Из: "K’во става бе, госпожо?", Автор: Люба Йорданова
Как преподавателят по история Светлана Михайлова разчупва часовете си и защо това си заслужава
"K’во става бе, госпожо?" Въпросът на дванайсетокласника най-вероятно ще хвърли в тих ужас всеки средностатистически учител. Светлана Михайлова обаче го приема спокойно - за нея това отношение не означава, че учениците не уважават учителите, а че просто го правят по различен начин.
Светлана е преподавател по история и философски цикъл. Става учител, защото това е нейният начин да е активна в обществото и да прави, "надявам се, някаква положителна промяна" като предава демократични ценности на учениците си. Програмата й е, меко казано, запълнена - преподава на V, VI, VII, IX, X и XII клас, занимава се и с проекти в сферите на образованието, младежката активност, социалните и половите неравенства. И събира идеи за това как училището да се превърне в място, където учениците са индивидуалности, достойнството им е защитено, а ученето е взаимен процес. И то не след пет, десет или двайсет години, а сега.
Докато чакаме несъвършената образователна система да се промени, трябва да внасяме нашата промяна на терен, заяви Светлана Михайлова по време на презентацията си на конференцията "Образование за бъдещето". Пред "Капитал" тя изрежда своите лични причини да се опитва да внася тази промяна всеки ден: "Смятам, че е важно да променяме самите себе си в системата, да провокираме това, което сме свикнали да приемаме като стереотипния, традиционния учител, за да може да се изгражда връзка със съвременните деца." А те имат нужда да бъдат чути и разбрани, да им се покаже смисълът от идването на училище. "Съвременните деца имат нужда от голяма динамика - те бързо се насищат на преживявания и трябва да си различен и провокативен, за да се промени отношението им към теб", забелязала е Светлана. Това означава учителят да се откаже от ролята, с която е свикнал - да е активният, да говори много, да доминира в класната стая и да даде повече възможност за изява на учениците. Ако това не се случи, младите хора губят този свой стремеж да са дейни и да споделят, а това е пагубно за бъдещето им, смята Светлана. (Прочети ЦЯЛАТА СТАТИЯ)
Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар