уважаема госпожо Анастасова, сама се убеждавате, че ако имахме нормална комуникация помежду си нямаше да се налага да занимаваме височайшите инстанции с иначе толкова лесни и прости за решаване казуси.

Много съжалявам, уважаема госпожо Киркова, че ми се наложи да Ви занимавам с такъв прост за разрешаване казус, но очевидно в нашето училище, по неизвестни за мен причини (е, имам си своята интерпретация!) даже и най-простото, както забелязвате, става изключително сложно; това очевидно е маниер на работата на училищното ръководство, който обаче не спомага за ефективното функциониране на учреждението. Мисля, че е крайно време висшестоящите органи да направят длъжното в нашето училище да настъпи известна благотворна или позитивна промяна в това отношение; щото все пак живеем в твърде интересни времена, в които всичко в българското образование следва да се промени из основи - и какво ни пречи да инициираме тази промяна колкото се може по-навреме?

Ще се радвам в резултат на Вашето ефективно морално влияние върху ръководството на училището аз все пак някога да имам неизразимото щастие да се запозная с въпросите на тази толкова тайнствена, да не кажа направо свръхсекретна анкета!

29 юни 2016 г.

Пловдив С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

Този документ ми се наложи да напиша тази сутрин. Това е засега. Ще следя с интерес развоя на наближаващите умопомрачителни събития. Дали пак ще бъда опраскан тия дни - та да се съхрани тъй прекрасната традиция поне всяка четна учебна година директорката на училището да ме уволнява?! Дали пък, кой знае, няма да настъпи най-сетне тъй дългочакания поврат към добро, към промяна, към тъй лелеяната демократизация?! Дали е възможно да се промени въпросния административен манталитет, за който, както видяхте и се убедихте сами, с основание можем да кажем, че по естеството си принадлежи на съвършено друга планета, да не кажа друга духовна галактика?! Ще видим. Тия неща ще се разберат скоро. Имайте търпение само. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Чао и до скоро!

Освен това се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo