събота, 15 октомври 2016 г.

Към описанието на актуалния текущ скандал: ученици се гаврят с учителя си по философия!


Налага се да пиша отново за твърде интересния казус, който тече тия дни в съвсем реалния живот, в реалните отношения в нашето училище, в училището, в което работя като преподавател по философия и гражданско образование. Знаете там, в това училище - ПГЕЕ-Пловдив - от години тече една тъй любопитна и вълнуваща административна сага, чиито край още не се види, ето, този най-нов казус е брънка, тъй да се рече, от нея. Налага се да описвам тия неща, да ги документирам с оглед на това, че по този начин може да бъдат съхранени за бъдните поколения ония често съвсем непонятни и дори изумителни неща, инциденти и събития, които се случват в нашето тъй динамично време - време тежка на борба за промени в нашата отдавна буксуваща, работеща на празно образователна система. Само с оглед на това пиша по тия проблеми - понеже, между другото, съм и участник в тия борби за ново образование, за мъчителното пораждане на нов дух в прогнилата ни отвсякъде образователна система. Във всяка борба силите на старото и силете на новото водят безпощадни битки, които, в нашите родни условия, приемат често най-уродливи форми. Мен пък специално силно ме вълнуват най-вече психологическите и моралните измерения, които съпровождат въпросната ожесточена борба за промяна - вие вече съзнавате ли, че все пак у нас вече реално започна да се води тази борба за непосредствена, практическа промяна в българското образование?! Много често тази борба за промяна, за реформа и прочие се води само и единствено "на хартия", на думи, в никакъв случай на дело, сиреч истински, действително; е, нашето училище е, така да се рече, "в авангарда на световния прогрес", в него, за ваше сведение, борбата за промени отдавна се води именно на дело. Силите, разбира се, са неравни, силите на новото са съвсем немощни, аз лично, дето участвам в тия борби всекидневно, често установявам, че съм... напълно сам, което, уверявам ви, е твърде обезсърчително. Но какво да се прави, такъв, дето се казва, е животът, а на правдата на живота ний следва да сме верни, никога не бива да й изневеряваме. Толкова с този общ въвеждащ в проблема увод, с тази наложителна прелюдия, сега ми се налага да пиша вече пределно конкретно.

И ето, пак съм изправен пред проблема под каква форма да описвам, да представям, да излагам своите наблюдения и описания на случващото се. Има различни варианти: да пиша, примерно, едно иронично, преизпълнено с ирония и на места със сарказъм свободолюбиво есе; или, да речем, да напиша текст в стила на тъй често налагащия ми се "административна белетристика", именно под формата на нещо като жалба или като доклад до "компетентните органи", понеже все пак тая плаха надежда, че те някога могат да се събудят от летаргията си, да се намесят и да спомогнат за позитивната промяна, за решаването на проблемите, на конфликтите, за намаляване на напреженията. Бих могъл, разбира се, просто да напиша и нещо като очерк в своя дневник, в своя блог, с оглед да фиксирам своите преживявания, благодарение на които може да се добие представа за атмосферата, в която протичат ония толкова вълнуващи събития, чудати произшествия, инциденти, на моменти приемащи съвсем уродлива абсурдистка или сюреалистична форма. Винаги ми се налага да правя този избор около начина, по който да представя случващото се; бих могъл, разбира се, да пиша в обща, абстрактна форма, да представям само проблемите и явления, откъснати от техните носители и извършители, от личностите, които реално са въвлечени в тия събития и процеси. Ето, този избор на стил за мен е фатално важен, понеже се стремя към всеобхватност на описанието, стремя се към пълнота, не ща да допусна едностранчивото представяне на случващото се. Разбира се, най-добре би било да имах способностите на писател та да можех направо да напиша нещо като... роман или пък, примерно, някаква... драма, ех, да можех да сътворя една пиеса, в която да успея да разгърна, да нарисувам цялостната картина на тия тъй знаменателни събития, преживелици, конфликти и прочие! Да, ала тъй великодушният и щедър Бог не ме е надарил с потребния литературен талант, поради което нямам тия способности да мога най-живо, пълно и вълнуващо да опиша случващото се; съвсем друго щеше да бъде ако имах, примерно, чудни способности на велики писатели като един Шекспир, примерно, или като на Данте, като на един Достоевски - или като поне на един Кафка, да речем?! Абе аз да можех да пиша като Бекет щеше да е предостатъчно, ала на, не мога, човек не може да направи невъзможното, човек прави само това, за което е роден.

Та ще ти се наложи, уважаеми читателю, да се задоволиш с това, което е способно и успее да пресътвори моето недотам умело - за описанието на такива пищни феномени на чудатото ни всекидневие - философско слово, щото аз все пак съм само философ и психолог, а както е известно, философията, пък и психологията, са нещо съвсем различно, те са призвани да се занимават с какво ли не, но не тъкмо с това. Хубавото е поне това, че на мен, понеже съм лишен, както казах, от художествен талант или от поетично въображение, не ми се налага нищичко да измислям, за нищо не ми се налага да си напрягам своето тъй немощно въображение - животът, реалността всичко ми поднася направо, както се казва, "на тепсия", пред очите ми се разгръща цялата тази пищна, повтарям, картина, а аз трябва да направя нужното, в предела на изразителните способности и умения, с които разполагам, поне едно бледо копие, в което да се опитам да фиксирам поне малка част от цялото очарование на толкова щурия непосредствен живот, дето тече, казах, пред очите ми. Но и това, уверявам ви, съвсем не е леко или лесно, напротив, доста е трудно. Ех, да можеше по някакъв начин да се ползват възможностите на съвременната видео или поне аудиозаписваща техника и технология, примерно да можеше да се излъчва онлайн в ефира всичко онова, което става в нашето знаменито училище?! Представяте ли си какви чудесии тогава ще можеха да съзрат очите ви, да чуят ушите ви?! Да, ама няма как, това не може да бъде направено, пък и законът, тъй да се рече, предвидливо е взел мерки, с оглед да не се бунят - и будят! - излишно духовете, щото представете си ако след едно такова излъчване у нас, под влияние на видяното, вземе че избухне една... духовна революция, т.е. в цялата страна се отпочнат промените, хората да осъзнаят истината за случващото се и по тази причина да заемат възможно най-правилната, най-разумната позиция?! Представете си, другарки и другари съдебни заседатели, до каква катастрофа ще стигнем, ако от една искра, изблещукала в нашето училище, вземе че се подпали цялата макар и продрана черга на нашето родно образование и училище, какво ще правим тогава, а, кажете де, защо мълчите?! Затова може и да е за добро, че аз нямам тия духовни сили, че да мога да представя цялата и пълна, с нищо неощетена картина на случващото се, поне, дето се каза, няма да бъде запалена нашата черга, и прочие, и так далее, и тъй нататък.

Но ето, под формата на експеримент, ще се опитам да представя с немощните си художествени сили поне две-три сценки от тъй пищния, потретвам, духовен живот, който ний живеем в нашето училище; аз, знайно е, обичам да експериментирам и често правя точно това, тъй като съм изследовател. Да, ще рискувам и ще дръзна да опиша две-три сценки само, та на тяхна база вий сами, ползвайки вече отприщеното си въображение, ще можете сами да си досътворите останалото. Първата сценка ще бъде немощен опит от моя страна да представя случилото се в класната стая онзи ден, когато един клас, да, оня същия знаменит вече XI Ж клас, успя да се погаври изключително жестоко със своя преподавател по философия. Тогава именно в последните пет-десет минутки в тази същата класна стая (визираното събитие всъщност стана, прочее, в тъй наречения "интерактивен кабинет" на нашето толкова модерно училище, където често се водят, когато това е възможно, когато кабинетът не е зает, часовете по философските предмети!) във въпросната зала дойде самата директорка ведно с педагогическия съветник на училището и тогава именно се отпочнаха титаничните ни опити да дебатираме по случващото се. Втората сценка, стига да ми стигнат силите за нея, ще се опита да представи същинското начало на въпросния оздравителен дебат по тия тъй остри конфликти и проблеми, който се състоя в директорския кабинет в петък, в ранния следобед, там участвахме само трима, директорката, многострадалният и добре охулен, подигран, осмян, оплют и прочие учител по философия, а също и тъй младия педагогически съветник на училището, който обаче има това достойнство, че винаги умее да говори все "напълно правилни неща", които предизвикват единствено чувство на гореща благодарност и признателност в тъй широкото директорско сърце (от разположението на това сърце, да не забравяме, зависи все пак и това кой какъв дял ще получи от... диференцираното заплащане, кампаният за което вече започна и в нашето училище!). Между другото, вчера бях извикан в директорския кабинет за да подпиша... протоколите на две събития, вече в нашето училище има практиката като въпросният многострадален, ала иначе доста опърничав учител по философия (който, естествено, си заслужава съдбата!) говори с директорката, на този разговор да се води... писмен протокол (!), виждате, че не само аз се грижа следи от тия знаменателни събития да бъдат запазени за идните благодарни ни за стореното поколения, но и самата директорка вече решително осъзна значимостта на случващите се в училището ни епохални събития и нареди на всяка нейна среща с мен да присъства и дамата, която води протоколите на самия Педагогически съвет.

Та по този повод между нас възникна лек спор: понеже въпросната протоколираща дама не владее стенография доколко тя успява да пресъздаде и опише със слово това, което реално сме си казали (щот все пак, разговаряйки в тия исторически преговори, ний не говорим чак толкова бавно, че тя да успява да запише точно всяка наша дума). Тази дама е учителка по литература, ала пак възникна този тъй важен методологически въпрос; аз лично, понеже съм перфекционист, заявих твърдо, че няма да подпиша тия протоколи, щото в тях не е отразена веобемната истина за онова, което реално сме си казали, там липсва пълнотата на ония съдбовно исторически думи, които сме си казали - и бъдната история на нашето тъй знаменателно време ще бъде неимоверно ощетена ако дръзнем да й подхвърлим тия трохи, а именно въпросните тъй приблизителни протоколи. Предложих да се прави видео или аудио-запис на срещата, което предложение беше отхвърлено, кой знае защо, с възмущение от останалите участници в срещата, най-вече от директорката; тя изтъкна в тази връзка железния аргумент, че според министерските и държавни разпоредби на върховните инстанции било забранено да се правят такива точни записи, а било наредено да се правят само въпросните схематични и абстрактни писмени протоколи, в които има само бледа сянка на реално казаното, на реално случилото се (понякога даже интонацията на гласа, с който са произнесени дадени думи, има огромно значение за техния смисъл!). По този тъй важен методологически спор, дето се казва, стигнахме "до под кривата круша", докъдето стигнахме и по всички останали въпроси. Но да карам поред. Аз подписах въпросните протоколи с "особено мнение", само доколкото да удостоверя, че подобни срещи са се състояли, да удостоверя с подписа си само факта на тяхното провеждане, а що се касае до същината и смисъла на казаното на тях си позволих да изразя решителното си съмнение, че написаното в тия протоколи отговаря на реалността, на самия живот. Това изглежда задоволи директорката, понеже тя пък беше силно обезпокоена от обстоятелството, че ако някоя висшестояща инстанция, самосезирала се или сезирана от мен дойде на проверка, да не се окаже, че ний не можем да представим документално доказателство, че нещо все пак правим, за да решаваме проблемите, че търсим изход от тях.

И последното, на което искам тук да акцентирам: аз започвам да пиша въпросните описания на реалните събития без претенцията, че мога със слово точно да възсъздам реално случилото се, изцяло точния и верен смисъл, аз, казахме, нямам такива магически способности, в края на краищата не съм Фьодор Достоевски, та да искате това от мен. Нека онова, което ще излезе под моето тъй немощно перо, бъде възприето само като щрих в рисуването на онази картина на случилото се, която е задача на бъдещите историци на нашето тъй славно и вдъхновящо време. Длъжен съм също така да добавя, че копие от това мое писание ще представя под формата на доклад или дори на жалба до Педагогическия съвет на нашето училище, а също така и до госпожа Началника на РУО-Пловдив, с които ще ги призова да вземат отношение, да се намесят и да отдадат своята благородна дан в решаването на тия толкова интересни противоречия, конфликти и скандали, имащи, държа да подчертая това, някакво фундаментално отношение и значение към течащите сега в нашата страна процеси на промяна, на пълна демократизация, тъй да се рече, на нашето толкова славно все пак образование и училище. Край. дотук с уводната част, която се разрасна така застрашително, че ми отне почти всички сили - и по тази причина е много съмнително какво изобщо ще мога да опиша от истински важното, именно в описанието на тия така знаменателни събития. Дали да представя себе си като "учителят Г.", примерно, та да избегнем тъй неприятния личен момент?! А, какво ще ме посъветвате?! Пак крайно сложен въпрос е този, бива си го и него, няма що! Леле, главата ми взе да пламва още сега, а какво ли ме чака тепърва?! Мили Боже, дай ми сили, моля Те, да успея все пак отчасти в изпълнението на толкова важната задача, която съм си поставил!

И тъй, пристъпваме към описанието на

АКТ ПОРЕДЕН НА НЕСКОНЧАЕМАТА АБСУРДИСТКА ПИЕСА

Прелюдия, написана за ония, които още не знаят за какво всъщност става дума

Учителят по философия А.Г. е осъзнал, че в българското образование работите отдавна не вървят и че се налагат коренни промени. Той, така да се рече, е новатор, почва да прави разни нови неща - като идеята му часовете по философия да станат полезни и приятни на учениците, у тях да се породи интерес към ученето, те да привикнат в час свободно да изказват своите собствени разбирания, да провеждат дискусии, да изследват проблемите, самостоятелно да достигат до някакви изводи, преследвайки истината и т.н. Предлага на учениците си да направят промени в начина на провеждане на часовете, т.е. да се откажат от обичайния и банален, втръснал на всички подход (учителят преподава "самата истина" в сдъвкан, годен за поглъщане вид, а учениците след това папагалски възпроизвеждат този "единствено-правилен възглед") и ситуацията коренно да се промени, идеята е в часовете по философия да има приятна обстановка, всеки свободно да може да каже какво мисли, да може спокойно да чуе как мислят другите, сам да се замисли, без опасения да може винаги да пита и т.н. За целта този странен учител предлага на учениците си ред иновации, примерно вече всеки сам ще решава кога да бъде изпитан, кога да се изяви, никой няма да бъде изпитван по принуда, за тази цел се въвежда специална "точкова система", учениците да се изказват свободно без да се плашат, че са оценявани или изпитвани, да събират точки, на тази база след определен период от време ще получат и своите оценки по един естествен, непринуден начин. Също така учениците имат правото да излизат от класната стая по всяко време без да дават каквото и да било обяснение на учителя, стига да не пречат на работата, да не вдигат шум при излизането си, по същия начин и да се връщат когато сметнат за нужно и пр. Иначе казано, на учениците им се дава възможността да практикуват свободата - което се изисква, впрочем, и от спецификата на предмета, където главни са именно темите за човека, живота, свободата, морала, демокрацията, духовните неща и пр. Този наистина странен учител също така предлага на учениците да участват и в цяла поредица от други инициативи по неговия проект за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в училищната общност, по който този учител е написал цяла платформа, те могат също така, що се касае до провеждането на часовете, вече да не четат от един-единствен официален учебник, а да четат откъдето си искат, получават и тази свобода, имат цял списък от учебници, между които могат да избират сами, според предпочитанията си, имат също и възможността да четат от интернет и пр.

Тъй, този експеримент започва да се провежда в училището въпреки открито негативното отношение към него от страна на училищното ръководство, на директорката на училището, която е привърженичка на административно-командния, на авторитарен подход, на нея този прекален либерализъм-демократизъм изобщо не й е по вкуса. Тя предприема серия от принудителни мерки, с които се опитва да вкара учителя по философия в "единствено-правилния път", когато той обаче й дава да разбере, че това няма да стане, тя тогава насочва цялата репресивна сила на властта, която има, срещу него, предприема серия от действия, с които да натрупа достатъчно компрометиращ матр`ьял, удостоверяващ "нарушенията на учителя А.Г." (проверки на негови часове, организирано е произвеждането на купища жалби на разгневени и недоволни ученици и родители, пишат се петиции от името на учителския "колектив" срещу своеволията на учителя по философия, даже се провеждат доста абсурдистки "бунтове срещу свободата" от някои класове, в които учениците се държат твърде странно, искат "проклетите новаторства" на въпросния учител по философия да бъдат прекратени и той да започне да преподава "нормално" и "правилно". Заради това, че този учител по философия има блог, в който, поради това, че в рамките на училището няма възможността да защити позицията си (когато той вземе думата на учителски съвет, верни клакьори на директорката почват да крещят срещу него и не му дават възможността да се изкаже!), се вижда принуден да изразява позицията си на страниците на своя блог в интернет (като капак на всичко този толкова "лош учител" е един от най-активните блогъри, той поддържа система от предимно образователни блогове, издава също така от години две списания, имащи и хартиени издания, автор е на много книги, на много учебни помагала по философските предмети и пр.), та поради всичкото това, казахме, в един момент "здравите сили" предприемат такава яростна кампания по неговото личностно и професионално дискредитиране, че тя накрая е увенчана с... уволнението му от работа (!!!) и то със крайно смехотворния мотив "пълна некадърност", "абсолютна липса на каквито и да било качества да бъде учител", "изцяло негоден за системата" и прочие. Да, ама изританият от работа по тази начин учител по философия завежда съдебно дело за отмяна на заповедта за своето уволнение, е, докато него го няма в училището, в него настъпва същинска идилия на пълното съгласие, на тоталната липса на каквито и да било съществени различия, на единомислието, на колективизма, на другарството, на лицемерието и т.н.

За ужас на администрацията на училището съдът в лицето на Върховния Касационен Съд отменя заповедта за уволнението на учителя по философия А.Г. и го връща на работа в същото училище. Връщайки се на работа, той отново предлага на своите ученици ония същите иновации, които е провеждал и преди; на учениците е дадена възможност сами да решават какво искат, дали искат да бъдат третирани по стария административно-команден маниер с всичките му прелести, или пък да опитат да се почувстват свободни, да се почувстват суверенни човешки същества. Във всички класове учениците решават да бъдат приложени иновациите, които са същина на новия, на демократичния подход. Учителят обаче дава възможност въпреки това на всеки ученик да решава индивидуално, ако някой, примерно, иска да бъде изпитван с оценка (не да получава само "точки"), той може да го заяви и това ще бъде направено. Какво се получава в резултат ли? Искате да знаете до какво довеждат тия иновации в нашите родни български условия ли? Ето до какво довеждат.

В някои класове голяма част от учениците се възползват от иновациите в свой интерес, в часовете възниква една много приятна изследователска обстановка, учениците спокойно участват в дебатите, всеки съобщава резултатите, до които е стигнал в резултат на своите проучвания по въпросите, те бива обсъждани, учениците в крайна сметка получават заслужено високите си оценки. Е, и в тия класове има ученици, които не разбират предимствата на свободата, те не знаят какво да правят с тъй великодушно подарената им свобода, в резултат на което се отпускат, почват да не правят нищо, идват напълно неподготвени за часовете, не слушат за какво изобщо се разговаря по време на обсъжданията, деморализацията е пълна, тия ученици в крайна сметка получават слаби оценки, за които, по тяхната "логика", се оказва виновен... техният преподавател! Тия ученици почват да виждат в негово лице един човек, който пречи, вреди на тяхното образование, виждат в негово лице един неприятен човек, който, видите ли, не си върши правилно работата, мъчи учениците да мислят, тормози ги, издевателства се над тях, давайки им някаква толкова непотребна им "свобода", а без свобода така приятно и лесно се живее, нали така?! Докато със свободата е трудно, ах, колко неприятна е тази пуста свобода?!

В един-два класа (от ония 17 класа, в които преподава учителя А.Г.) групата на тия недоволни ученици взема надмощие и в резултат в тия класове пак почват да се пишат жалби на възмутени родители и ученици, пак почват да се организират "бунтове срещу свободата" и "антидемократични терористични акции", в които учителят по философия А.Г. е подложен на пълна обструкция, подложен е на какви ли не гаври, той става мигновено "подсъдим", той става "виновник" за всичко, недоволстващите ученици не му позволяват да каже каквото и да било, подиграват му се в лицето, крещят грозни обидни думи срещу него, накърнявайки без капчица съжаление неговото лично достойнство. Когато по настояване на учителя по философия в час бива извикан представител на ръководството на училището, обикновено това лице не прави нищичко за да въведе ред, за да възстанови нормалната обстановка, за да спре издевателствата срещу преподавателя, а тези срещи биват превръщани в нещо като заседания на т.н. "народен съд" срещу "злия народен враг А.Г.", на които арогантни ученици в лицето на учителя си без капчица неудобство се надпреварват кой по-жестоко да го обиди, кой по-несправедливо да го охули и т.н., а пък "арбитрите", именно въпросните администратори се задоволяват прилежно да запишат "воплите и терзанията" на толкова страдащата и потисната народна душа, понеже тия записки се превръщат в безценно свидетелство в подкрепа на тяхната изконна теза, а именно че учителят по философия А.Г. е "пълен некадърник", който съвсем заслужено си получава и униженията, и съдбата, и гаврите, и всичко.

Така. Това всичкото става в края на миналата учебна година. Някак онази учебна година минава. Тогава учителят по философия А.Г. заявява на обиждащите го ученици, че им дава възможност да избират: или сами да заявят, че желаят да им пише заслужената двойка и да отидат на поправителен изпит, където пред обективна комисия да защитят нивото на познанията си, или пък да им даде възможност пред него, независимо от всичко, да бъдат изпитани и да получат своите оценки. Никой не пожелава да прояви достойнството да отиде сам на изпит; понеже учениците през първия срок са имали твърде високи оценки, писани им от един "правилно преподаващ" учител, това води дотам, че никой не отива на поправителен изпит, временно конфликтът е потушен. Но той избухва с нова сила още в първия час на новата учебна година, и то само в един клас, именно в XI Ж клас.

Дотук беше прелюдията на цялата история. Сега пристъпвам към описанието на само действие, разразило се напоследък.

(Следва продължение. Скоро очаквайте продължението. Приятен ден на всички!)

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

7 коментара:

Анонимен каза...

Пак ли? Кой философ беше казал, че историята се повтаря като фарс? Администрацията доказва убедително, че няма дори усет за иновации, камо ли за друго. Да бяха измислили нещо ново Но мълчанието на МОН показва и че заповедта, "спусната по гарнизона", е да бъдеш ударен точно за това, не за друго.

Feodor Ilivanov

Ангел Грънчаров каза...

Маркс е казал това нещо - за това, че историята се повтаря първия път като трагедия, втория път като фарс. (Ако не е откраднал и тази мисъл отнякъде, примерно от Хегел, щото той има тая наклонност.) Да, интересно е, че нищо ново не могат да измислят, а да се повтори абсолютно всичко е вече наистина фарс. Смешна работа! Но и тъжна. Аз обаче няма да оставя това току-така. Този път ще сезирам за тия толкова драстични нарушения на правилника (под благосклонния поглед на ръководството) не само Педагогическия съвет и РУО-Пловдив, но, ако се наложи, дори и прокуратурата. Не може току-така да се гаври някой с личността на един човек и особено пък на един учител, в мое лице ще защитя свещеното човешко право на достойнство. Повечето учители преглъщат какви ли не унижения от мутризиращи се и хулиганстващи представители на учениците понеже не желаят да си имат разправии и главоболия, е, аз пък ще покажа, че човек може и да не мълчи и да понася, а може да се бори за правото си на достойнство.

Анонимен каза...

за снимката която си използвал нямаш авторските права, така, че я махни от блога си грънчаров

Ангел Грънчаров каза...

Другарко, тази снимка не е качена в моя блог, а е използван линка към нея, който е на човека, който я е качил, т.е. е само споделена. За което не са нужни никакви авторски права, аз просто правя реклама на човека, който, вероятно, е неин автор. Очевидно не сте информирана в тази област, поради което се изказвате съвсем неподготвена...

Анонимен каза...

Ако вие г-н Грънчаров бяхте малко по запознат щяхте да знаете ,че от мястото където сте "сподели" снимката има лиценс и вие нямате право да е използвате .

Ангел Грънчаров каза...

Пише се "лиценЗ", а не "лиценС". Когато научите правописа, тогава се захванете да се изказвате по по-сложните теми...

Анонимен каза...

Каза човека който пише иЗтория

Всички досега излезли книжки на списание ИДЕИ