събота, 19 ноември 2016 г.

Животът изисква да се променяме, а който си е позволил да живее в раздор с тази истина много ще страда - и то е за негово добро!



Тази сутрин вече публикувах един текст (дискусия), свързан с борбите за демократизация и либерализиране на отношенията в нашата училищна общност: За защитниците на печалното статукво, за бранителите на нечовешката и насилническа образователна система свободата е terra incognita, е нещо съвсем неведомо и непознато. Сега обаче ми се налага да продължа описанията си на случващото се, на преживелиците ми, взети, както знаете, непосредствено от самия живот; старая се да съхраня в текст тия толкова знаменателни и показателни епизоди, благодарение на които може да се вникне по-дълбоко и по-цялостно в смисъла на нашето наистина болно време. Та да могат един ден потомците, пък и историците да разберат какви сме били и как сме живели ний, техните предци.

Темата е благодатна и интересното, поразителното даже е това, че въпросните събития и преживелици не само че не пресекват, напротив, още повече се ожесточават и дори множат, а пък участниците проявяват завидно, бих казал, усърдие предимно в още по-старателното... настъпване на все една и съща мотика, ако ми позволите да използвам тази толкова изразителна метафора. Чудно е това, че тези хора не проявяват каквото и да било намерение да внесат известно разнообразие в живота си и да използват някакво що-годе продуктивно въображение, примерно, да се опитат да настъпят някоя друга, по-различна мотика, напротив, те държат да продължат да си настъпват все същата мотика; изглежда се е породила някаква симбиоза, някаква сърдечна пристрастеност между... мотика и настъпващ, която също е един много вълнуващ и чудат феномен на живота ни. Пристрастяването към безкрайното настъпване на все една и съща мотика е интересен за обсъждане психологически феномен, който тук нямам възможността и времето да обсъждам и да осмислям по-внимателно, но само го регистрирам, та един ден не само бъдещите историци, но и бъдещите антрополози да могат да имат с какво да запълват творческото си битие. А аз да не философствам повече, а да се върна при задачата си, а именно описанието на самите толкова интригуващи, въпреки цялата си стереотипност и неизненадващност случки и преживелици.

Писах вече за чудесната екзистенциална ситуация, която се породи около тъй умната директорска манипулация-провокация с насрочването на педагогически съвет в късните вечерни доби, с оглед онеправданият учителски народ съвсем справедливо и от душа да намрази колкото се може повече своя толкова жесток душевен мъчител, а именно злодеят, който си няма друга работа освен да предлага някакви си там съвсем излишни демократични, видите ли, дебати, да пише най-злобни доклади и жалби до висшестоящите административни началства на образователното ведомство, на тази база да предизвиква смущаващи безгрижното ни съществуване проверки, а като капак на всичко останало всеки ден в блога си да съчинява изцяло непотребни и блудкаво-сълзливи и най-вече гнусни словесни... повръщни, които той самият, безсрамникът, нарича "есета", "очерци", "репортажи" или не знам си как още. Очевидно е дошло времето, уважаеми дами и господа многострадални съдебни заседатели главата на тази непоносимо долна гадина да бъде смачкана най-сетне, дошло е времето за последния решаващ бой, в който да постигнем пълен реванш над злостния народен враг, не заслужаващ, както знаете сами, никаква пощада. А най-жестокото нещо е врагът да бъде принуден да осъзнае пълната си изолация, да почне да се гърчи в злобни конвулсии, докато в същото време сплотеният като монолитна скала колектив още по-плътно застане около тъй любимата си директорка, която стана същинска страдалчица, понеже именно се превърна в главен обект на безочливата инвазия на въпросния народен враг и злодей. Тъй че сме значи в навечерието на "последний решающий бой", бият вече тъпаните, вият зурлите, призовават ни тръбите за решителна атака, давайте да вадим мечове, да ги точим - за да се фърлим в решителна последна атака срещу въпросната хидра, да, налага се да съкрушим проклетата тирания на тоз безскрупулен измамник, който се зове "свободолюбец", "демократ", "либерал", "дисидент" и не знам си какво още, докато всъщност, както е известно, е чисто и просто един най-злостен народен враг. Та ще видим какви велики подвизи ни предстоят в идващата решающа седмица, в която също така сме насрочили и... родителски срещи, на които ще бъде чудесно ако успеем да организираме и подобаващи протести и от страна на разгневени срещу тиранина съзнателни и възмутени родители, да, това е чудесна идея, мили другарки и другари, не бива да пропускаме тоз шанс, който самото щедро битие ни предоставя тъй великодушно.

Да, барабаните бият, зурлите вият, тръбите ни зоват за последния решаващ бой. Ах, в какво велико и вдъхновяващо време живеем, дойде момента да сразим тиранина: "Боят настана, тупкат сърца ни...", ах, борци, скачайте, недейте дремахте, чувате ли призивната тръба на битието, което ни зове за подвизи, за безпощадна мъст?! Да, но битката скоро ще се отприщи, засега ний обаче ще трябва да подгряваме за нея. И ето, вчера моя милост отново биде подложен на... не, спокойно, този път нямаше проверка, нямаше влизане в мой час (бравос, тази седмица, случайно или не, но администрацията си позволи лукса нито веднъж да не провери час на тиранина и народния враг Грънчаров, как е възможно такъв пропуск, другари, врагът, знаете, не спи, ний защо блеем?!), не, вчера просто директорката ме извика в кабинета си за да ми предложи да прочета и да подпиша поредните нейни литературни шедьоври, знаете, нашата директорка на професионалната ни гимназия е литераторка, поради което професионалната ни гимназия се превърна в пишеща, превърна се в... литературна гимназия, всички пишем, всички произвеждаме какви ли не текстове, в абсолютно всички литературни методи, стилове и жанрове, при нас усилено се пишат примерно всякакви жалби, доклади, доноси, разгромни писма, възвания, петиции, открити писма, пишат се тъй любимите на директорката "констативни поетични протоколи под формата на платонически диалози с елементи на откровено и сърдечно-неприкрито компроматно съдържание", човек вече не знае как да определи този тъй модерен и изцяло оригинален литературен жанр, сътворен в нашата толкова творчески настроена и иновативна гимназия. Както и да е, в нашата световно-известна вече и демократизираща се така усърдно гимназия или училищна общност всички се вълнуват най-вече от писане и от... философия, знаете, нашата професионална гимназия стана и... философска, философията тук е възведена на най-високия пиедестал, всички, дето се казва, обичат философията, денонощно мислят само за философия, и так далее, и прочие, и тъй нататък, и ала-бала, и тинтири-минтири.

Като влязох в просторния директорски кабинет там заварих освен приветливо засмяната авторка на въпросните епично-поетични и платонични академически текстове, имам предвид уважаемата госпожа директорка, та значи там заварих също така и нашата авангардно мислеща синдикална-лидерка-и-заместник-директорка, която също така има нескриван пиетет към моралното проповедничество на ценностите на вярата; там беше и младият ни педагогически съветник, призован, предполагаме, да бъде един от тримата свидетели на очертаващия се разговор-дебат, а срещу него стоеше една учителка по литература с крайно строго изражение на лицето, която през цялото време на разгорещилия се по-после дебат невъзмутимо мълча, наистина не каза нето една дума, по причина на което няма смисъл и да идентифицирам личността й, да й споменавам името. Аз се зачетох в литературно-поетичните шедьоври, носещи името "констативни протоколи" с диалогично-академично-компроматна форма, знаете, аз съм ценител на хубавата литература и ценя творческите пориви на нашата тъй даровита началстваща администраторка. Ето какво открих там, пиша го тук, щото там, на самите протоколи, нямаше около място ми за подпис достатъчно място за да си изразя цялото възхищение и преклонение; апропо, не подписах протоколите, понеже прецених, че не бива моята ръка да оставя каквито и да било следи върху този сякаш неръкотворен литературен памятник, който ще остане в аналите на световната литература и поезия за вечни времена. Кой съм аз че да мога да слагам подпис върху такъв наистина страхотен памятник, не се майтапя, съвсем искрено говоря. При това и в аналите на административната поезия тия документи ще останат като образци на толкова ефирен, спонтанен, направо сърдечен душевен трепет, че с основание мога да предположа, че един ден тия творения нищо чудно да се изучават в академиите, подготвящи бъдещите стожери на нашата родна бюрокрация, имам предвид стожерите на администрацията в тъй приказната страна МУТРОЛАНДИЯ. И значи, простете, ето какво открих, ето как мога да изразя отчасти възхитата си, иначе неизразима в слово - понеже е безпределна.

Там, по известния обичай, с ръката на вещ художник беше предадено под формата на художествено-поетически платоничен диалог какво било, видите ли, казано, в два поредни учебни часа, които многоуважаемата госпожа директорка има добрината да посети напоследък, за което за сетен път й благодарим за голямата чест. Още повече пък й благодарим за това, че има още по-голямата добрина собственоръчно да увековечи за историята и за бъдните поколения нашите толкова скромни трудове, думи, изречения и прочие. Забелязахме при това, че вложените в моите уста думи са така умело подбрани, че читателят непременно да си състави впечатлението, че учителят по философия в нашето училище, сиреч, моя милост, е някакъв непостижим от здравия разсъдък човешки, интелектуален, умствен, нравствен и так далее... урод и чешит, който една след друга бълва само и единствено несрещани простотии, тъпизми, най-откровени глупости, дебилщини и прочие, виждате сами, не ни стигат думите да квалифицираме подобаващо идиотщините, които въпросният разгащен до невъобразимост субект си позволява да бълва (в тъй художественото, подчертаваме, и поетично-творческо при това възприятие на височайшата литературна особа!). Авторката в своя творчески порив беше се увлякла дотам, че аз лично не успях да разпозная в писанието й нито една реално казана от нея дума, сиреч, тя беше подложила на творческо пресъздаване не само мислите ми, ала и думите ми, беше вложила в устата ми думи, които не могат да ми минат никога нито през ума, да не говорим пък да ми излязат от устата. Както и да е, ний сме почитатели на сюреалистичната и абсурдистка литература от типа на сътвореното от Кафка, от Бекет, от Йонеско, от Оруел и прочие, ценители сме на хубавата литература, затуй през цялото време време си позволявахме да ахкаме и да охкаме от възторзи, да, ний сме откровен човек и по тази причина си изразихме цялото възхищение пред постижението на въпросния творчески мислещ и най-вече тъй творчески възприемащ живота и реалностите художествено-поетичен талант, който, да добавим и това, имаме неизразимото щастие да бъде наш административен ръководител. Възторгът ни се увеличи до крайна степен когато стигнахме до аналитичната част на шедьовъра, там, където уважаваната поетеса-директорка ни показа с несъмнен талант колко ний самите, именно моя милост, струваме като учител, пък и като личност, защо не; там прочетохме литературни бисери, които аз тук не мога да възпроизведа буквално, щот памятта не ми е така мощна, но ще се опитам да намекна с ето тия мои неумели опити за подражание на написаното от онази същата тъй способна в литературно отношение и веща при това административно-поетична ръка:

- Учителят не води никакъв учебен процес;
- Учителят очевидно не си знае урока, не се е подготвил за урок;
- Учителят сам не знае кой е урокът, да не говорим за това пък да знае какво е учебното съдържание на урока;
- Това, за което говорят учениците и учителя няма никакво отношение и съответствие със светая светих на системата, а именно неръкотворните министерски образователни стандарти;
- Липсва учебно съдържание, и учител, и ученици говорят някакви пълни нелепици и дебилщини;
- Учителят не показва никакви комуникативни способности (ето този пункт си го спомням точно, щото ми се наложи да запитам авторката какво точно има предвид с тази поетично-административна форма, дали пък няма предвид, че учителят в нейните очи е някакво... говедо, което понеже не умее да говори, само мучи пред учениците; директорката не благоволи да ми даде разяснение, понеже, както знаем, в съвсем авангардната абсурдистка поезия съвсем не е задължително да има някакъв смисъл, важното е внушението да има колкото се може по-мощна психологическа сила връз съзнанието на читателя, което нашата авторка го постига, казахме, гениално!)
- Учителят май няма валидна диплома за философско образование, неговата диплома сигур е фалшива, а ако не е фалшива, положително е... комунистическа и съветска, аз трябва да проверя това дали тя изобщо е легализирана, малее, как съм пропуснала да проверя до този момент това?!
- Учителят не знае какво прави, на кой свят се намира, постоянно обърква учениците, тормози ги да мислят, те се чувстват неуверени, стресирани, горките ученици много страдат под неговата тъй брутална тирания, този изедник е направо нетърпим!
- Учителят е урод, което си личи по думите му, дето ги приведохме в сократическата диалогична част на настоящия протокол;
- Учителят нищо не прави за да втълпи на учениците в мозъчетата единствено правилната министерска истина;
- Когато ученик си позволи да употреби толкова възмутителната дума "пич" учителят не го апострофира, което означава, че той изцяло е пренебрегнал тъй възвишената възпитателна рол на философията, това е възмутително!

И так далее, имаше такива шедьоври, че аз, сами виждате, не мога да възпроизведа тук дори и една стотна част от тяхното неръкотворно поетично очарование, да, изцяло съм безсилен. Помолих директорката, понеже литературното й постижение този път е надминало всичко сътворено от нея до този миг, да ми даде копие от протокола, хем да мога да си имам текста, за да мога да му се любувам колкото си искам, хем да зная какви са нейните оценки и препоръки, та ако случайно реша в един момент да се променям, да мога да имам пред очите си безценните й указания; директорката, сами разбирате, ми отвърна, че с нищо не съм заслужил такава една височайша милост, че презряна твар като мен няма моралното право да чете повече от един път, под зоркото й наблюдение, нейните неръкотворни шедьоври, освен това съм човек без никакво доверие, щото ако ми даде нещичко, аз най-вероятно мигновено ще го публикувам в блога си та да може и целият народ да го прочете, пък знаем, че на свинете не бива да се фърлят бисери все пак, нали така, това последното го каза не самата директорка, това го прибавям аз, опитвайки се логически да й продължа мисълта. След това с нея проведохме пределно отровен, по нашия си обичай, дебат, в който в един момент се включиха, естествено на страната на директорката, и помощник-директорката-синдикалистка с нескриван пиетет към религиозната вяра, а също и младият педагогически съветник, та тримата, в общ единен фронт, да могат да разгромят колкото се може по-цялостно злия народен враг, когото те виждат в мое лице. Наложи ми се да проведа тъй разгорещен дебат, от който сърцето ми още не се е успокоило, горкото ми болно сърце, докога ли ще може да издържа то на тия непресекващи дебати в нашата тъй прогресивно и интензивно демократизираща се училищна общност. Когато в един момент си позволих да попитам директорката как е възможно цели пет години (!!!) да не успее все пак да вникне поне малко в моя оригинален преподавателски подход, и то при положение, че всичко съм обяснил най-подробно в моите книги, тя направи такава убийствена гримаса на пълно презрение, че никакви думи не бяха нужни за да разберем защо не смята за нужно да се занимава с някакви си там либерални и съвременни преподавателски лигавщини, които, знайно е, в нашата система са изцяло неприложими. Ний знаем, че оптиката на стожерите на административната и командна система е такава, че те не успяват да видят нищо в естествената му светлина, при тях, предполагаме, всичко е така изкривено, че им изглежда изцяло неузнаваемо и непостижимо. Та по тази причина, излиза, наистина не може да се води кой знае колко ползотворен дебат, но е факт, че в нашето училище, пък макар и само в директорския кабинет, дебати вече водим, и то най-усърдни, остава само тия дебати да бъдат изнесени и на подходящите за това форуми, примерно на педагогическия съвет, на общото събрание и прочие. Между другото, в самите класове, поне в тия, на които преподавам аз, и поне в моите часове, дебати от какъв ли не род има всеки ден, но знайно е, че ний точно по тази причина сме и такива нарушители, нашето престъпление е това, че позволяваме на учениците да дебатират най-свободно, да мислят, да имат гледна точка и прочие. Ето този и нашият грях, който е непростим. В нашите часове при това и няма стерилен и строг административен ред, основан на насилието, поради което именно и наша милост очевидно няма никакви, да, няма абсолютно никакви качества да бъде учител, нима в нашите училища, другарки и другари, можем да търпим учители, които са демократично настроени, неавторитарни, които търпят учениците да имат свое мнение, да изразявал лична позиция, не, тия волности в нашата света система са изцяло забранени, те са и абсурдни, щото, видите ли, мислещите ученици, като мислят, могат да разберат, че системата иска да ти обезчовечи, а как тогава системата ще бъде запазена, ако такива опасни мисли почнат да се раждат в ученическите глави?!

Има и още един възлов момент във вчерашния толкова импровизиран дебат, който проведох с нашата поетично-административно мислеща директорка; тя сама на няколко пъти ми каза ето това (предавам по смисъл):

- Г-н Грънчаров, Вие се представяте за демократ и, с извинение, за "свободолюбец", но ето, под Ваше давление на мен ми се наложи да забраня на учениците да мислят и да изразяват мислите си, Вие настоявахте аз да ги принудя да спазват Правилника и да не Ви обиждат. Но Вие, както сами се убеждаваме всеки миг, си заслужавате да бъдете обиждан, понеже сте изцяло неадекватен на Светата Система. Учениците имат правото на свободно изразяване на мисленето си, значи имат правото да Ви обиждат. Вярно, това противоречи на Правилника. Какво да правим при това положение?! Дали не трябва в името на демокрацията и на свободата, които Вие уж така силно обичате, пак да им разрешим на учениците отново да Ви обиждат?! И Вие трябва да се помирите с това положение, стига да не сте фалшив демократ, знаем, че демократите, тия зли и опасни хора, заслужават не само да бъдат обиждани, те заслужават нещо повече от това, но какво по-точно заслужавате вий, демократите и реформаторите, с извинение, нека сега да не казваме, щото сме много толерантни и човечни все пак...

Ще каже някой: абе, Грънчаров, как може да пишеш тук за това какво си разговарял с шефката си бе, амче това не е културно и морално, не бива така да се пише, верно, имало е свидетели там, тя е разумна, кани си винаги свидетели, щото ти можеш да изопачиш думите й, свидетелите обаче ще докажат, а пък къде знаеш, че тя не записва разговорите ви и по тази причина може да те осъди ако иска заради това, че й предаваш неправилно мислите, че подвеждаш читателя?! Спри се бре, човече, изпадаш в дребнотемие, вярно, директорката е на публична държавна длъжност, може да бъде критикувана, трябва да привикне да понася критика, ала ти прекали бе, аман от твойта демокрация, то твоята демократичност не се търпи вече бе?! Пиши си пасквилите, но недей да намесваш реални лица, щото тези лица имат пълното право да възразят заради това, че ги описваш в иронична светлина, това може да се тълкува като уронване на техния престиж, да употребим тази толкова хубава руска и комунистическа дума, думата "уронване", която ни е толкова присърце. Ще отговоря ето как:

За науката съм готов на всякакви жертви. За образованието и за интересите на младите хора - също. За това правя всичко - за да помогна за промяната на българското образование, за поставянето му на съвършено други основи и принципи. За тази висока цел съм готов да понеса всякакви жертви, главоболия, неудобства, страдания даже. И за истината също така съм готов на всякакви жертви. Аз съм убеден и принципен критик на един стил на ръководство, който е дълбоко порочен, това, че някои конкретни длъжностни лица са се поставили в услуга на нехуманната образователна система, е техен избор, те следва да имат добрината да поемат цялата отговорност за избора си, която върви в комплект с това че разни критици като мен ще критикуват и тях, и системата, и подхода им, и грешките им. Да, демокрацията има ред неудобства, за сметка на това авторитаризмът, сиреч тиранията са толкова прекрасни, да, ама ето има шантави хора като мен, които съзнателно са се отказали от тъй възхитителната им природа. Това е. Животът изисква да се променяме и тия промени са за добро, истината е тази, а който си е позволил да живее в раздор с истината, ще страда - и то е за негово добро!

Спирам дотук. Изморих се да пиша повече. Ще ида да си почина. Бъдете здрави! Желая ви приятен ден и хубав уикенд! До скоро! Живот и здраве да е само...

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

4 коментара:

Анонимен каза...

Браво, уникални са тези документални свидетелства за времето и хората, жалко, че повечето документи и констативни протоколи няма възможност да се публикуват заедно с тези авторски текстове за да бъде картината цялостна и максимално полезна за задълбочено изучаване от идните поколения учени. Бъдете здрав, г-н Грънчаров!
Николай Методиев

Анонимен каза...

По-точно от това не би могло да се каже, по-дълбоко прозрение не би могло да споходи Автора:
"а като капак на всичко останало всеки ден в блога си да съчинява изцяло непотребни и блудкаво-сълзливи и най-вече гнусни словесни... повръщни, които той самият, безсрамникът, нарича "есета", "очерци", "репортажи" или не знам си как още."!
Милчо Деков

Анонимен каза...

Г-н Деков, Вие не усещате тънкото чувство за хумор и самоирония на автора.
Пл. Конов

Ангел Грънчаров каза...

Шедьоврите на г-жа директорката ще ги публикуваме по-късно, когато се наложи тя да ги предостави пред съда като "документални доказателства"; ний вече публикувахме куп такива документи по предишното съдебно дяло, отразяващо първия етап на същата административна сага и епопея; сега, за нейния втори етап и стадий имайте търпение, уважаеми дами и господа съдебни заседатели, ще можете да прочетете въпросните шедьоври на административната лирика когато преминем на будущия съдебен етап на все същата тази толкова героична административна сага или епопея...

Всички досега излезли книжки на списание ИДЕИ