Нови невероятни случки в първата и единствена... философска гимназия в тъй чудната и приказна страна Мутроландия

Ще си продължа записките от така и така оформилата се вече поредица за това как непосредствено и практически правим промяната в нашата училищна общност, за това какви борби ни се налага да водим; смятам, че такава една поредица непременно ще се превърне в книга, в сборник от есета, които един ден ще бъдат интересни за ония, които искат да знаят какво е било нашето време, какви сме били ний самите, т.е. онези, които ги вълнува истината за нашето толкова болно време. И така, продължавам започнатото в текста със заглавие Моят непростим грях, поради който съм станал и изверг, и злодей, и народен враг, и дисидент, и престъпник, и грешник е че съм прокълнат да съм свободен!, писан преди два дни (все още не мога да намеря време да го прочета и да го редактирам!), вчера пък не можах да пиша нищичко понеже пътувах още рано сутринта за София, цял ден бях в София, свърших някои важни дела, а ето сега вече имам възможност да пиша отново в своя дневник - дневник на един учител, борещ се за промяна в системата на образованието, който поради това има твърде интересно и бурно всекидневие защото огромната част от околните не го разбират, не правят нищо за да разберат верния смисъл на това, което прави, липсва им подобаващото съзнание и подходящите ценности за да успеят да постигнат точния смисъл на случващото се.

И така, онзи ден, в четвъртък, както вече знаете, най-напред от 11 часа бях в студиото на Пловдивската обществена телевизия и водих своето предаване "На Агората с философа Ангел Грънчаров", а пък този път си имах събеседник, един млад и мислещ човек, ученик, казва се Таньо Танев; с него (и със зрителите) си поговорихме по много въпроси, а и на много и то важни въпроси, както сега разбирам, не можехме да обърнем внимание, но то е така, в едно предаване не може да се говори за всичко; а темата, по която говорихме, беше: Способни ли са да ни изненадат младите? Тук съм длъжен да добавя, че моят събеседник е един от двамата ученици, на които директорката на ПГЕЕ-Пловдив не благоволи да разреши да участва в предаването ми (!!!), понеже, видите ли, щял да изпусне цели два учебни часа (!!!), а нашата директорка, както е известно, много уважава законите, инструкциите, наредбите, заповедите и прочие - и, респективно на това, не цени свободата, напротив, ненавижда я, както се полага за всеки примерен ратовник на командно-административната социалистическа система на (НЕ)образование. Подарих на младия човек, моя събеседник, екземпляр от моята новоизлязла книга (Реформа на НЕобразованието), направих това в самото предаване, убеден съм, че ще я прочете; интересното е, че с него констатирахме пълно единомислие, а най-важното е това, че той не се уплаши, има смелостта въпреки всичко да дойде в предаването ми, разбира се, той има и подкрепата на родителите си, което е многозначително! Тъй че ето, в нашето училище вече не съм напълно сам, вече сме двама (!) тия, които сме твърдо за решителна промяна в образованието по посока на неговата либерализация и демократизация, аз знам, че има още много други, които мислят като нас, само дето все още тия хора не намират сили да заявят това открито, знаете, че обстановката е такава, че повечето хора ги е страх, плашат се от репресии; е, младият човек Т.Танев не го е страх, той победи страха, най-важното е това, че той сам дойде при мен (аз преподавам предмета "Етика и право" на неговия клас, той е десетокласник) и предложи да участва с каквото може за промяната. Да, сам дойде и каза, че иска да помогне, иска да работи за промяната. Да видим дали и той ще си има главоболия като мен след като показа, че е победил страха, т.е. че е станал свободна личност.

В същия този четвъртък (той се оказа преизпълнен с вълнуващи събития) моя милост има... проверка от страна на училищното ръководство (!), да, две помощник-директорки, едната от които изпълнява функцията на директорка (титулярната директорка отсъства, по незнайни причини), проявиха инициативата (без изобщо да ме предупредят, както е редно!) да влязат в мой час съвсем внезапно, след като часът вече е започнал (!), бяха взели със себе си и... педагогическия съветник (!), сиреч, за да са точно трима, знаете, че трима свидетели са напълно достатъчни за да се "докаже" каквото си искате нарушение или прегрешение на някой. Абе всичко е било обмислено старателно, само дето сгафиха с това, че не ме предупредиха, че възнамеряват да влязат в час, тия неща трябва да се планират и сега те ще си имат главоболия по тази линия. Оказа се, че помощник-директорката-и-синдикална-лидерка-и-правоверна-религиозна-деятелка (в което няма нищо лошо де, тя не крие, напротив, демонстрира, че е много запалена по вярата в Бога и в предаността си спрямо религиозния морал, което, разбира се, е похвално!) Камелия Стоянова (да, и тя благоволи да дойде на проверката, не го е правила от години!) най-вероятно е инициирала тази проверка и то по следната многозначителна причина, която се изясни впоследствие: тя е била доста уязвена поради това, че нейното име е било упоменато в моя сутрешен анализ, писан тъкмо в този същия ден и, предполагам, за да ми отмъсти по някакъв начин за това, е инициирала и организирала тази съвсем внезапна проверка, с оглед на това моя милост да бъде хванат в някакви "нарушения", та да си получи заслуженото за това, че е дръзнал да критикува и то в ироничен план въпросната синдикалистка-администраторка-и-религиозна-деятелка (щото оня, който дето седне и дето стане говори за вярата си, такъв човек няма начин да не бъде възприеман като религиозен деятел, в което, разбира се, няма нищо лошо, моля да не си мислите, че ний сме възмутени от нещо!).

Както и да е, кой и защо е инициирал тази внезапна извънпланова проверка е любопитен въпрос, много е възможно това да е самата титулярна директорка, която дистанционно да е издала такава една заповед, ний не знаем и няма да узнаем това, но не ни пречи да предполагаме, опитвайки се да разчетем стила на таз така многозначителна инициатива. Нищо чудно пък да са решили да ми отмъщават заради това, което съм казал в предаването си, аз и в миналото предаване, и в предаването във въпросния четвъртък, казах неща, които да не са били приятни за някои по-чувствителни уши и ето, в резултат си "изработих" една административна проверка, един вид за да ми бъде отмъстено заради това, че, видите ли, съм злоупотребил със своята свобода на словото. Знаем, че за дадени хора свободата е тежък грях, те не могат да търпят свободни и особено свободомислещи хора, това просто очевидно не им е по силите. И виждат в такива хора заплаха, виждат "зъл враг", на когото трябва да бъде отмъстено без никаква пощада.

Тъй, дойде комисията и през цялото време и тримата неканени и така нахално, без предупреждение дошли гости най-старателно си записваха какво се случва в залата, очевидно се стараеха да не пропуснат нито един щрих от тъй любопитното за тях занятие по философия. Как мина часът тук сега няма да описвам, мина така, както минават по-голямата част от часовете, огромната част от учениците идват напълно неподготвени за часа, такава, за жалост, е истината, те идват напълно неподготвени обаче не само за часовете по философия, а и изобщо, знаем, че днешните ученици не обичат да учат по начина, по който им предлага да правят това административно-командната и репресивна (НЕ)образователна система.

Часът някак мина, а най-интересното започна когато комисията ме извика след часа за "конферираме" часа, като преди това пусна и една "анкетка" сред учениците, като обаче решително ми отказаха да ме запознаят с въпросите, които са задали на моите ученици (интересно е, че за нещо явно ги е срам, за нещо се чувстват много гузни въпросните членове на таз комисия, защо ли се чувстваха така гузни та ги беше толкова страх да ме запознаят с въпросите и на тази анкета?). Как мина това "конфериране" аз тук не мога да описвам подробно щото ще ми отиде много време, пък и нямам този талант за да мога да възсъздам в думи цялата прелест на милата родна административна картинка, която успяха да нарисуват членовете на въпросната "комисия".

В това именно конфериране се разбра, че проверката е организирана именно поради това, че, примерно, едната от помощник-директорките копнее за отмъщение и то по един пределно личен въпрос (тя сама се изпусна да каже, че най-много я вълнуват някакви... пари, която тя още копнеела да получи от мен!), а най-интересното беше това, че и тримата членове на комисията изобщо не са си направили труда да разберат що е това философия - поради което техните "забележки" и "критики" звучаха крайно смехотворно. Затова и на тримата ще им се наложи да им препоръчам да прочетат нещичко от моите книги за да се ориентират в същината на това, което правя, щото моят подход, както се оказа, за тях лично е пълна тайна, запечатана със сто печата. А иначе те се опитаха да ме убедят, че "много разбират от философия", даже онази същата синдикална-лидерка-и-помощник-директорка-и-религиозна-деятелка, тази същата, дето толкова страда по някакви пари, които аз съм й бил длъжник (!!!), почна в един момент да ми рецитира мисли от... Хайдегер, е, цитира ми една негова кратичка фраза, но с това искаше да ми покаже, че не е съвсем боса в областта на философията, напротив, има значи некакви си там патъци. Човек на такива обсъждания се чуди с коя ръка да започне да се кръсти, чуди се дали да се смее или да плаче, най-интересното обаче е това, че на никой не му хрумна, че е просто глупаво да ми дава "компетентни съвети" при положение, че самият той не е компетентен в тази сфера, да дава "компетентните" си непоискани съвети и преценки на човек, който цял живот се занимава с това, който е специалист в тази област. Да, най-интересно е, че никой не се чувстваше неудобно, наложи ми се да реагирам така, че да им помогна да си осъзнаят грешката, да осъзнаят, че постъпват крайно неколегиално, крайно неетично, че се опитват да ми накърняват личното и професионалното достойнство и то с един недопустим тон, защото и тримата се държаха с мен така, сякаш аз съм някакъв... провинил се ученик, на който те могат да крещят както си искат; е, не стават така тия работи, нещо са се объркали, и то решително, въпросните другарки, пардон, дами, а също така и прислугващият им усърдно другар, пардон, господин, имам предвид младия педагогически съветник.

Който пък откакто се опитах да му посоча някои негови груби грешки, ме намрази така всеотдайно, че вече даже няма сили да ме погледне в очите; значи аз му помагам като му показвам някои негови груби грешки, които накърняват неговото собствено достойнство, а в замяна на добрината ми получавам... омраза, да, станах крайно омразен за този човек, който, забележете, е при това педагогически съветник, е психолог по образование, сиреч, е възпитател на младите, правете си сметка това пък какво означава. Но аз специално него го разбирам напълно, системата го е приклещила така, че опитвайки се да й бъде верен, неминуемо му се налага да се държи така куриозно-абсурдно, че повече от това не може да бъде.

Всъщност всеки един работещ в системата на българското образование е изправен пред този фатален избор: или да служи на безчовечната и аморална система, разплула се от аморализъм така, че сякаш е стара блудница или пък да стане чисто и просто личност, която държи на достойнството си, което пък означава, че мигновено ще му се наложи да встъпи в остър конфликт по всички линии със системата и с нейните блюстители, цербери, слуги и прочие. Аз нарочно употребявам на два пъти думата "прислужващ" по отношение на поведението на въпросния млад човек, педагогически съветник, всъщност човек да служи на нещо и някому няма нищо лошо, въпросът е обаче кому служи, ако служи на истинския, на дълбокия и коренния интерес на учениците, на младите хора, това е достойно даже за уважение, но ако даден човек се постави в услуга на началството си, загърбвайки оня същия истински, дълбок и коренен интерес на учениците и на нацията като цяло, тогава нещата приемат крайно различен развой.

Да, кому служиш е един основен въпрос, на който трябва да отговори всеки работещ в системата на българското образование, интересно е всеки сам да се запита кому служи и на кого си заслужава да служиш, все пак учителстването е една идеалистична по естеството си "професия", то в същината си е духовна мисия, по тази причина прислугването на началството (и то с оглед някакви облаги) не е, по моето разбиране, достойна позиция, не е достойно поведение. Разбира се, важното е човек сам да разбере истината по този въпрос - защото ако даден човек живее с някакви гибелни илюзии, такъв човек просто няма как да разбере какво му се казва, той всичко ще възприема превратно и прочие, и так далее, спирам дотук по този важен въпрос.

Та значи като се нахвърлиха върху мен и тримата "проверяващи" и в един глас започнаха да ми подхвърлят някакви куриозни и смехотворни обвинения, свидетелстващи за това, че проверяващите хал-хабер си нямат от моя подход (от рода на това "Ти защо не записа заглавието на дъската?", "Защо не диктуваш на учениците плана на урока?", "Защо не преподаде ново знание на учениците?", "Ти не успяваш да овладееш учениците, как може да допускаш те да се държат така свободно в часа?", дори и ето това, казано от пом.-директорката Милева: "Как можеш да водиш часовете си в интерактивния кабинет при положение, че не използваш... мултимедия - и така ощетяваш колегите, които искат да използват мултимедия, ала заради теб не могат да се вредят да водят часа си в интеративната зала?!" прочие) аз през цялото време хем се чудих с коя ръка по-напред да почна да се кръстя, хем отвреме-навреме ме овладяваха неудържими пориви към смях и веселие, хем пък, в друг момент, ми се налагаше да реагирам и остро, понеже човек не може да стои съвсем безучастен когато други хора безцеремонно се опитват да газят личното и професионалното му достойнство. Да, като се опитват да се гаврят с теб, налага се поне да запиташ обиждащия те поне ето така: Моля ти се, а не се ли чувстваш поне малко неудобно да ми говориш по такъв начин?!

Разбира се, в заслепението си, в омразата, в ненавистта си хората са способни на всичко, да, злобата е крайно нелепа емоция, която води дотам, че човекът, който се е поддал на нея, може да се излага колкото си иска; същото може да се каже и тогава, когато водеща емоция при дадени хора се оказва... завистта. Ето, тия хора специално, като са тръгнали да ме проверяват какво правя в часовете си, елементарното уважение изисква да се бяха поне малко запознали с моя подход в преподаването на философия, с разбирането на същината на истинското познание и обучение, да бяха попрочели нещичко за тия всичките неща, аз съм ги описал пределно ясно в книгите си. Ако бяха прочели нещичко, ако се бяха донякъде информирали, това щеше да им позволи да не се излагат чак толкова; а аз лично нямам намерение безплатно да ги образовам във всичките тия неща, да им изнасям нескончаеми лекции, не, аз каквото е трябвало съм го написал за да могат такива като тях да четат, да се образоват, да разберат - та да не се излагат после.

Та, оказва се, най-вероятно ще ми се наложи официално, с писмен доклад да предложа на проверяващите ме за в бъдеще административни екипи да се образоват относно моите разбирания, относно подхода ми, относно моята образователна и обучителна технология, ако се наложи, можем да организираме и курс в тази посока, нека да изучат първом моите книги пък на тази база след това нека да идват колкото искат и да наблюдават моите часове, да си водят записки, да се учат как се преподава по модерен, а не по типично школски и неефективен начин. Едва тогава те ще могат да се ориентират в случващото се, ще могат да схванат смисъла, иначе сега, виждаме, това съвсем не им се удава, поради което именно и тия невежи в преподаването на философия "проверяващи" изпадат в конфузното положение, което обаче не могат по никой начин да разберат колко е конфузно, това, казахме, не може да им се удаде - и то по изтъкнатите вече причини.

Стига толкова и по този момент, аз около тази "спонтанна проверка" ще пиша отново, но този път ще напиша специална жалба до висшестоящите органи щото е дошло времето в нашето училище да се сложи край на необуздания, на волунтаристичния, на тъй нихилистичния спрямо потребностите на времето, в което живеем административен произвол. И това казах на въпросните "проверяващи", които ми заявиха, че могли да си правят каквото искат: да, можете да си правите каквото искате, но след това ще ви се наложи да отговаряте за това, което сте направили, щото сте изпаднали в голема погрешка като сте си втълпили, че като имате власт, това ви дава основание да си правите каквото ви скимне!

И тъй, ето, сами виждате, налага ми се да уча и администрацията на някои елементарни истини на... демокрацията, щото някои хора имат съзнание, характерно за отдавна отминалите блажени социализмо-комунистически времена, в които личността и нейното достойнство, да не говорим пък за свободата й, не значеха абсолютно нищо - времена, които, очевидно, не са толкова отминали щом като има толкова много властващи хора, които още живеят с техните анахронични и ретроградни представи.

Сега да опитам да напиша нещичко и по другия казус, именно с оня същия XI Ж клас, знаете, в четвъртък аз имам час и с тия ученици, които именно вдигнаха своеобразен "бунт срещу свободата", искайки при това уволнението на преподавателя си по философия, който, видите ли, има наглостта да ги възприема като свободни (!), който си позволява да им дава някакви си там непонятни "права и свободи", поради което именно ги постави в крайно непонятна им ситуация, която именно изби на анархия, на произвол, тия ученици си позволиха да минат всякакви граници, почнаха да се държат обструкционистки в часовете, да унижават преподавателя, да тъпчат неговото достойнство, той в техните очи, предполагам, се превърна в крайно лош, при това, видите ли, "не умеел да преподава правилно", "не си знаел предмета" и прочие, и так далее, казваха тия неща учениците от този клас на администрацията, а пък на тази администрация... мед й капеше на сърцето, щото ето, другари, щом и ученическият народ не приема "толкова неправилните иновации" на въпросния учител по философия, то нашата единствено-правилна административна система ще векува още барем поне 1000 години!!! Та да ви кажа вкратце какво се случи и в този клас оня ден, в паметния и тъй богат на какви ли не преживелици ден четвъртък, 20 октомври.

Оказа се, че администрацията или нищо не правила по този казус, или ако нещо е правила, го е правила пак... тайно, без да ме извести за нищо! Последната уговорка, която имахме с директорката и тъй славния млад педагогически съветник беше отново и отново да се срещнем и да обсъждаме казуса, белким нещо разумно измислим, съгласихме се, че казусът си го бива; да, ама ето, мина цяла седмица, администрацията нищо не е предприела, а ако е предприела, е решила да го прави тайно от мен, среща между нас не се проведе, последната беше доста разгорещена и, предполагам, "единствено-правилно мислещата страна", тази на директорката, е решила, че с "толкова неправилно мислещ човек" като тоя Грънчаров просто повече няма смисъл да се разговаря, безнадеждно е той да бъде убеден в "единствено-правилната истина", той очевидно живее в някакъв друг свят, нямащ нищо общо с нашия тъй прелестен административен рай.

Та значи с оглед на това обстоятелство аз влязох пак сам в класа, интересно ми беше да видя как ще се държат учениците, предвид това, че най-вероятно са се запознали с моите писания по казуса в техния клас, които аз публикувах в блога си и дори изпратих до Педагогическия съвет (!) и до шефа на РУО-Пловдив (!!), но на които няма, естествено, никакъв отзвук до този момент (!!!), т.е има само обичайното раздиращо тишината административно-управленско мълчание, наподобяващо мълчанието на египетските сфинксове. Та ето какво стана оня ден.

Влизам в залата значи и забелязвам, че учениците полагат усилия да се държат като истински... мутри, да, сложили си бяха черни очила, имаше сред тях такива, които баха с черни тениски, един даже, забелязвам, си сложи дебела солетка в устата сякаш тя е... пура и пр., това ми показва, че са чели моите есета за техния клас, на които аз сложих предизвикателно такива заглавия, че в тях неизменно фигурираше думата "Мутроландия"; е, учениците явно са уязвени от това, ето, нещо искат да ми кажат по този повод. Обстановката пак е доста шумна, решавам да седя и да чакам докато стане що-годе тихо, за да може да се чуе все пак гласа ми. Чакам доста време, в това време влизат закъснелите ученици, по едно време обаче изненадващо в залата като че се установи що-годе нормална обстановка, учениците общо взето утихнаха. Един ученик ми подхвърля нещо в смисъл "Абе, господине, вие нас за мутри ли ни имате, та като пишете за класа ни слагате в заглавието думата Мутроландия?", по този повод започваме разговор, обяснявам им, че вероятно нещо мутренско съм забелязал в поведението им щом употребявам тази дума, питам ги харесва ли им думата, харесвала им, питам ги, а чували ли сте друга една дума за назоваване на свидното ни отечество, именно думата "Бандитостан", и тази дума им харесвала, подходящи били тия думи, виждам, че сякаш не ми се сърдят чак толкова за това, което съм написал в блога си за техния клас. Питам ги четоха ли тия текстове за техния клас, не, не били чели, щото било много дълго, е, казвам им, ако бяхте прочели можеше много неща да разберете, ала като не сте чели, сте се обрекли да не разбирате, изборът си е вас, имате свобода. Изобщо почнахме някакъв диалог, интересно е, че аз този път си чувах гласа, обичайното лигавене от страна на най-арогантните ученици кой знае защо го нямаше този път, установи се някаква приемлива обстановка; опитах се да се възползвам от нея и им казах горе-долу ето това:

- Ще ме чуете ли да ви кажа нещо важно? Миналия път разбрах, че вашето държание в моите часове се дължало на това, че вие сте били имали една съкровена цел: повече аз да не ви преподавам философия, да дойде някой друг преподавател, мен да ме махнат, какъвто и да е другият преподавател, щял да е по-добър от мен за вас, излиза, че аз съм възможно най-лошият. Та в тази връзка искам да ви кажа, че в такъв случай ми е интересно защо все пак сте влезли в моя час, знаете, ето, вашата цел още не е постигната, защо в такъв случай не направите още нещо, с оглед да си постигнете целта, примерно идете преговаряйте с директорката, опитайте се да я убедите, аз лично няма да плача от мъка заради това, че няма да ви преподавам, не съм такъв, че да плача за такова нещо. Но докато аз не съм махнат от преподаване във вашия клас, ето, аз съм тук, няма как, трябва да идвам. Та ви предлагам следното: който все пак има някакво намерение да изучава философия с мен (ако има изобщо такива във вашия клас!), нека да остане, а тия, дето не искат аз да водя часовете по философия с вашия клас, биха могли да отидат да предприемат някакви стъпки за постигането на своят цел, щото вашата работа вече не е с мене, вие вече си имате проблем с директорката, само тя може да ви реши проблема, ето, идете разговаряйте с нея, аз така предлагам. Предлагам да поставим нещата на чисто. Иначе работата няма да потръгне никога. Глупаво е всички да стоите тука и да ми пречите да водя часа, да си изпълнявам задълженията, при положение, че аз няма да си тръгна сам, пък и нямам това право.

Казах горе-долу тия думи, смисълът беше този, не мога сега да възсъздам точните думи. Като завърших, един ученик, от тия, дето си позволяват да се държат най-нагло и арогантно, се ухили и направи изразителен жест с ръка, показвайки ми вратата, санким, казвайки все едно "Хайде, махай се, какво още чакаш?!", дори придружи жеста си с думи, съдържащи настоятелна покана сам да си тръгна. Да, ама жеста му нема очаквания от него ефект, а пък в същия миг ученикът, който миналия път каза, че класът бил искал аз не съм им повече преподавател и че така щяло да бъде в часовете докато Грънчаров не бъде махнат, този ученик сега каза нещо такова:

- Господине, аз просто тогава озвучих какво мислят всички, недейте да мислите, че аз само искам това, всички го искат, ала не смеят да го кажат, аз обаче го казах. Да, но директорката каза, че това няма да стане, няма да ви изгони, поради което сами разбирате, че ние повече нищо не можем да направим...

Аз заявих, че нищо лошо не е направил като е казал тия думи миналия път, напротив, постъпил е честно, щото благодарение на тия думи на мен специално ми се изясни ситуацията, аз иначе не разбирах защо класът се държи така, ето сега вече разбирам, ситуацията се изясни, в този смисъл приветствам това, което той направи. Попитах отново за какво са дошли, защо не опитат все пак да си постигнат целта; мълчаха, нищо не можело да се направи; един ученик даже подхвърли, че той лично не бил имал нищо против мен, даже напротив, часовете му били харесвали, имало емоции и прочие. И се смееше този ученик сякаш съвсем дружелюбно. Усещаше се обаче, че нещо изглежда се беше прекършило, учениците се държаха вече много по-различно, нямаше ги тия изцепки на арогантно, грубиянски и обидно спрямо преподавателя държание както оня, като миналия и по-миналия път. Не мога сега да твърдя дали този ефект се дължи на директорските думи, че за изгонване на учителя им по философия и дума не може да става, или пък това се дължи на... моите есета в блога за техния клас, аз лично очаквах, че моите есета ще предизвикат буря на негодувание в този клас, аз това и целях де, да си призная, целях именно да предизвикам бурна реакция, да провокирам такова напрежение, че то, по принципа "Клин клин избива" да породи промяна, да предизвика дебат, но на съвършено друга основа вече, дебатът да бъда на длъжната основа.

Е, изненадващо за мен, такава промяна вече сякаш имаше, разбира се, нещата са още съвсем крехки, нищо не се знае, особено ако в ситуацията се намеси администрацията, която, както знаем, действа така, както се държи... слонът в стъкларския магазин, инак казано, администрацията в такива ситуации се държи крайно неадекватно; но ето, в мига, в който директорката прояви известна адекватност, примерно що-годе като твърдо каза, че за изгонване на преподавателя и дума не може да става, виждате, че ефектът на тия думи, да приемем, е крайно благотворен! А представяте ли си какви бляскави резултати ще се получат ако администрацията изцяло изпълни задачата и мисията си - представяте ли колко благотворен ще е тогава ефектът?!

Толкова засега по този казус. Е, по чисто философски теми не сме говорили през този час, аз продължавах да чакам да се самоопределят тия, които все пак са склонни да учат философия с мен (пък дори и "от немай къде"!), а пък ония, които продължават да не искат аз да ги занимавам по философия, да потърсят начин да си решават проблема; да, ама тия мои приканвания до нищо не доведоха, нито един ученик не се осмели публично да заяви, че решава все пак да бъде обучаван по философия от "изедника Грънчаров", но интересното е също така, че нито един ученик в така и така създалата се ситуация не стана да излезе и да покаже, че твърдо стои зад идеята Грънчаров да бъде изгонен; не, всички ученици си стояха на столчетата и дори се стараеха да се държат възпитано, това се забеляза, за крайно разочарование на най-арогантните един-двама ученици, които пък в тези условия сами вече не смееха да се държат грозно и обидно; и за това нещо, изглежда, доста страдаха.

По едно време в кабинета се установи така благотворната... тишина, аз тогава си позволих да заявя, че в тази отдавна... нечувана тишина (!) е много приятно човек да помисли, мисленето в час по философия е нашата основна работа, е, нека всеки в тази тишина ако иска да се отдаде на мислите си, днес часът по философия ще мине като час по мислене, няма нищо лошо в това безмълвно да мислиш в тишината, напротив, много е хубаво това. Казах тия думи, а в останалите минути от часа всеки вглъбен в мислите си седеше на мястото, а пък по едно време звънецът звънна и учениците си тръгнаха. Така мина този час. Има, сами забелязвате, обнадеждителни симптоми. Да видим обаче дали някакви бесовски (или зли демонски) сили отново няма да се намесят и работата пак да приеме развитие в неприятна посока.

Хубав ден ви желая! Приятен уикенд! Бъдете здрави! Чао и до скоро!

ЗАБЕЛЕЖКА: Защо нарекох нашето училище в заглавието "философска гимназия" е интересна тема за осмисляне и обсъждане. Ще пиша по този въпрос. Засега само ще се задоволя с ето тази вметка: благодарение на нашето тъй иновативно мислещо административно ръководство в последните години в професионалната гимназия по електротехника и електроника главният и най-важният проблем се оказа не нещо друго, а тъкмо... философията! Благодарение на борбата на това ръководство срещу преподавателя по философия, именно моя скромна милост, и моите многочислени есета, книги, открити писма и пр. по повод на тия борби, публикувани в блога ми, гимназията ни придоби национална известност и се прочу като... философска гимназия, да, тя стана първата и единствена гимназия, в която философията е в центъра на вниманието на всички! Ето по тази причина и заслужава да се определи като... философска гимназия! Аз се надявам че на тази основа нашата гимназия ще стане и първото държавно... демократично училище в нашата страна, защото, знайно е, по моята теория тъкмо философията следва да е локомотивът на промените по посока на демократизацията на отношенията ни. Тъй че гимназия, която е станала вече философска, няма начин да не стане и демократична, сиреч, иначе казано, свободолюбива. И ще я направим нашата гимназия такава, вярвам, че и ръководството ще ни подкрепи - щото не вярвам то да е против демокрацията, нали така?! Пък и законът за образованието вече ни заповядва да мислим по новому, да не пречим на свободата и на свободолюбивите хора, нали така излиза?! Та нещата потръгнаха, лед тронулся, дарагие дамы и господа судебные заседатели! Аз вярвам, че моята радост я разделяте вече и вие, нали така?! Да живей свободата! Да живей демокрацията! Да живей философията! Да живей истината, която ни прави свободни!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo