Обявявам началото на свой всекидневен семинар по проблемите на образователната реформа, наричам го СЕМИНАР ПО ДЕМОКРАЦИЯ

Искам да кажа нещичко във връзка с вчерашната публикация със заглавие Свободата е велико нещо, благодарение на нея ний, човеците, сме способни да правим чудеса!, в която публикувах (под формата на заявление) нещо като най-сърдечно обръщение към директорката на ПГЕЕ-Пловдив. Вероятно много хора, читатели на блога и на страницата ми във Фейсбук (тя има 5000 редовни читатели!) се питат какво е станало, какво се е случило на вчерашния учителски съвет в нашето знаменито училище; е, няма как, налага се да им задоволя интереса, пък и проблемът, която стои зад тези истории, е безкрайно важен: нима не е важно да знаем, да сме наясно с точната, с вярната психологическа ситуация в една конкретна училищна общност, която е нещо като лакмус, показващ състоянието, в което се намира българското образование изобщо, и то тъкмо в навечерието на отпочването на тъй дълго чаканата и така многократно отлаганата образователна реформа?! Е, с оглед на довеждането до успешен край на тия мои тъй дългогодишни изследвания (аз, както е известно, изследвам и описвам пределно педантично, реалностите в образователната сфера комай всекидневно вече много години наред!) ми се налага да напиша нещичко по този въпрос и днес.

Първо, следва отново да припомня принципното си разбиране: ще продължавам да пиша в блога си всекидневно за историите, случващи се в нашето толкова знаменито училище до момента, в който вътре в нашата училищна общност не започне един пълноценен демократичен дебат по абсолютно всички нетърпящи никакво отлагане въпроси. Значи аз пиша в блога само защото такъв дебат вътре в училището липсва; щом дебатът започне, от този момент ще отпадне необходимостта да пиша в блога по крещящите проблеми, които не от вчера чакат решението си. Относно обвинението пък, че със своето писане за нашето училище в блога съм бил, видите ли, "уронвал" престижа на нашето образователно-възпитателно учреждение, това обвинение на моите недоброжелатели го отхвърлям на основанието, че, напротив, аз по този начин издигам имиджа на нашето училище, понеже показвам, че в него все пак се прави нещо царящото в системата административно мъртвило да бъде надмогнато; в този смисъл, благодарение на моите "писаници" нашето училище, воля-неволю, стана нещо като символ на нелеките борби за едно ново и съвременно, отговарящо на нуждите на младите хора и при това съвсем качествено образование. Ще дойде време, убеден съм, и това обстоятелство ще се оцени подобаващо, то и сега се оценява тук-там, но един ден непременно ще се оцени навсякъде - и от всички. Така винаги са ставали нещата в историята и в живота: силите на новото, пък макар и немощни, крехки, слаби, винаги са водили продължителна нелека борба със силите на статуквото, на старото, на отживяло времето си. Самият факт, че в нашето училище тази борба (която навсякъде подмолно тлее, предполагам, ако не фактически, видимо, то поне в идеален план: вътре в душите!) се наложи да напусне тясната рамка на "някакви си там вътрешни и при това личностни борби" (!!!), а стана нещо като общонационален и дори международен феномен на съвременни български живот (за това второто ето едно-две доказателства: Солидарност и подкрепа от украински философи и Руководителям системы государственного образования г.Пловдив, Болгария), е само по себе си знаменателен факт, показващ, че случващото се има огромно позитивно значение, и то все по посока на провокиране на истинската, коренната, действителната, същностната промяна и реформа в българското училище и образование. Разбира се, има хора, на които една такава констатация им е съвсем неудобна, разбира се, те ще направят всичко за да изкривят реалната картина и да омаловажат мащабите на случващото се, но това пък, от своя страна, само ще илюстрира тяхната собствена личностна, умствена, нравствена и каквато си искате още оскъдица. Толкова по този въпрос, мисля, че тук нещата са пределно ясни.

И още нещичко все пак да вметна: благодарение на това, че вътре в училището няма толкова потребния демократичен дебат (сега обаче този дебат вече е задължителен по закон, ситуацията вече коренно се промени, колкото това нещо да не е приятно на въпросните хора и сили!), е причината да се породи нещо съвсем знаменателно: благодарение на моите писания, на моите всекидневни блогърски репортажи, благодарение на моите изследвания, наблюдения, анализи, констатации, изложения, обръщения, открити писма до отговорните институции (до Министъра на образованието и науката, до Премиера, до Президента дори, до омбудсмана също) се роди нещо наистина феноменално, което при това е фиксирано в текст, а знаем, че текста остава за вечни времена; ще кажете - какво толкова се роди е, кажи, що толкова се правиш на важен?! Твоите книги ли имаш предвид че се родиха, твоите списания, които никой не чете, ли се родиха, кажи де, изплюй камъчето, грандоман неден?! Ще отговоря ето как: благодарение на тия знаменателни събития, в които съдбата отреди да участвам с всички сили, в моето съзнание на философ се родиха... идеите, които намериха въплъщение или обективация тъкмо в моите книги, в статиите, в есетата, писани, дето се казва, "с кръвта на сърцето ми", да, много от тези "писаници" (както ги наричат той ласкавите ми опоненти!) заслужават да бъдат определени точно по този начин. Да, родиха се безценни направо идеи за това как именно да бъде направена реформата, родиха се ония истини, за които не аз имам някаква лична заслуга, защото аз лично в един момент сякаш се оказах нещо като рупор на... Божията воля, да, аз точно така ще дръзна да определя вътрешната същина на моето философско, човешко и духовно дело, свързано с описанието на реалната ситуация в българското училище.

Да, нека да се посмеят от душа тия, които нямат никакви скрупули, на които при това не им е дадено да знаят ето това, което го знаят всички пишещи: ако самият Бог, ако Божията сила не не е "помилвала по главата" с всемогъщата си десница, ако нямаш усещането, че като пишеш си един вид боговдъхновен, то нищо значимо няма да напишеш, да, творчеството е възможно само по повелята на Най-великия, на истинския Творец, на Извора на всяко творчество, на всеки талант, на всяко дарование, и това е именно Бог. Така ставата тия неща, в един момент човек се чувства озарен да каже или да напише нещо, някаква велика духовна сила го овладява и започва да говори чрез него, точно това е творческият подем или патос, или както искате го наречете. Разбира се, много хора няма как да са преживели това нещо и такива, разбира се, не им остава нищо друго освен да се ухилят като прочетат тия мои думи - и за се отдадат на своя неудържим хохот. Нека да се посмеят колкото си искат. Аз обаче казах каквото исках да кажа, темата е благодатна, но сега нямам време (налага се да тръгвам за работа, закъснявам вече!), та ето в завършек на този мой сутрешен и съвсем несполучил репортаж - още не съм пристъпил да си изпълня обещанието, дадено в началото на този текст! - ще мога да кажа само това.

Е, казано съвсем вкратце: вчера нейно превъзходителство директорката не благоволи да обърне каквото и да било внимание на моето така прочувствено обръщение до нея лично и по своя тъй любим маниер ме постави в крайно неприятната ситуация аз сам пред Съвета да взема думата и да моля да бъда "пуснат" да отида да си проведа телевизионното предаване; стана инцидент, директорката публично ми заяви, че била нямала какво да ми каже, тоест, по своя тъй възлюблен обичай се опита да ме подтикне аз да направя нарушение, та след това да може да ме накаже; разбира се, та направи нужното да ме ядоса, та да спомогне за това да бъда представен пред "колектива" в съвсем неблагоприятна за мен светлина; чудесното е обаче, че всичко това тя се видя принудена да го направи съвсем публично, а не подмолно, както също много обича да го прави.

Ще се наложи покрай този вчерашен инцидент да си имаме много голям разговор с г-жа Директорката, този разговор предстои, ако тя не желае да ме изслуша днес-утре и ако не ми даде думата да кажа какво мисля (очевидно е, че тя прави нужното, тя прави всичко, което е по силите й аз да не бъда допуснат да говоря!), то тогава ще ми се наложи всичко, което мисля, да го кажа в писмен вид, и то по подобаващия начин, под формата на жалба, доклад или нещо друго. Абе на нея й е време да осъзнае, че просто няма как да ми затвори устата, да има много здраве от мен, но също й е време да се събуди от своя 13-ти век, в който живее, и да осъзнае, че на двора вече е 21-вия век! Или поне да осъзнае, че сега не е 1951 година, а е 2016-та година. Толкова, нямам време повече за писане (макар че това мое писане е по съвсем служебни въпроси, ако закъснея сега за работа, ще ми се наложи да й давам обяснения защо съм... закъснял за работа!), а сега да добавя ето какво:

Днес от 11 часа обявявам началото на свой семинар в училището, мога да го нарека (сега ми хрумва това) СЕМИНАР ПО ДЕМОКРАЦИЯ. Този семинар ще е за учители, за ученици, за родители, за граждани, за всички интересуващи се. Днес специално на откриването на този семинар ще представя последните свои книги, именно книгата със заглавие Реформа на НЕобразованието, също така книгата ми РЕВОЛЮЦИЯТА В УЧИЛИЩЕ и също последната ми книжка, наречена ПРОМЯНАТА В ОБРАЗОВАНИЕТО, това е книгата ми с подзаглавие "Как се прави иновативно училище?". Ето тия три книжки ще представя на семинара си днес. Който има интерес и желание, да заповяда! Като място за сбирката обявявам сега-засега РИТУАЛНАТА ЗАЛА в училището, стига ръководството да ни разреши да се съберем там. Тъй че - заповядайте! Чао засега, че бързам, окъснях вече! Нека денят ви да е днес възможно най-добър и приятен! Бъдете здрави!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Добави в Svejo