Представена публикация

Занятията в УЧИЛИЩЕТО ПО СВОБОДА

В нашето ОНЛАЙН-УЧИЛИЩЕ тази година провеждаме следните курсове: ПРОБЛЕМИТЕ НА ОБРАЗОВАНИЕТО: Защо учим? Защо учим? (Продължения) Защо...

сряда, 12 октомври 2016 г.

Окончателният, редактиран текст на моя доклад до ПС на ПГЕЕ-Пловдив, който следва да може да се прочете от цялата училищна общност



До ПЕДАГОГИЧЕСКИЯ СЪВЕТ на ПГЕЕ-Пловдив
ЗА СВЕДЕНИЕ: До г-жа Иванка Киркова, началник на РУО-Пловдив

ДОКЛАД

от Ангел Иванов Грънчаров, учител по философия и гражданско образование

Уважаеми дами и господа учители, колеги, членове на Съвета,

От много време се опитвам да поставя на Вашето внимание един изключително важен по моята преценка проблем, свързан с нашите реакции, с нашето отношение към лошата дисциплина, с недопустимото поведение на някои ученици: интересно е, оказа се, че в нашето училище институцията най-вече в лицето на ръководството на училището подценява по недопустим начин този проблем, няма яснота или възглед относно технологията, начина, по който той може да бъде решаван, а на тази база се стига до крайно неприемливи рецидиви. Многократно поставях този въпрос в поредица от доклади, призовавах към пълноценен дебат по него, уви, за жалост, не бях чут, докладите и жалбите ми останаха без ефект и сякаш бяха скрити за отлежаване в някое отдалечено чекмедже на луксозното директорско бюро. Когато обаче не се реагира подобаващо по отношение на недопустими прояви на дадени ученици, когато се проявява безхаберие, когато се допуска "замитане на проблема" така, както мързелива домакиня замита боклука под килима, тогава ситуацията става нетърпима и на тази основа са налице всички предпоставки за пораждане на анархия. Администрацията, ръководството в училището в моето възприятие робува на една отживяла времето си представа, която, за жалост, е много разпространена: с проблема трябва да се борят с титанични усилия самите учители, сиреч, наш лозунг е "Делото по спасението на давещите се е дело на ръцете самите давещи се!", добър е учителят, който "няма проблеми" в това отношение, лош пък е учителят, който не е изнамерил магическите средства някак да се справи; институцията е безучастна, директорите не обичат да бъдат занимавани с подобни проблеми. Е, на това основание учителите, за да не се окажат, че са лоши, се виждат принудени да понасят всичко, с оглед да не нарушават блажената летаргия на администрацията, само и само да не им лепнат етикета "лош учител".
Съзнавайки тази пагубна ситуация, в последните години направих какво ли не за да дам пълната гласност на случващото се в нашето училище, в това число и по визирания тук проблем: не мълчах, напротив, много пъти призовавах публично, по надлежния ред, с доклади, жалби и прочие да започнем да работим по верния начин за решаването на проблемите. Съвсем съзнателно поех риска да бъда възприет от ръководството не просто за "лош учител", а за "най-лошият", знаете, стигна се до една продължителна административна сага или епопея, прераснала и в съдебна, имах си много главоболия и то именно на тази основа, защото не мълча, защото имам съзнанието, че безразличието, мълчанието, търпенето и примирението е пагубна и при това е крайно неразумна стратегия, че спасителният начин е демократичният дебат, мисленето, търсенето на верния, на ефективния, на работещия начин или подход в така и така създалите се условия; да, налага се коренна промяна, пълна преориентация в сферата на образованието, в това число и идейно-ценностна, сиреч, потребна е смяна на самата парадигма на мисленето, отхвърлянето на вредния манталитет и пр.
Интересно е това, че до този момент администрацията, в лицето на директорката на ПГЕЕ-Пловдив прави всичко за да пречи за разгръщането на предлагания дебат – работейки, кой знае защо, за запазването на пагубното статукво; факт е, че дебат няма, че моите предложения и доклади биват именно "замитани под килима", може би, предполагам, се чака мига, в който висшестоящите инстанции ще изобретят някакви чудодейни и душеспасителни инструкции?! Аз лично смятам, че няма да доживеем този момент и да разчитаме на чудото, което ще реши всички проблеми, е изключително неплодотворно и дори фатално очакване или настроение. А животът, докато ние немеем в недоумение и нерешителност, не ни чака, той ни поднася всеки ден какви ли не изненади.
Искам сега отново, за кой ли път, да поставя толкова важния по моя преценка въпрос, който има голямо значение по вълнуващата ме тема около борбата за непосредствената, конкретна и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност. Става дума за това, че в нашето училище не само че липсва ефективно работеща политика, система или технология (както искате го наречете) за решаването на конфликти, но и че, оказва се, при опитите ни за решаването на конкретни такива казуси се стига до пълното им заплитане в някакви напълно нерешими, неподлежащи на разплитане възли. И в други области на училищния ни живот (примерно прословутия проблем за дисциплината, за справянето с пълзящата анархия, за демократизирането на отношенията ни, за прилагането на авангардни, на ефективни съвременни подходи в обучението и т.н.) ние не само че нямаме работещи решения на нелеките проблеми, но и като капак на всичко липсва и подобаващата настройка или нагласа за търсене на разумни и ефективни решения, липсва дори и тъй необходимото съзнание за важността на проблемите. Позволяваме си да се задоволяваме с отдавна доказали неефективността си административно-командни подходи, с неработещи технологии, с абсурдни бюрократични постулати, т.е. излиза, че, робувайки на някакви анахронични административни догми, сме стигнали до катастрофалното положение същинското ядро на сложилата се крайно тежка психологическата и нравствена обстановка в общността ни да е такова, че ние фактически стоим объркани и безпомощни - и продължаваме да чакаме някой отгоре, от висшите органи на системата, да се загрижи за нас и да благоволи да ни спусне някакви чудотворни или магически административни директиви или решения на всички проблеми. Е, уверявам ви, няма да дочакаме този прекрасен ден; истината е, че ние самите трябва да се погрижим и да изнамерим, да изобретим тъй потребните ни разумни и ефективно работещи решения.
Аз безброй пъти вече подемам различни инициативи и многократно настоявам в рамките на Педагогическия съвет да се отпочнат тъй потребните ни демократични дебати по толкова важните проблеми, ала, за жалост, от страна на училищното административно ръководство не срещам никакъв отклик, камо ли пък разбиране и подкрепа. Вероятно причината е тази, че ръководството продължава да залага на чакането някой отгоре да ни спусне въпросните чудодейни рецепти и да ни даде някакви магически административни решения; по тази причина всички мои предишни доклади до Съвета г-жа директорката Анастасова не стигнаха до адресата си, бяха скрити и най-вероятно и сега отлежават в някое отдалечено чекмедже на тъй великолепното, както казах, директорско бюро. Най-лошото пък е, че на тази основа проблемите в нашия училищен живот продължават да се усложняват, което нанася страшни поражения както върху съзнанията и на учениците (пропиляват се невероятни, направо златни шансове учениците ни да имат едно напълно съвременно и качествено образование, освободено от анахронизмите, от ретроградщините на глупавата административно-командна система), така и деформира в недопустима степен нашия училищен живот, в който витае атмосфера на апатия, на страх, на чакане някой свръхразумен и много загрижен управник или началник да ни ощастливи като ни спусне премъдрите си душеспасителни инструкции и директиви. Такава една абсурдистка и сюреалистична атмосфера няма нищо общо с потребностите на времето, в което живеем – и е дошъл момента да направим нужното, според разпоредбите на новия Закон за образованието, да се възползваме от пълномощията и от правата си – с оглед сами да въведем ред в нашия дом.
Ще дам в този доклад само един конкретен пример, илюстриращ по превъзходен начин как изостаналото от съвременността, т.е. окованото от догмите на миналото мислене се забърква в неразрешими и глупави противоречия. Става дума за господстващите вредни наши представи около проблема за това как да решаваме конфликти от различно естество. Аз вече проведох в рамките на Дискусионния клуб беседа по този важен проблем, интересното е, че на нея не посмя да дойде даже и педагогическия съветник на училището (който служебно "отговаря за този ресор"!). Или пък, предполагам, в нашата общност някои хора си позволяват да демонстрират твърдата си убеденост, че "ний вече си имаме единствено-верните" и при това "най-премъдрите" отговори на всички въпроси и проблеми – знам ли на какво се дължи тази абсурдистка апатия?! Ще кажа тук главното в тезата си. Ще дам също така и своята интерпретация на един съвсем конкретен казус от училищния ни живот, който се оформи в часовете по философия в XI ж клас.
В съвременния училищен живот са възможни какви ли не напрежения и конфликти – и в това няма нищо лошо, напротив, тия проблеми, кризи, напрежения и конфликти ни дават шанс да бъдем гъвкави, да бъдем адекватни на потребностите на самия живот. Нормално е, естествено е да има всякакви напрежения и конфликти; ненормално и неестествено е да си мислим, че можем да живеем без конфликти, без напрежения, да пребиваваме в някаква безпроблемна административна идилия. За жалост, мнозина са си надянали маската на безхаберието, те не се боят да демонстрират, че тях специално няма как да ги докоснат никакви конфликти – щото те, видите ли, владеели всички тайнства на магическата административна алхимия, която ще ни осигури доживотно пребиваване във въпросната също такава административна идилия. Такъв един подход по моето разбиране означава, че сме заели тъй мъдрата щраусова позиция – да си крием главата в пясъка. Също така непрекъснато си позволяваме "да замитаме проблемите под килима" – та да демонстрираме, че при нас, видите ли, било нямало никакви проблеми.
Оня учител, който крие и безкрайно понася, че има проблеми в часовете, минава в очите на администрацията, както казах, за "добър учител"; съобразно това в нашето училище лозунгът е съвсем остап-бендеровски, а именно да повторя още веднъж този великолепен лозунг: "Делото по спасяването на давещите се е дело на ръцете на самите давещи се!". Иначе казано, всеки учител нека да се мъчи сам, нам някаква обща политика и стратегия за решаването на проблемите не ни е нужна, ний, подобно на някакви бабаити, можем да се оправяме сами и поотделно. Респективно "лош учител" в очите на администрацията е оня учител, който не е склонен да понася безкрайно конфликтите, проблемите и противоречията в класовете, който дава словесен израз на реалното тежко положение, който не мълчи, не търпи безропотно, напротив, артикулира проблемите – и на тази основа е запретнал ръкави да търси ефективен изход, да търси някакви разумни и работещи решения. Такъв учител, разбира се, не среща подкрепата на администрацията – защото, казахме, в нейното възприятие "добър учител" е оня, който по някакъв чудодеен и магически начин се оправя сам и си мълчи, кротува си, не издава нито вопъл, нито стон.
Е, аз съзнателно поех риска да стана в очите на администрацията "най-лошия учител" и в последните години съвсем публично алармирам и Съвета, и цялата училищна общност (чрез всекидневни почти публикации в блога си), и ръководството за реално съществуващите тежки проблеми както в училището като цяло, така и в отделни класове, където обстановката е особено тежка, непоносимо даже. Знаете как завърши моята инициатива: всички мои доклади с купища предложения бяха скрити в онова същото най-отдалечено чекмедже на директорското бюро, а в същото време ръководството на училището проведе една невиждана кампания по моето оклеветяване като личност и като преподавател, произведени бяха купища компромати по мой адрес, цели папки с жалби на възмутени ученици, родители, петиции на възмутения също така колектив, организирани бяха какви ли не ексцесии, "другарски съдилища", "извънредни трибунали" и прочие, накрая, като капак на всичко, аз бях обявен от ръководството на училището и то съвсем официално за "психично болен" и дори бях уволнен, изритан от училището на основанието, че съм бил "абсолютно некадърен", при мен се била забелязвала "пълна липса на каквито и да било качества да бъда учител", бил съм "абсолютно негоден за системата" и тъй нататък. Ще каже някой: но нали тази епопея или сага като че ли уж свърши, защо сега ни я припомняш? Ами ще ви отвърна, че не е свършила, напротив, сега се забелязват опити за повторното й възпроизвеждане; очевидно някои фактори изобщо не са си извлекли никакви поуки от случилото се. Ето доказателствата.
Аз преподавам обикновено на 15-16-18 класа, винаги в един клас възниква, кой знае защо, крайно интересна нетипична ситуация; преди уволнението ми такава ситуация възникна в тогавашния XI д клас, сега абсолютно същата ситуация възникна в XI ж клас. Тогава под благия поглед на администрацията учениците вилнееха срещу мен цели 6 месеца (!!!), сега в този клас в края на миналата учебна година, месец преди завършването й, избухна великолепен "бунт срещу свободата", а сега, в началото на тази учебна година, този конфликт ескалира още от първия учебен час. Каква е същината на конфликта, до какво той се свежда?
Знаете, че в часовете по предметите, които аз преподавам, си позволявам ред иновации: на учениците им се дава възможност да "практикуват свободата", примерно сами да решават кога да бъдат изпитани, как да бъдат оценени (с "точкова система" или по другия, обичайния начин), всички проблеми в класа биват обсъждани съвсем демократично, учениците сами решават проблемите, включително и познавателните, свързаните с процеса на обучение, часовете преминават винаги интерактивно (провеждат се оживени обсъждания, дискусии, правят се състезания, игри и пр.), преподавателят не им поднася в готов, в решен, в завършен вид проблемите, а им дава шанс да ги решават сами, активно, творчески и т.н.; учениците имат възможността по всяко време да излизат от класната стая без да дават никакви обяснения на учителя (!) и пр. Защо постъпвам така е интересна тема, защо съм привърженик на подобна обучителна технология аз съм обяснил в своите книги за образованието, тук не е мястото да се обосновавам, но се подразбира, че не правя тия неща случайно, ей-така, за едното нищо – или пък само за да си създавам излишни проблеми, да ставам "трън в очите" на администрацията и пр.
Обикновено учениците приемат нововъведенията положително, голяма част от тях се ползват от тях в интерес на своето обучение и развитие като самостоятелно, критично и творчески мислещи личности; разбира се, голяма част от учениците не са привикнали на такова коренно различно отношение и имат големи трудности в осмислянето на необичайната ситуация, в която попадат. Това са съвсем естествени проблеми и те могат да се решават по един естествен начин, чрез демократичен дебат. Да, но ето, в един само клас, именно във въпросния XI ж клас учениците вдигнаха "бунт срещу преподавателя" и срещу тъй неприятната им, видите ли, свобода! Такъв абсурдистки бунт срещу свободата е нещо много интересно за изследване, това е благодатна тема за мислене и за дискусии. Най-интересното е, че активно бунтуващите се срещу "тъй дразнещо държащия се преподавател Грънчаров" (а те са 3-4-5-ма най-активни ученици в този клас, останалите ученици гледат великолепния сеир и се наслаждават на шоуто, по разпространения нашенски обичай!) имат такъв възглед спрямо неговите преподавателски иновации, който точно, изцяло съвпада с възгледа на администрацията, на директорката: Грънчаров преподава "погрешно" понеже не преподава по "официалния учебник", погрешно е също и това, че той позволява на учениците си да четат откъдето искат, а не от официалния министерски учебник, той, видите ли, като дава на учениците предимно въпроси за мислене, а не готовите и завършени догми на учебника, "нарушава драстично държавния образователен стандарт" (!!!), оценява по "напълно неправилен начин" учениците и прочие, това всичкото прави неговото обучение "изцяло порочно" и т.н., и так далее, и ала-бала, и тинтири-минтири.
И тъй, констатирахме това удивително и възхитително единомислие между администрация и протестиращите, бунтуващите се ученици; разбира се, учениците знаят за това точно съвпадение на тяхното с мнението на началството, което им дава увереността, че ще получат пълната подкрепа (не само морална) от страна на директорката; те изискват от нея репресии спрямо неудобния, срещу тъй дразнещия различен преподавател, е, в духа на нашето популистко време нищо не пречи на директорката в един момент да отговори на "воплите на угнетения народ" и пак да уволни въпросния толкова дразнещ преподавател! Да, обаче този същия "злодей Грънчаров" в писмен вид иска от администрацията да направи нужното, в предела на властта, с която разполага, в класа да бъдат създадени нормални условия за провеждане на ефективен учебен процес, т.е. грозно държащите се спрямо преподавателя ученици да бъдат принудени да започнат да спазват елементарните норми на благоприличието; излишно е да казвам, че на основата на гореказаното най-активните в "бунта срещу свободата" ученици, чувствайки симпатията на ръководството на училището, се държат крайно предизвикателно, арогантно и грозно спрямо преподавателя си.
Добре де, защо Грънчаров иска от страна на администрацията някакво участие в решаването на разразилия се конфликт, не е ли логично да се оправя сам?! Изобщо трябва ли администрацията на институцията (на учреждението, а училището ни е образователно-възпитателно и личностно развиващо учреждение!) да бъде въвличана в подобни конфликти, тя има ли някаква роля в решаването им? Именно с оглед да изобретим една добре работеща, разумна и ефективна технология за решаването на конфликти в нашето училище аз апелирам за провеждането на широк дебат по темата в рамките на цялата училищна общност. По тази причина и занимавам Съвета в момента с този интересен казус. Така че моля ония, които вече сбърчиха вежди или нацупиха устенца (ах, тези нескончаеми личностни конфликти на тоя Грънчаров с госпожа директорката!) нека да имат добрината да вникнат повече и да разберат за какво всъщност и по-точно става дума. Необходима ли ни е такава една разумна, ефективна и добре работеща технология за решаването на конфликти в нашата училищна общност, благодарение на която да можем да поставим всяко нещо на точното му място, а пък в учреждението ни да се възцари тъй потребния ни дух на човечност, на разбиране, на търпимост?! Трябва точно да се осмислят и осъзнаят задълженията на всяка една от страните, т.е. трябва да постигнем истината за това каква е ролята на всяка една от страните, а именно: ученици, родители, учители, класен ръководител, администрация, включително трябва да се разбере точно и каква е ролята на РИО (РУО) – понеже е възможно, както е в нашия случай, да се налага непрекъсната намеса от страна на висшестоящата институция на образователното ведомство, понеже вътре в нашата училищна общност администрацията, именно ръководството очевидно зле се справя с тъй важната си функция (трябва, налага се, да признаем и това, грехота е да се преструваме, че не знаем, че е така!).
Аз поисках в писмен вид администрацията да си изпълни задълженията, имам предвид ето този документ:



Свръхинтересно е да се разбере какво е направила администрацията в тази посока, дали изобщо нещо е направила. Поставям въпроса така, понеже аз лично не зная нищо за това какво е направила администрацията: това, което прави, администрацията предпочита да го... крие! Прави вероятно някои неща, предполагам, но какво точно прави аз не зная. Аз обаче мога да съдя за направеното от администрацията по ефекта от нейните действия, принуден съм да се задоволявам с това. Ето тук мога да отбележа първата главна грешка на администрацията, по която тя трябва да си извлече съответния, подобаващия извод:
Администрацията не желае да участва в свободен и демократичен дебат по горещите проблеми на нашия училищен живот – и по тази причина прави всичко, което й е по силите такъв дебат да не може да започне и да не се състои!
Давам още един много показателен пример в тази посока, за да разберете докъде се е стигнало вече: в края на миналата година, в отговор на "многото сигнали и жалби на възмутени ученици и родители по адрес на часовете на тъй неправилно преподаващия учител Грънчаров" администрацията е направила анкета във всички класове, на които Грънчаров преподава. Самият Грънчаров съвсем случайно разбира за тази анкета от изпусналия се да промълви нещо за нея педагогически съветник. Той, Грънчаров, поисква по надлежния ред да се запознае както с въпросника, по който е направена анкетата, така и с нейните резултати. Директорката отказва да го информира за тия неща. Тогава Грънчаров иска дължимата му информация чрез жалба до РИО (РУО) – Пловдив, получава писмен отговор, че представител на институцията е получил уверенията на директорката, че въпросната информация ще бъде представена на Грънчаров; е, когато Грънчаров отново поиска тази информация от директорката, тя заяви, че няма да му я даде! Пак Грънчаров се обърна писмено към РУО-Пловдив, минаха месеци, а информацията за тия прословути анкети продължава да се крие от него! И как Грънчаров ще може да си извлече някакви поуки от мнението на учениците си – след като директорката крие резултатите от анкетата от него? За какво изобщо е провеждана тази анкета след като резултатите й са толкова секретни?! (Аз оставям всеки един колега от Съвета сам да се досети защо администрацията така упорито крие резултатите от тази анкета.)
Да се върнем сега на казуса с XI ж клас. Нямам, казах, никаква информация за това какво е предприела администрацията, имам само предположения. Но така "на тъмно" не бива да се действа, необходим е, повтарям, пределно честен и открит дебат! Защото действайки по този порочен начин администрацията даже и неумишлено може да спомага за раздухването на конфликта, а не за неговото разумно, наистина ефективно решаване. Съдейки по ефекта на директорските инициативи аз мога да заключа, че администрацията прави нужното конфликта да не бъде решен, а да продължи да тлее – с оглед да може да използва и този конфликт "когато му дойде времето" и то в качеството му на компромат, с оглед доказването на абсурдната директорска теза, а именно че Грънчаров "изобщо не става за учител". Оставям настрана този момент доколко е допустимо (или пък нравствено или колегиално!) една администрация без капка неудобство да размахва такива тези по адрес на който и да било преподавател. Всъщност, държа тук да отбележа и това, защото се страхувам, че от мнозина то е възможно да не се разбира: този въпросният Грънчаров, опитвайки се да брани своето достойнство като личност и като преподавател (включително и по съдебен ред!) всъщност воюва за запазването на нашето изконно и фундаментално право на човешко достойнство; няма значение как се казва този или онзи човек или тази или онази личност, или този или онзи учител, Грънчаров или някак другояче, важното е, че всеки от нас има тия неотнимаеми права, а когато някъде там тъпчат правата на някакъв си човек, било то Грънчаров или някой друг, то тогава в негово лице тъпчат и правата на всички нас, а ако пък ние не реагираме, това означава, че ставаме съучастници в поругаването на самата идея за каквито и да било човешки права. Мисля, че това нещо, което тук се опитвам да изтъкна, е толкова елементарно, че направо ми е неудобно че ми се налага да го изтъквам пред толкова образована и сведуща публика, но пък следва да вземем предвид, че ние все пак живеем в страна, която мнозина хора съвсем открито наричат МУТРОЛАНДИЯ, (други пък наричат тъй свидното ни отечество БАНДИТОСТАН!) тъй че, изхождайки от това, моля за снизхождение, надявам се, че ще ми простите волността.
И тъй, какво се получи в XI ж клас в резултат на някакви неизвестни, но, предполагам, вече приложени директорски инициативи? Ще ви кажа вкратце, призовавайки отново за съвсем открит и честен дебат.
В първия час в този клас за тази учебна година имаше съвсем лоша обстановка. Казах, че известих писмено администрацията за това, тя нещо е предприела, вероятно. Тръгвайки в миналия четвъртък (6 октомври) за час в същия клас, аз забелязах, че още на третия етаж (класът учи в класна стая на 4-тия етаж) изкачвайки стълбищата до мен стигнаха страшните крясъци на извънредно развълнуваните (неизвестно от какво) ученици! Когато вече бях на 4-тия етаж, крясъците станаха още по-силни, ала учениците, дето се намираха в коридора, се впуснаха вътре в кабинета да викат "Иде, иде!!!", шумът понамаля, но пак си беше доста висок. Както и да е, като влязох в кабинета, в него цареше извънредна възбуда и огромно напрежение. Заявих на учениците, че е добре когато ги вълнуват някакви силни емоции да им дават израз не с крясъци, а да опитат по нормалния човешки начин, именно със спокойно произнесени думи. Разбира се, никой не пожела да опита с думи да изрази каква емоция толкова го тресе. Както разбрах от поведението им (учениците полагаха извънредни и то съвсем видими усилия в тази посока!), на учениците им е било наредено да се държат "мирно" и "прилично"; никой не е помислил за това, че се налага да се води оживен и продължителен демократичен дебат – с оглед спадане на напрежението и решаването на проблемите. Е, щом този път в класа по нареждане отгоре ще има що-годе приемливи условия, се възползвах от ситуацията и успях да им преподам въпросите по две теми – за проваления минал час и за този също. Излишно е да споменавам, че поради огромното напрежение обстановката в часа беше тежка, тягостна и дори отвратителна, по моето възприятие. Ясно е, че по този начин не могат да се решат никакви проблеми. Административният подход е изцяло неефективен. "Мълчете, търпете, слушайте тоя там Грънчаров!" – ако такова нещо е било внушено на учениците, то такъв подход е именно онова "замитане на проблемите под килима" (или "покриване на въглените с пепел"), за което говорих в началото.
Защо администрацията постъпва така, този подход израз на безсилие ли е или е израз на някакъв зъл умисъл?! Защо не бъде направено нужното в училището да започне тъй потребния свободен и демократичен дебат по всички горещи проблеми на нашия училищен живот?! Само на робуване на стари стереотипи ли се дължи това нежелание?! 
Предизвиквам с този доклад администрацията, ръководството съвсем открито да заяви своята позиция. Поради куп грешки се стига до невъобразимо усложняване на проблемите, до възникването на омагьосани кръгове, от които не можем да излезем с години. Проблеми, които предишният директор инж. Паунов решаваше за три минути пределно откровен разговор с учениците (имам предвид проблеми, аналогични на този с въпросния XI ж клас), сега, както виждаме, се заплитат така, че изобщо не могат да се решат. Прословутият "личностен конфликт" между Грънчаров и Анастасова (за жалост, мнозина така си обясняват случилото се през последните паметни години, аз с изненада разбрах наскоро, че така възприема нещата и новоизбраната синдикална лидерка на организацията на СБУ в нашето училище г-жа Проданова!), който изобщо нямаше как да възникне в обстановката, царяща в това същото училище във времената на директора Венелин Паунов, сами виждате си остава нерешен вече цели пет години – и краят му още не се вижда! А при добро желание от двете страни тези недоразумения могат да бъдат решени за съвсем кратко време; аз лично безброй пъти съм предлагал и средството за това нещо: откровеният, пределно честен и публичен, съвсем открит демократичен дебат по всички проблеми! Няма друго средство, друго средство за управление на човешките отношения световната цивилизация още не е изобретила, единственото средство е това: говоренето! (И мисленето.) Дискусията, спорът, дебатът, обсъждането, съвместното търсене на разумните решения. Няма друг човешки и разумен начин. Трябва много да се говори и обсъжда. Нима е толкова страшно да разговаряме пределно открито и честно помежду си по всички вълнуващи ни въпроси?! Защо е необходимо да продължаваме да мълчим по всички тия въпроси, които никой друг не може да реши – ние сме тези, които можем и трябва да ги решим!
За жалост, администрацията живее с илюзията, че безкрайните ми призиви за дебат могат безкрайно да бъдат подминавани с пълно мълчание. Е, сами виждате, аз не се обезсърчавам и продължавам да предлагам да дебатираме. Нямало било време да дебатираме понеже учим на две смени, затова, видите ли, сме били имали време само за "оперативки", на които администрацията ще ни спуща заповедите си, а пък ний само ще изпълняваме – ето сърцевината на подхода на това ръководство! Нямало било време да провеждаме педагогически съвети, на които да обсъждаме важните въпроси, затова – да живеят "оперативките"! Кога да провеждаме съвети с обсъждания, в събота ли да започнем да идваме за да задоволим "ищасите" на тоя Грънчаров спрямо проклетите му дебати?!
Аз пък твърдя, че време за дебати има, всичкото време, с което разполагаме, може да бъде употребено само за дебати. Дебатът трябва да стане оста, около която следва да се завърти нашия училищен живот. В такова време живеем, че без дебати нищо ново и истинско не може да бъде направено. С мълчание до нищо добро не се стига, стига се до мястото, в което сме затънали: стига се до благото, до тресавището на апатията, на застоя, на гибелното статукво. Това поне се знае, нали по този начин стигнахме дотук?! Е, ще излезем от това тресавище по указания спасителен начин.
Живеем във време, в което ако не дадем шанс на българската демокрация най-сетне да проработи във всички сфери на живота ни, ще загинем тотално и безвъзвратно. Да, всички ще загинем и България ще бъде забравена – ако не се откажем от антидемократичния си стил на мислене и на действане. Дошло е времето да заживеем свободно и достойно, а без свобода няма достоен живот. Ще измрем като едното нищо от инат, от прословутия български инат – да не би, не дай си Боже, да изменим на инертността си!
Спирам дотук. Поставих предостатъчно теми и проблеми за обсъждане. Да си пожелаем здраве, духовна сила и всеотдайност в начеващите се дебати! В тях е истината, да истината е тази, която ни прави свободни – по думите на Спасителя. Нека не забравяме и това. Нима не се преситихме да живеем само с лъжи и с лицемерие?!

11 октомври 2016 г.
Долна баня-Пловдив


С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...


Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Няма коментари: