Представена публикация

За всички, които се интересуват от моите коментари, беседи и от дискусиите, в които участвам!

Съобщавам, че всеки, който иска да следи моите всекидневни коментари и анализи, може да го прави като посещава редовно моята страница във фе...

четвъртък, 4 август 2016 г.

Ще мълчат оттук-нататък не разумните, а нахалните тъпанари, тия, дето плямпат без да мислят: ще мълчат и ще се научат да слушат и да мислят!


Вчера написах редовния сутрешен текст със заглавие Изгонете скуката и безделниченето от живота си: впуснете се смело във великата борба за промяна на общността ни, за нейното очовечаване! от поредицата за това как се прави иновативно, т.е. демократично училище. Струва ми се, че напипах, че успях да намеря онази вълна, на която следва да се настроим - с оглед да постигнем точния, верния смисъл, самата същина на работата (философите казват: "същината на цялата работа"!). Разбрахме поне това: че иновативно училище се прави не като си изобретим някакъв свръхвелик проект, съществуващ само на хартия и след това започнем да насилваме действителността, с оглед да я натикаме в своите разсъдъчни, казахме свръхмъдри предписания; не, така не става тази работа.

А водещото следва да е ето това: потребностите на самия живот, тенденциите в него, онова, което самата реалност е подготвила да се роди и от нас се иска само да бъдем "акушерите" при раждането му; а че нещата в нашия живот са достигнали дотам, че времето за раждането не само че е дошло, но май е започнало да преминава, един вид това в това раждане нещата са се объркали, родилните мъки са продължили прекалено дълго, представяте ли си колко тежко е положението, когато нещо живо иска да се роди, а пък това не се получава - и родилните мъки продължават прекалено дълго?! Страшна работа е това! Трябва да изобретим нещо ефикасно, та родилните мъки да престанат, раждането да се осъществи леко, колкото се може по-бързо, а пък след това всички ще се захванем с нелеките грижи по отглеждането на "новороденото", именно въпросното иновативно или демократично училище. Та значи пиша си аз вчера в този маниер, а като написах каквото можах, тогава се намери една тъй великодушна моя критичка, която благоволи да напише следния тъй показателен коментар:

Анонимен каза: Не ме разбирайте погрешно, Грънчаров. Истинското пустословие също изисква талант - сиреч, и вие сте талантлив в нещо. Обикновеният пустословец ще напише 1-2 страници бълвоч и дотам ще спре. Даровитият пустословец като вас обаче е рядкост. Той е способен да произвежда стотици страници празен, нищо не казващ текст и пак да не миряса. Ще рече, истинското пустословие, като вашето, е комбинация между пустословие, графоманщина и нарцисизъм. В това отношение има какво да дадете на света. Поздрави.

Представяте ли си в каква посока са избили емоциите на тази другарка? Почнала е да бълва "аргументи" срещу моята личност, което означава, че тя просто не може да изобрети нито един аргумент по съществото на проблемите. И затова бълва разни плювни по адрес на моя личност, бил съм бездарен и прочие. Това обаче е чудесен симптом: та по този начин дори и тази другарка фактически признава, че аргументацията ми е толкова убедителна, че дори и най-крайните ми критици нищичко, абсолютно нищичко не могат да измислят, което да кажат по съществото на самите проблеми! Аз мигновено разбрах този обнадеждаващ симптом и факт, но с оглед да зачена една малка игричка, написах следната реакция по повод на толкова обнадеждаващите ме думи на упомената бодра другарка:

Ангел Грънчаров каза: Почему "пустославие", а не "празнославие", другарко? :-) Дайте все пак да говорим на български, нали така? Та значи казвате аз не съм съвсем абсолютен бездарник, а съм надарен, щото умея да празнословя, имам талант за празнословие; е, пак е нещо, поне един талант ми признахте, другарко, какво великодушие от ваша страна само, а?! :-) Е, не можем всички като Вас лично да сме надарени във всяко едно отношение, ний сме по-скромни. Как сте го написала само, а: "пустословие, графоманщина и нарцисизъм". На руски звучи още по-внушително: "пустословие, графоманщина и нарцисизм", страхотно е, талантът Ви превъзхожда този на Достоевски, сериозно, не се майтапя. Що не вземете да напишете нещо непустословно, примерно едно есе, дайте, другарко, напишете, ей-така, да ни напълните душата, дето се вика! Дайте, напишете, да ни направите показно как именно се пише. Та значи моето "пустословие" означава липса на смисъл, нали така? И идеи нямам, така ли! А стил в такъв случай поне имам ли? Поне стил малко от малко имам ли, другарко? Давайте, порассуждайте още малко, та да ни наполните душу! Давайте! Милости просим, таваришч талантливая во всех отношений! Просим!

Бъзикам се, сами виждате. Ей-така, за разтуха малко. Щото от прекалено сложните организационни, психологически, нравствени и какви ли не други проблеми, ако не се разтушваме, ако не се разведряваме чат-пат, можем наистина да изпушим. Да пази Господ! Затова ни се налага да търсим спасение от тежката работа. И го намираме в иронията, в бъзиците, ако ми позволите така да се изразя. Виждате въпросната другарка каква злобна емоция я е овладяла, че направо е зеленясала, чини ми се. А такова нещо ний не бива да допускаме нас да сполети. И затова да я караме по-весело. Мен ето това нещо, веселото, ироничното разположение на духа ме спаси в тия толкова напрегнати за мен години, преминали в неспирни борби за демократизиране на отношенията в нашата училищна общност; в тях ми се наложи да преживея какви ли не ексцесии, наложи ми се да водя ужасни битки, от всякакво естество, абе не е за говорене даже. Но, слава Богу, все някак оцелях! Не рухнах - както може би злите сили са очаквали. Важно е човек да успее да се съхрани, щото другата възможност е направо да изгори в пламъка на страшната борба.


Затова аз именно смятам, че някаква реформа от типа "всички сме съгласни и всички аплодираме" свръхумните разпореждания на премъдрото началство у нас няма да се случи, колкото и да се иска това едва ли не на всички. Ний, българите, сме известни с това, че тарикатлъкът ни е стигнал дотам, че се опитваме да надхитрим дори самия живот, времето, историята, бъдещето, дори... самите себе си, което, както и да го погледне човек, е връх на тарикатлъка! Да надтарикатстваш самия себе си, това може да го прави само тарикат от класа, да, само он може да прецака самия себе си и дори да не се усети как се е прецакал, ето това е самото съвършенство, самият майсторлък и в края на краищата самото величие на изкуството на тарикатлъка! Ний това нещо го умеем, сиреч, сме постигнали върховете на изкуството на тарикатлъка - изкуството на самопрецакването! Велики майстори сме в това изкуство, спор нема! Поклон - само това мога да добавя повече по този въпрос! Прецакваме се така хубаво, както никой друг не може!

И се си правим някакви дребни сметчици, които все не излизат. Примерно: да съм учител, да вземам учителска заплата, а пък да не си изпълнявам изобщо мисията, ами само ще се преструвам, че уж я изпълнявам, ама ще я изпълнявам така, че сички да са доволни, а най-вече да е доволно началството от мен - та да може в края на годината да ми даде най-големия процент, т.е. най-хубави парички от диференцираното заплащане! Да, ще правя така, че и ученицити ми да са горе-долу доволни (да не се мъчат, горките, че и на тях не им е леко!), да, нема да мъча учениците си, ще им пиша даром оценки, те това го най-обичат, ще отчитам бляскави резултати след като съм спечелил многострадалната ученическа душа, а пък най-големо старание ще положа да спечеля, естествено, душата на господин директора - или на госпожа директорката, да ни е жива и здрава, тя ни е толкова умна и добра, че немам думи да кажа колко много я обичам!!! Абе иска се да си нещо като факир, че да угодиш на сички, сички да са доволни, сички да те обичат, работите уж да вървят, ама не съвсем, а само наужким де, нема да се излагаме сега да правим нещо истинско и да разлайваме кучетата! Ще си траем. Ще изпълняваме всички, дори и най-откачените инструкции на министерството, щот началството, знайно е, никога не греши. Партията също никога не греши, тя е права и когато съгреши дори!

Е, може чат-пат да мънкаме малко за това онова, но ще го правим тихичко, сакън да не обидим некой! Щот все пак заветната цел е ясна, за нея нема какво да говорим: повечко парички да получим от диференцираното заплащане в края но годината. Ще се напънем некой и друг ученик да получи призово място, ако е възможно, на олимпиадата по... философия, да речем! И високото диференцирано заплащането ни е в кърпа веке вързано. Важното е обаче госпожа директорката да ни обича с целото си сърце, затуй всека сутрин ще минаваме през кабинета й и ще й казваме, че и днес тя е много красива в своето тъй елегантно костюмче, а пък парфюмът й как приятно ухае, то не е за разправяне даже! Като кажем тия мили думи на началството и си подсигурим високо диференцирано заплащане в края на годината, ний ще се впуснем в титанично изпълнение на своята толкова тежка духовна мисия на истински учител! Толкова по този въпрос. Нещата са пределно ясни. Нема нужда повече да ровим в таз рана.

Е, и какво тук трябва да се промени? Ами трябва да се промени цял един манталитет и стереотип, който е господстващ. Трябва да намерим духовна сила да прозрем степента на нравственото си падение, трябва да се отвратим от самите себе си и на тази база трябва да започнем да се променяме, сиреч, да почнем да се държим... иновативно! Примерно несрещана и смела учителска иновативност е да почнеш да говориш това, което мислиш. Но първо следва да започнеш да мислиш, и то на честна основа. Щом се появят вече някакви смели твои мисли, ще трябва да придобиеш навика да не мълчиш като говедо, както си го правил досега, а ще ти се наложи да почнеш гласно да казваш своите мисли, да казваш смелите си мисли на глас. Е, и да не са толкова смели мислите ти, пак е хубаво да привикнеш да ги казваш на глас. Трябва да престанеш да си жалък треперко, който се плаши от сянката си даже. Трябва, естествено, да престанеш да мислиш за показните инициативи, чиято цел е проклетото диференцирано заплащане. Е, може да рискуваш да не те разберат и оценят и да не получиш тлъсто диференцирано заплащане в края на годината некой път. Може да пробваш и с учениците си да не се държиш по лицемерния даскалски начин, а да почнеш с тях да се държиш съвсем човешки. Е, верно, по-трудно е с учениците си да установиш чисто човешки или личностни отношения на равнопоставеност, нещата стават тогава сложни, щото самите ученици няма да оценят жеста ти и може да ти отмъстят за проявеното великодушие. Абе всичко може да стане, знае ли човек. Всичко у нас е нездраво и неистинско, а така не може повече да продължава. Ще изпогинем ако така продължи да тече скапаният ни живот.


Е, налага се да променим всичко из основи в българското образование, а началото на тази кардинална промяна е: сам у самия себе си нещичко трябва да почнеш да променяш. Няма как да си останеш съвсем същия. Да бъдеш "Трайчо" и прочие. Не, така не стават тия работи. Ще мислиш смело, истински, самоотвержено. И ще почнеш гласно да казваш каквото мислиш. Честно и отк7ровено, без лицемерие, без тъй обичайните ти лъжи. Да, ще се наложи да се разделиш с двуличието, с лицемерието, вкратце казано, със склонността ти непрекъснато да лъжеш. Да лъжеш толкова много, че дори и себе си да лъжеш непрекъснато. Не, с лъжи не може повече да се живее. Трябва да направим решителен поврат към истината. Заложим ли на нея, нещата ще потръгнат. Просто е като фасул. Но е трудно да се направи. Тъй ли? И защо, моля ви се, да е толкова трудно да се направи? Ако го поискаш, кой ще ти попречи да го направиш? Айде де, било трудно да се направи! Нали казахме, че трябва да привикнеш да не лъжеш повече. И тогава всичко ще почне да става лесно. И приятно. И истинско. Животът ще почне да кълни. Всичко се свежда до това да надмогнем мъртвината и да се върнем към живота. Аз по-просто нещо от това не мога да разбера кое е.

И ще се появи тъй нежеланият истински дебат. Демократичният, честният, откровеният дебат по всички въпроси. Да, дебат по абсолютно всички въпроси. Този е начинът. Този е пътят. Ще спорим до изнемогване. Всички ще спорим. И ученици, и учители, и директори, и родители, и граждани, и началства от какъв ли не ранг. Всички ще сме равнопоставени в този дебат. Не може оня там, щот е шеф, да има по-тежко мнение, така не стават нещата. Абсолютна равнопоставеност. Само оня, който е по-мъдър и разумен може да има известно предимство. Тъпанарите и диванетата ще престанат да се възторгват от себеподобните си тъпанари и диванета само когато у нас почнем да признаваме, че действително предимство има не тъпоглавият нахалник, а единствено умният, разумният, честният, добрият, правилно говорещият и дори мъдрият човек. Който казва истината безпощадно. Този човек има истинско предимство. А тъпанарите-нахалници, дето сега са ни се качили на главите, ще си отидат на заслуженото място. Ще мълчат оттук-нататък не разумните, а простаците, тия, дето нямат какво да кажат. Ще мълчат и ще се научат да слушат. И да почнат и те някак да мислят. Със слушане се почва да се мисли. Първо дълго време ще ти се наложи да слушаш мислещи хора, разумно мислещи личности, ще ги слушаш търпеливо и няма да подскачаш като ужилен като чуеш нещо, което не ти харесва. Слушайки мислещ човек сам ще се заразиш с мислене, сам на тази база ще имаш шанс да почнеш да се замисляш. Така стават тия неща.

А кой е мислещ, кой е разумен и прочие се разбира в тия напълно свободни и демократични дебати, към които ще ни се наложи да привикваме. По абсолютно всички въпроси ще ни се наложи да правим такива дебати. Това е цяло изкуство, имам предвид истинският дебат, добрата, ползотворната дискусия. Но тия неща се научават по един начин: чрез правенето им. Чрез практическото им прилагане или осъществяване. Всичко в този живот истински се учи чрез правене. Мислене се учи като се мисли. Тоест като правиш нещото, наречено мислене. Дейността, наречена мислене - умствена, душевна дейност - като почнеш да я практикуваш, като почнеш да мислиш, ще почнеш и да напредваш в нея. Така е с всяка друга дейност. Плуването примерно се учи чрез плуване. Фърляш се във водата и почваш да махаш с ръце и крака за да не се удавиш. Е, отначало е неприятно, може да гълташ вода и прочие. Но в един момент ще почнеш да загряваш как стават нещата. Това е положението.

Пак се "разпустослових"! Ама какво да правя като точно такъв ми е талантеца: да празнословя. Да дрънкам празни приказки. Приказки без никакъв смисъл демек. Да пустословя: да бълвам пусти слова! Леле, как звучи само, а? Голема работа съм аз, нема спор! В пустословието друг като мене нема! Епа нема! Аз съм най-добрият в това нещо! Мога да се боря със всеки друг пустословец. Искате ли да организираме турнир по пустословие? Да видим кой най-хубаво ще пустослови, а? Аз се записвам вече и имам претенция да спечеля златния медал. Или тиквения. Какъвто медал дават там, мой ще е.

Май ми мина времето за писане, трябва да ставам вече, щот днес имам предаване в Пловдивската обществена телевизия, предаването "На Агората...", нали го знаете? Е, трябва да ставам, да се бръсна и да се подготвям за предаването. Нямам време за писане, а таман се настроих на тази вълна. Както и да е. Тема за предаването още не съм си изобретил. Ще я мисля в автобуса на път за телевизията. А сега искам да кажа няколко думи за това, че вчера се срещнах с г-н Жак Асса, от него са снимките към тази статия. Той е също така сладкодумец-"пустословец" като мен, ние много си падаме по пустословието и като се срещнем, не можем да се напустословим донасита! Отдавна не се бяхме срещали на живо, ето, вчера, в горещината, се срещнахме в една градинка в Пловдив. Г-н Асса тия дни е в Пловдив. Иначе живее в София. Та значи си попустословихме донасита ний двамата с него вчера. Ето и някои снимки от случката. Хайде чао, че закъснявам. Иначе много мога да пиша за него и за нашата среща. Как да не мога - нали аз само това мога: да пустословя! Такъв ми е общопризнатия талант. Даже и най-враждебно настроените срещу мен другарки ми признават тоз май талантец.

Бъдете здрави и хубав ден ви желая! До нови срещи! Гледайте предаването "На Агората..." (то почва в 11 часа, гледа се и в интернет) ако искате да се насладите на моето непресекващо пустословие...

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

2 коментара:

Анонимен каза...

Няма нужда толкова да се засинявате от злоба и зор, Грънчаров. Ако разредите спазмите си, когато фърляте истерически слюнки, ще се почувствате значително по-добре във всяко отношение. :-)

Анонимен каза...

Оставете го, нека да храчи злоба - по този начин той сам ще изразходва силите си и най-накрая ще се пръсне от злоба. Недейте да проявявате хуманност към него защото - той не заслужава.....