В приказната страна Мутроландия ученици си устроиха превъзходно аутодафе над своя "еретично мислещ" учител по философия!

Три часа през нощта е (!!!), аз вече съм се наспал и съм пред компютъра за да пиша в дневника си, за да описвам своите преживелици във вчерашния забележителен ден - вчера се случиха невероятно интересни неща в нашето така иновативно и демократично, а също така и... философско, а като капак на всичко и... пишещо професионално-техническо училище, имам предвид училището, в което работя като учител по философия вече 16 години, именно ПГЕЕ-Пловдив! Защо определям като "философско" и като "пишещо" училище нашата професионална гимназия вече съм обяснил в тази поредица от есета, в която именно се старая да фиксирам всичко важно и съществено в развиващите се борби за истинска демократизация на отношенията в нашата толкова динамична и вдъхновена училищна общност; но все пак и тук вкратце да поясня: философска е нашата професионална гимназия понеже в нея не само училищното ръководство, но и комай всички останали смятат, че единственият проблем, който имаме, е достигането на възможно най-качествено философско образование на младите, за този невероятен и толкова вдъхновяващ подем на интереса към философията в нашата училищна общност заслугата, разбира се, е преди всичко моя, на учителя по философия; на второ място пишеща е тази наша гимназия понеже комай всички в нея прописаха, в нея пиша най-напред аз, пиша своите всекидневни вече есета в блога и в книгите си, в които давам възможно най-подробни и аналитични описания на своите възприятия на случващото се; след мен най-активно пише своите "констативни протоколи" в "диалогична форма с елементи на преразказ и с невероятно силно творческо и поетично вдъхновение" госпожа директорката, тя е литераторка, вероятно на този факт се дължи нейното увлечение и отдаването й на толкова модерния нов жанр на административно-поетичната белетристика, изобретен от нея самата; директорката вече собственоръчно пише вдъхновяващи протоколи-компромати, в които описва своето началническо виждане на случващото се, казахме, тя го прави в формата на... платонически диалози, което пак потвърждава очебийно философския характер на нашата професионално-техническа гимназия. Покрай нас двамата с директорката прописаха всички останали, кой каквото и доколкото може - пише, ний вече водим своите дебати предимно в епистоларна, административно-поетична, диалогична и всякаква друга литературна и стилистична форма. В тия стилове се пишат също така и купища жалби от страна на ученици, на родители и прочие, да, всички вече пишат, вдъхновени от тъй забележителния творчески подем в нашата и философска, и литературна, сиреч, пишеща вече гимназия.

Та значи пишем и философстваме, а също така, покрай писането и философстването (мисленето и обсъждането) ний водим и една титанична битка за истинска реформа и реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност, знайно е, ний сме в авангарда на борбите за ново и съвременно, отговарящо на нуждите на епохата ни образование и обучение на младите. Ний сме една, в резултат на всичкото това, пределно иновативна и демократизираща се гимназия, нищо чудно в един момент да станем и първото в България държавно демократично училище, което именно и ще увенчае с триумфален край нашите продължаващи вече години наред борби! Но стига толкова съм хвалил училището ни, че ще вземе някой да ме обяви за подлизурко на директорката, а се знае, че аз съм неин единствен критик и опонент, аз съвсем официално съм обявен от нея за... дисидент спрямо официалната и господстващата командно-административна и авторитарна образователна система, което означава, че съм станал в очите й "най-злостен враг на народното добруване" под сянката на въпросната система и прочие. Поради което тя вижда като своя заветна цел повторното ми опраскване, пардон, уволнение, след като първото такова, проведено преди две години, биде отменено от всички нива на българския съд, аз бях върнат на работа в училището след първото си уволнение с решение на Върховния Касационен съд. Сега обаче директорката, явяваща се водач на силите, дето виждат в мое лице, казахме, заклет враг на народното добруване, е подела кампания, която да сбъдне най-съкровените мечти на въпросните сили, а именно, в училището ни отново да се възцари тъй желаната пълна идилия, в която няма никакви самозванци, дето искат да смущават стабилността и покоя с някакви си там борби за демократизация, за либерализация, за други такива авангардни съвременни глупости, не, ний, имам предвид сплотения около директорката колектив, искаме да продължим несмущавано от нищо да си добруваме под трона на тъй величавата и несъкрушима административно-бюрократична образователна система.

Ох, виждате колко вдъхновяващ е тоз духовен подем в нашата училищна общност, че на мен ми е изключително трудно само да започна тазсутрешния си анализ, а представяте ли си какво тепърва ми предстои, колко ми е трудна задачата?! Да отбележа само, че вчера също писах по същата тема (виж: В нашето училище битката за истинска демократизация на отношенията вече тече с пълна сила!), а сега продължавам, няма как, аз себе си възприемам за нещо като архивар на случващото се, като човек, който има за свой дълг да предаде на идните поколения цялата изчерпателна истина за случващото се, за да знаят един ден бъдните поколения в какви вдъхновяващи времена сме живели ний, тъй щастливите жители на приказната страна Мутроландия, дето сме имали късметя да живеем в такъв един преломен момент от нейната невероятна и тъй чудата история, момент, свързан, казахме, с борбите на едно ново и демократично, сиреч свободолюбиво образование и училище. Поемам си дъх и започвам своето описание, каза, вчерашния ден нищо чудно да влезе и в европейската история на борбите за ново образование и училище, ще видим, това съвсем скоро ще се разбере.

Да, вчерашният ден беше тъй забележителен, че ето, аз дори и не мога повече да спя, престъпление е човек да спи след като още не са описани с цел увековечаването им тия всичките потресаващо интересни и тъй богати на смисъл събития на вчерашния направо исторически ден; ето, аз от вълнение можах да спя само 5-6 часа и в един момент притеснен скокнах: а как е възможно човек да продължава да спи след като си стоят неописани тези толкова велики събития?! Не е ли престъпление да спим когато има съвсем реална опасност да проспим момента, в който би могло да се фиксира за бъдещето всичко онова най-знаменателно, което се случи във вчерашния толкова велик направо ден?! Та понеже съм отговорен човек, който поставя дълга си пред человечеството на първо място, а също така и пред светлото бъдеще на моето свидно отечество Мутроландия, аз скокнах и ето, захванах се мигновено да пиша, ех, дръжте, подкрепяйте немощната ми ръка, такива грандиозни неща ми се налага да опиша днес, че едва ли ще ми стигнат силите, моля, помагайте! Да, уважаеми читателю, изобщо не преувеличавам, вчера се случиха потресаващо грандиозни и дори в някакъв смисъл преломни събития, които, убеден съм в това, ще дадат нова посока на развитие на процесите в нашето толкова прочуто вече училище; да, случилото се вчера е нещо като апотеоз и триумф, виждате, човек не може да намери подходящите думи за да намекне поне малко за тъй величавия смисъл, който ето сега ми се налага да ви предам някак с думи! Но ще опитам де, знаете колко е трудна моята работа: да бъда обикновен архивар на случващото се - освен че съм и главен участник в тия същите процеси, които ми се налага да описвам. Ех, ще дойде ли някога този блажен ден, в който толкова изтощаващите ме борби за ново и модерно образование и училище ще утихнат, реформата най-сетне да бъде направена, а аз да се отдам на заслужен отдих на ветеран от всичките тия тия величави борби?!

Не е лесна моята задача, да опиша и да представя верния, правдивия смисъл на всичко случилото се, но ето, ще ми се наложи да опитам. Разбира се, имаше и други участници и свидетели в тия епохални събития, знаете, те също умеят да пишат, аз много разчитам на тъй занимателните "констативни протоколи", писани в платонична художествено-поетична диалогична форма от височайшата директорска ръка (!), които също ще останат един неръкотворен документ на нашето болно време, в което, както казах, имаме късметя да живеем, а пък нищо чудно и други хора да опитат да опишат с думи какво видяха очите им, какво чуха ушите им. Ех, какво голяма загуба за цялото прогресивно човечество е това, че никой не се сети да запише на видео цялата тази... пиеса с кафкиански дух и драматургия, която вчера протече в интерактивната зала на нашето знаменито училище, представяте ли си какво огромно богатство щяхме да имаме сега ако тия памятни моменти бяха фиксирани за бъдните поколения в цялата им вдъхновяваща пълнота и цялост?! Да, ама ето, имало някакви свръхмъдри разпоредби на чиновниците от МОН, според които било строго забранено да се записва... звука, да, видеокамерите, дето са монтирани в училището, трябвало да записват само картинки, но не и звук. Както и да е, загубата е огромна, ний, знаете, не можем да си позволим да нарушаваме закона, тъй че цялото това духовно богатство очевидно е загубено за историята. Дано някой от присъстващите се е сетил все пак да спаси за човечеството цялото това неръкотворно богатство и да е направил клипчета поне на най-вдъхновяващите моменти, ама и със звук, та да се чуе какви страхотни и богати на смисъл диалози си говорихме в нашата вече световно-известна философска и... пишеща гимназия!

Крайно време е, господа чиновници от МОН, да преосмислите своята забрана и с оглед запазване на културно-историческото богатство на случващото се в нашата забележителна гимназия да ни разрешите да правим пълни видеозаписи на тия всичките знаменателни и толкова поучителни истории, дека се случват в нашето чудно училище, в нашето толкова невероятно богато на емоции всекидневие. Нищо де, ето, ний сме пишеща гимназия, ще се опитаме в слово да предадем, да съхраним и да увековечим всичкото това богатство! Но защо, мама му стара, нямах таланта на Шекспир, на Данте, на Омир, на Достоевски, на Кафка, на Оруел или поне на нашия Алеко - за да можех да нарисувам що-годе пълна картина на тия така величави събития?! Какво да се прави, такава била съдбата, ето, аз, с немощните си сили, да се опитвам да възсъздавам целия този епичен размах, цялата тази пребогата, казахме, одисея на тъй напредничавия български дух, дето се рее над живота ни в пределите на нашето толкова свидно отечество Мутроландия!

Ще се опитам просто като хроникьор да предам случилото се, което пак не е леко или лесно. Да, вчера госпожа директорката, с подходящата за случая делегация, има добрината да посети цели два философски часа, цели два часа по философия, което, разбира се, за мен, учителят по философия, несъмнено е голяма чест! Нищо чудно в един момент да стане така, че увлечението на нашето административно ръководство към философията да достигне такива главозамайващи висоти, че в един момент те да решат сами да завършат при мен... едно философско образование, да, да завършат цял един пълен курс по философия, аз лично нямам нищо против ако стане така в един момент, че и директорката, и нейната дясна ръка, заместник-директорката инж. К. Стоянова (тя е известна освен със отдаването си на синдикализма и с увлеченията си по религията, но също така, ето, забелязваме сега, и по философията, общо взето тя е един много духовен човек!), освен тях на тези мои уроци присъства и постоянният спътник на двете дами-директорки, именно нашия млад педагогически съветник и психолог; на единия час присъства по собствено желание и класната ръководителка на въпросния клас, инженер по образование (!), а в другия час, пак по собствено желание, остана да присъства преподавателят, който беше имал със същия клас предишния час, той като забеляза, че се очертава да се случи някакво невероятно интересно шоу в часа по философия, реши да остане, той също така е инженер по образование.

Аз затова отчитам като несъмнен успех това, че преподавателите по специалните и технически предмети имат вече толкова голям интерес към философията, абе аз ви казах, че нашето училище, нищо че е професионално, заслужава да бъде обявено официално и за философско (освен за пишещо!). Тъй, някой друг да съм забравил да спомена от нашите драги гости?! Не, май няма, това са ни щастливите гости, дето имаха късметя да почетат вчерашните тъй знаменателни събития, това са хората, които имаха толкова щедрата участ да се порадват на разразилия се пред очите им вдъхновяващ спектакъл.

За единия час, първи по ред, няма нищичко почти да пиша, там, да речем, нещата минаха в някакви приемливи що-годе форми, не бяха минати, да кажем така, някакви граници; е, пак имаше известно напрежение, пак ученици се опитаха да похулят преподавателя си, ала, да приемем, че те се държаха така, че запазиха някакво благоприличие. Длъжен съм да отбележа, че височайшите гости, имам предвид двете директорки, и по време на двата часа заеха удобната позиция на безстрастни наблюдателки и регистраторки (те през цялото време усърдно пишеха, предаваха с думи какво точно се случва, пишеха си своите "констативни протоколи"!) и до такава степен очевидно бяха отдадени на писането, че не реагираха с нищо и никак на разгръщащите се пред тях дантеви, омирови и кафкиански сценки, тук имам предвид случващото се във втория час, часът със световно-известния 11 Ж клас. Който, както вече знаете, е в авангарда на борбата срещу такива "лигавщини" като нови и съвременни подходи образованието, те са твърди противници на либерализацията, на демократизацията, те са фенове на авторитарно-командното образование, при което "единствено правилно-мислещият" и най-вече "единствено правилно-преподаващият" учител преподава на учениците задължителните и официално разрешените "единствено-правилни мисли", които той е научил от "единствено-правилния държавен учебник", точка, никаква свобода в българското образование не требва да има, напротив, в него трябва да има само мачкане на личността най-вече, ако е възможно, на... творчески мислещия и иновативен учител, стига такъв учител да има злата участ да му се наложи да преподава на този клас. Учениците от този клас - оказа се, че напоследък те масово и всекидневно четат тия мои есета в блога, дето герои са самите те, е, някои ученици се оплакаха, че тия мои писания били прекалено дълги, та нямали духовни сили да ги изчетат, камо ли пък да ги осмислят! - та значи тия същите ученици прекрасно знаят, че тяхната гледна точка спрямо новостите в тяхното философско обучение безрезервно се споделя от... ръководството на гимназията, това именно им дава такава мощна морална убеденост в своята правота (така аз лично си го обяснявам!), че те на това основание вече се смятат за морално длъжни да се гаврят както си искат с преподавателя, с неговото професионално и личностно достойнство и прочие.

Логиката, предполагам, е такава: щом като този въпросният учител по философия е официално обявен от господстващата официална и държавна власт (в лицето на директорката) за пълен еретик спрямо също толкова господстващата официална и държавна образователна образователна... религия или църква, то очебийно е, че такъв еретик или грешник си заслужава своето мачкане, заслужава да бъде руган и плют колкото е възможно повече и по-безжалостно, а в един момент той си заслужава и... изгарянето върху клада (!), да, нищо не пречи да му спретнем едно аутодафе (за сведение на незнаещите, на необразованите, за които тази дума е съвсем непонятна: аутодафе, от португалското auto da fe, е акт на вярата, свеждащ се до публично изгаряне на клада на еретици или пък унищожаване на еретически произведения пак на клада). Та ето вчера, струва ми се, в нашето училище беше именно устроено такова аутодафе, беше направена такава една клада, а учителят по философия, в качеството му на непоправим еретик и грешник, беше... нанизан на ръжен или на шиш, да, не просто беше вързан на стълб, набучен в средата на самата клада, а по български обичай беше нанизан на ръжен или на шиш и беше турен и въртян върху огъня на кладата та да бъде печен колкото се може по-садистично; между другото тази метафора е много сполучлива за да се изрази най-дълбоката същина на случващото в тази клас не от вчера, а от... няколко месеца вече, щот събитията в тази клас, под толкова благосклонния и насърчаващ поглед на училищната администрация, се развиват вече няколко месеца и администрацията не прави нищо за да прекрати тормоза и произвола над преподавателя, напротив, се държи така, че учениците се чувстват още по-длъжни да продължават с издевателствата си. Та значи те пържат преподавателя си по философия, нанизан на ръжен или на шиш върху буйно пламтящия огън на кладата, в която всеки, разбира се, се чувства длъжен да подхвърля съчки, та огънят да е колкото се може по-буен. Двама-трима ученика, дето са най-активни в гаврите над преподавателя, те именно и въртят въпросния ръжен, по възможност бавничко, та нещастникът да бъде опържен колкото се може по-добре или по-цялостно.

А публиката в това време, състояща се от въпросните гости, воглаве с директорката, наблюдава с отегчено лице случващото се и никой не може да прозре какви чувства, примерно, бушуват в директорското сърце когато то гледа как учениците пържат един преподавател върху своята клада; казахме, по време на вчерашното аутодафе директорките гледаха и само записваха какво се случва, нищо повече не направиха; е, като свърши тъй приятното и вдъхновяващо, да се надяваме, шоу, директорките, вече в междучасието, вече имаха добрината да направят още по-непоправима грешка, а именно, те влязоха в диалог с учениците, благоволиха да ги насърчат и тогава някои ученици се надпреварваха още по-усърдно да поплюят своя учител по философия, което, разбира се, изобщо никак не смути въпросните длъжностни лица, които, както си личи, с не по-малка неприязън се отнасят към въпросния "върл дразнител на нашето спокойствие".

Ами това е в общи линии, спектакълът, с помощта на тази метафора с аутодафето или кладата, надявам се, ви стана напълно понятен, така, благодарение на използването на тази метафора, ви спестих дългите словесни описания. По този начин също така успях да ви внуша да разберете и как се чувствах аз лично по време на стоенето и пърженето ми върху тази въпросната клада. Всички участници в провеждането на това великолепно аутодафе също могат да си опишат по някакъв начин чувствата, на мен ми е много интересно, примерно, да чуя и да разбера как е възприела всичко това тъй чувствителната и милостива, да речем, заместник-директорска душа на нашата синдикална лидерка, която, както знаем, е и гореща последователка на едно религиозно учение, което се слави с човеколюбието си, та именно по тази причина ми е много интересно как тия гледки по време на аутодафето ги е възприела, примерно, нейната душа. Също така, не крия, изпитвам голямо желание да науча как възприе всичко това и толкова чувствителната, да се надяваме, душа на нашия училищен психолог или съветник, да не говорим пък за това, че имаме и желание да чуем как толкова състрадателната и нежна директорска душа е възприела сценките на такива неудържими гаври на ученици над преподавател, които се разгърнаха по време на въпросното аутодафе. Аз лично не мога да си обясня как е възможно такова едно тяхно поведение: пържат учениците от нашето училище, набучен на кол, някакъв човек, е, в случая, този човек е безкрайно лош човек, еретик и грешник спрямо официалната държавна образователна... религия и църква (чиито патриарх, естествено, е госпожа министърката на образованието и науката!), имаме предвид че учениците пържат на кладата тъкмо въпросния учител по философия, дето си пада по неразрешени официално от министъра иновации в преподаването на философия, въртят значи учениците шиша, подхвърлят своите съчки, та огънят да става все по-буен, много ученици влагат похвално старание както в поддържането на огъня, така и във въртенето на шиша или кола, ти наблюдаваш всичко това и... нито изражението на лицето, нито погледа, нищо не издава, че си с нещо смутен или озадачен, не, ти си напълно спокоен, твоят душевен мир с нищо не е смутен, ето това нещо аз не мога да го разбера, простете, аз това нещо не го разбирам!

Питам се, ако в мое присъствие аз лично трябваше да наблюдавам как ученици пържат на клада набучения на кол свой преподавател какво ли щях да направя, питам се коя е естествената реакция на неизвратения, на нормално реагиращия човек когато има сгодния случай да наблюдава такъв превъзходен случай, ученици, повтарям, да пържат на клада или на аутодафе своя преподавател? А, моля ви се, лично вие как бихте реагирали ако ви се наложи да гледате такава възхитителна сценка, а, вас именно питам, уважаеми дами и господа съдебни заседатели, какво ще кажете вие, вие лично как ли бихте реагирали, какво бихте направили, щеше ли да трепне поне едно мускулче на възмущение върху спокойното, върху невъзмутимото ви лице?! Аз за себе си знам какво щях да направя, ако аз не бях набучения на кола, а някой друг беше жертвата, но питам вас, вие какво бихте направили?! Нищо не бихте направили и вие, така ли?!

Интересно ми е да разбера: а защо така мислите, че никак не заслужава въпросната жертва да й бъде някак помогнато, та евентуално мъките й да бъдат намалени или облекчени? И вий ли смятате, че щом въпросната жертва е толкова грешна, че е дръзнала да наруши някои свети догми на официалната или господстващата образователна религия и църква (религията е авторитарния, недемократичен подход, а църквата е самото Министерство с плеадата си инквизитори, именно инспектори, директори и прочие!), то тя напълно си е заслужила и гаврите, и оплюването, и пърженето върху кладата, и опичането, и вий ли така мислите?! Не може ли, примерно, въпросният еретик или грешник, който и да е той, да бъде по хуманни съображения просто... разстрелян? Или в приказната страна Мутроландия спрямо такива престъпници трябва непременно да съоръжаваме клади, трябва да ги горим връз клади, та белким изгорим с огън толкова опасната зараза на проклетата свобода?!

Не знам, виждате, въпроси много се изправят тука, около вчерашното аутодафе, върху което беше пържен жестоко въпросният грешник и еретик, именно учителят по философия в нашето знаменито училище. Аз повече нищо няма да описвам, не мога да разказвам как е протекъл "диалога", щото, като пържеха преподавателя си, учениците водеха и словесна престрелка с него, плюха го както могат, подиграваха му се, осмиваха го, лезеха му се в лицето, хилеха се, а директорките гледаха невъзмутимо, както... боговете гледат отгоре от небесата всичко, що се случва на нашата грешна земя! Казах няма смисъл да описвам как се е държала жертвата, какво съм казал аз, какво точно са казали учениците, тия неща вече нямат никакво значение, важна е самата клада, важни, по моето усещане и възприятие, са (не)реакциите на отбраната властна публика, тъй безстрастно гледаща издевателствата върху преподавателя по философия.

Ето това е важно. А всичко онова, маловажното, ще го прочетем в... описанието на тъй отдадените на писането две директорки, които нищо чудно и стенография вече да са научили, щото, казахме, те нищо друго не правеха освен само да пишат, да пишат, да пишат! И от пълната отдаденост на това пусто писане не можаха да проявят никаква, простете за думата, човешка емоция, да допуснем, на известна съпричастност с мъките на оня, дето биде пържен с такава наслада от учениците си! Ама каква съпричастност да заслужаваш ти бе, Грънчаров, като си официално провъзгласен за злостен враг, за еретик, за непоправим грешник, ами и кладата ти е малко, нема мъка, нема страдание, което да може да възмезди твоите предателства спрямо толкова хубавата ни официална образователна догматика, относно нашия прелестен образователно-методичен катехизис, спрямо съвъкупната ни държавна образователна религия, спрямо нашата толкова свята образователна църква, спрямо институцията, която неуморно бди върху нашето учение да не падне сянката на какъвто и да грях, на каквато и да е похот, нали така бе, Грънчаров?! Какво си взел тук да се опитваш да ни манипулираш, голема работа че учениците ти те попържили малко връз кладата, казахме, клада ти е малко, ний сме виждали още по-прелестни средновековни инквизиции, при които палачът... реже корема на още живия грешник или престъпник, изважда му червата и другите органи, почва да реже, да речем, парчета от дробовете му, хвърля ги на... скарата, опича ги, а после, ухилен, почва да ги дъвче, докато жертвата крещи от нечовешката болка; малко по малко така бива опържени всичките му органи, е, разбира се, в един момент нещастникът умира от кръвозагубата и се спасява от мъките, но все пак не можем да отречем, че славното Средновековие много добре е знаело какви мъки заслужават еретици и грешници като теб, драги ми престъпнико Грънчаров!

Ето че с помощта на една метафора успях някак да ви загатна какво всъщност се случи вчера: едно аутодафе беше устроено в нашето училище, изгориха мен, е, забравиха само - леле, какъв пропуск е това, другари, поправете грешката немедлено! - да хвърлят в кладата на изгаряне и моите тъй еретични книги, моите толкова греховни учебни помагала по философия, е, това забравиха да сторят, но мен специално ме опекоха чудесно! От преживяните вчера унижения аз се чувствам много зле, имам проблеми със сърцето и днес се чудя дали изобщо да ходя на училище, дали да не ида на лекар - защото лекарите са ми казали когато сърцето ми се окаже в такова животозастрашаващо състояние непременно да търся бърза помощ или да вземам такси, което да ме кара директно в болницата. Днес, чувам, в някои училища щяло да има спортен празник, в нашето училище не съм прочел обява за такова нещо, не съм и чул някой да говори за подобно мероприятие и при нас. Ето, сега с последни сили дописвам този текст, вече е 6 часа сутринта, след малко трябва да ставам за да тръгвам за училище - имам първи час, а сили никакви нямам вече!

Да, изчерпаха ми се силите вече, грохнах и здравословно, а днес имам цели 7 поредни часа! Е, ще ми се наложи, ако все пак водя часове, ако нямаме спортен празник, да кажа на учениците си защо се чувствам толкова зле, ще ги помоля да проявят разбиране. Недейте, моля ви се, да възприемате горните мои описания като израз на това, че аз вече възприемам... всички ученици в нашето училище за лоши, не, моля, не ми приписвайте такива глупости, аз може да съм еретик, може да съм дисидент спрямо официалната система, може да съм всякакъв, но не съм глупак: прекрасни са нашите ученици, учениците в нашето училище! Между другото и учениците от този 11 Ж клас изобщо не са лоши, няма такова нещо, те просто не са на себе си - щото са се поддали на една глупава емоция; кой и как им е внушил тази емоция, на която са жертва, това е вече отделна работа, но е факт, че те наистина не знаят какво правят - като си правиха вчерашното аутодафе над мен! Аз се надявам, въз основа на преживяното, в един момент в душите им да се пробуди известно чувство, да почнат тия ученици да усещат какво правят, какво са си позволили, примерно, да почнат да изпитват известен срам, е, тогава именно и ще се получи тъй желания поврат към добро. А сега засега те продължават да се оставят да бъдат използвани от някакви демонични сили на злото, нищо че може би си мислят, че правят нещо много хубаво - като пържат на огъня своята жертва, именно учителя си по философия, дръзнал да стане дисидент спрямо толкова "човечната" ни образователна система, имам предвид системата в приказната страна Мутроландия.

Някога Ян Хус, след като бил поставен вече на кладата и огънят започнал да го лизва отдолу по краката - аз вече прекрасно зная как се чувства жив човек, поставен върху клада, вчера преживях това нещо, имах късмета да го преживея и почувствам! - видял отгоре как някаква бабичка, куцукайки, бързала с наръч съчки под ръка, тя, милата, била закъсняла да си донесе съчките навреме; успяла, хвърлила си съчките и се наредила сред зяпачите, радостно гледащи и, предполагам, ръкопляскащи с наслаждение като гледали как вече започва да се пържи жертвата на огъня; а в това време Ян Хус, гледайки какво сторила въпросната бабичка, промълвил:

- О, sncta simplicitas!

Иначе казано, в превод, това значи: О, свещена простота! Толкова. Казах каквото трябваше. Ставам от компютъра щото ми се налага да излизам. Бъдете здрави! Хубав ден ви желая и приятен уикенд, ех, какъв прекрасен уикенд се задава!

ПОДСЕЩАНЕ: Да не забравя следващия път да проведа аналогия между случилото се вчера с мен с онова, което са правили... хунвейбините със своите преподаватели или учители по време на китайската "културна революция"; оказва се, че техният почин има вече последователи в тъй приказната страна Мутроландия!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo