Когато е опроверган или е било доказано, че е сгрешил, разбиращият какво е доблест управник сам си подава оставката

Публикувам изпратен ми на имейла текст, който написаха Иванка и Жак Асса, двамата са дългогодишни и авторитетни преподаватели в някогашния "ТЕТ-Ленин", сега ПГЕЕ-Пловдив. Те са написали своя отзив по повод на публикация в моя блог, която аз засега не мога да открия - за да ви дам линка към нея; не мога да си спомня в кой именно период съм я писал, имам чувството, че е писана малко преди уволнението ми от училището през май 2014 г., но наистина до момента не мога да я открия (в блога ми до момента има 16471 публикации, по тази причина е трудно в това море да се отрие нещо, което човек конкретно търси). Помолих авторите да ми пратят линк към въпросната публикация, като ми го пратят (или поне пратят точното й заглавие, тогава чрез търсачката може да се открие лесно), тогава веднага ще го прибавя тук:

Върху анализа на един свой ден на Ангел Грънчаров

Може би поради липса на време споменатият анализ е кратък и затова ясен и убедителен! Началото на деня е започнал с положителен отзив за открит урок на инж. Атанас Атанасов. Когато това „момче” (позволяваме си това определение поради нашата възраст) се появи в училище, заяви на единия от авторите, че е дошъл само „временно”. Отговорът, който получи беше, че директорът трябва да е сляп за да изпусне такъв бисер. Оказа се (както авторът си знаеше), че директорът не беше сляп. Не знаем до колко пловдивската общественост е запозната, но това, което учениците получават от Атанасов е на по-високо равнище от получаваното от техните връстници поне от Франция, Германия и Испания, където доминираха по времето на „пика” на ПГЕЕ -Пловдив. Нещо повече, той е написал най-доброто и достъпно помагало за компютърно обучение (макар че изглежда нито едно издателство не се интересува от добре написани учебници). И още нещо, той написа и пътепис от нивото на тези на Алеко Константинов със заглавие „Деведере и Деведерските българи” (което също не видя „бял свят”).

Ще завършим краткото си мнение за инж. Атанасов с метафората: има хора, които се стремят да се качат на височини за да ги види светът, но има и други, които изкачват върхове за да видят света под нозете си.”

Вторият момент, описан в анализа, е един „кризисен” педагогически съвет в ПГЕЕ, в който се взе „общо решение” единственият чужд език, който да се изучава като първи да бъде английският език. Нищо против нямаме, че преподавателите по английски са добри. Искаме да припомним, че по времето на „пика” имаше две превъзходни преподавателки по немски (които необяснимо защо „избягаха” от училището) и един преподавател, който се различава от заобикалящите го само с „една библиотека”, която е прочел в повече. По същото време на „пика” имаше (има го и сега) преподавател по френски, за който не може точно да се определи кой е „матерния” му език – българския или френския (макар че той се възприема като българин).

Освен това Стефан Кралев е великолепен организатор и съорганизатор на „пика”. Нека с няколко думи дефинираме втория „пик” на ПГЕЕ Пловдив (първият „пик” беше в онова „старо” време, когато нашите възпитаници оглавяваха българската електропромишленност, електроенергетика и атомната енергетика – училището водеше дълго време статистика за реализацията на кадрите си – о, времена, да се „следи” какво става с възпитаниците ти!). Вторият „пик” се състоеше в проверката до колко нашите ученици отговарят на европейските изисквания (искреното мнение на авторите е „за съжаление”). Ръководството начело с инж. Паунов (подпомогнато от споменатия преподавател) установи връзки със сходни училища във Франция, Германия и Испания и ежегодно пращаше в тези страни по 20-30 ученика на 3-4 седмични практики. Навсякъде се представяха отлично, ръководството получаваше „благодарствени” писма (и дори компютри от Испания за обзавеждане на кабинет), а самите ученици получаваха оферти за постъпване на работа.

И днес по съвсем „прагматични” причини френският и немският бяха „отрязани” като първи езици (т.е. няма да има паралелки с усилено изучаване на тези езици). Родителското „късогледство” се оказа заразително. Независимо, че Великобритания отпада от ЕС, но дори и да не отпадаше, трудно могат да се установят такива „топли” връзки както с Франция и Германия, а самостоятелната реализация в САЩ е много по-трудна от тази в ЕС. И този момент от анализа искаме да завършим с метафора: „винаги като увреждане се счита физическата слепота, но никога умствената”.

И достигаме до третия момент от анализа – родителската среща. Имаше време когато авторите на настоящия коментар бяха в такива отношения с предишна директорка на техникума, че се разминаваха по коридорите на училището „все едно че не се виждат”. Като учители авторите бяха „трудни” – не пишеха тройки без усвоен минимум знания. Оплаквания, естествено, „до бога”. Тази жена, директорката, имаше някакъв „свой морал” – за „честта на пагона” не позволяваше навън да се каже лоша дума за нас (сега след много години сме в много добри отношения, защото и ние не позволявахме да се каже лоша дума за нея или за техникума).

Времената сигурно са се изменили, задачата на сегашното ръководство изглежда е да не се каже лоша дума за самото ръководство – това, че „плюенето” по учителя е „плюене” по училището изглежда не се разбира правилно; ако „плюеш” и ти може би ще ти се размине.

И отново метафора: когато министър-председателя на Великобритания беше опроверган от народа (дали при плебисцит или от съда), веднага си подаде оставката – така правят хората имащи онова, което се обозначава със забравената дума "доблест”.

ВиЖ (Ваня и Жак) Асса

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Добави в Svejo