четвъртък, 17 ноември 2016 г.

Заложилият на истината винаги печели, да му мислят ония, които са дръзнали да живеят с истината в раздор!



Тази сутрин имам известно време за писане, което мога да отделя за да продължа своите записки в дневника си, а в него, както знаете, най-вече описвам разни интересни случки и преживелици (някои от тях даже феноменално интересни и многозначителни при това!), които са свързани с борбите ми за промяна на отношенията в нашата конкретна училищна общност, общността на училището, в което работя като учител по философия, а пък тези борби са нещо като призма, в която се пречупват всички ония проблеми на българското образование като цяло, които ни се налага да решаваме, от които следва да намираме изход в настоящия исторически момент. От тия всекидневни почти писания по най-естествен начин се оформи една поредица, която ще превърна в сборник и ще издам като книга, ей-така, правя го това, за да имаме един документален паметник на забележителното време, в което сме живели, пиша тия неща, дето се казва, "за историята" - колкото и помпозно това да ви звучи, колкото и дразнещо да го възприемате. Последният текст от тази поредица написах преди два дни и той носи заглавието Не мога да си позволя да плащам спокойствието си с безчестие!; там всъщност публикувах проекта на една своя жалба до отговорните инстанции, към които отново ми се налага да се обърна, най-вече до Министъра на образованието и науката (засега на този пост, макар вече в оставка, е г-жа М.Кунева, но съвсем скоро най-вероятно ще си имаме нов министър, вече "служебен").

А преди това написах ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ ЦЯЛАТА УЧИЛИЩНА ОБЩНОСТ НА ПГЕЕ-ПЛОВДИВ (него скоро ще го публикувам тук в пълния му и редактиран вариант, който вече е почти готов), но и този документ още не съм го пратил до адресата, едно защото ми се ще да го преработя и отредактирам, а друго - защото ми се ще да изчакам още малко, ден-два-три само, с оглед ето на какво; същото може да се каже и с въпросната жалба (проект за такава), която също все още не съм нито отредактирал, нито пък съм я пратил, налага се и нея да позабавя, и то по ето каква основателна причина. За която още не съм казал нищичко. Не съм казал нищичко не защото съм направил нещо недостойно или нередно, от което да се срамувам, а защото просто не съм имал време да го сторя; не, никакви тайни нямам от своите читатели, от обществеността, всичко, което правя, го правя съвсем публично, пред очите на много хора, това е органична част от моя подход. Защото, казахме, в сърцевината си всичко опира до това някак така да се въздейства на съзнанията на голяма общност от хора, че в тях да започне да настъпва известна промяна към добро, да се подкопае господстващия до момента инертен стереотип или манталитет, а на тази база вече да настъпи раздвижване, да се породи живот, да се отпочне тъй дълго чаканата битка за промяна, за истинска и същностна демократизация на отношенията, за едно наистина ново и съвременно образование и училище. Затова правя всичко, което изобщо правя, пред очите на всички, просто идеята ми го изисква да постъпвам точно по този начин, тази гласност, пределна откритост и публичност не е израз на някаква моя лична странност, маниакалност или суетност (както на някой това може да изглежда, но хора всякакви, човек на всеки не може да угоди, човек от всеки няма как да бъде разбран), а, както сами се убедихте, се диктува от същината на самата работа, правя всичко това по този начин именно по необходимост. Съвсем съзнателно го правя, въпреки всички рискове, с оглед, казахме, да се упражнява известен благотворен ефект върху съзнанията, от които пък, както е известно, зависи всичко останало: идеите, които ни вдъхновяват, именно те променят света! А нови идеи се раждат именно чрез общуване, разговор, диалог, дебат, няма, не е изобретен още друг начин, и то - това изрично трябва да подчертая! - въпросният разговор и дебат следва да бъде напълно свободен, както от нашите собствени скрупули и страхове, така и от всякакви намерения да угодиш някому, да спечелиш някаква облага и прочие. Тъй, мисля, че това разяснение не беше излишно, то хвърля светлина върху нещо важно, което съвсем не е за пренебрегване.

Вчера сутринта, размишлявайки върху наистина тежката, но за сметка на това толкова благодатна ситуация, в която се оказахме в нашето училище, ми хрумна следната идея: все пак нека да проявя един хуманен жест, нека да дам още един шанс на ръководството на гимназията да преосмисли толкова погрешната си по моя преценка позиция; и ето, воден от такъв благороден и джентълменски порив, аз седнах и написах... едно лично писмо до директорката Анастасова, не само го написах, но и мигновено го изпратих, и не само го изпратих, но даже и получих отговор от адресата (!), с който, вярно, само ми се праща входящия номер на документа (Вх. № 168/16.11.2016 г.), което обаче все пак е нещо, е един даващ известна надежда жест, да, това е един наистина обнадеждаващ симптом. Знаете, аз съм твърд привърженик на демократичния дебат, воден обаче на чиста нравствена основа, без мръсни номерца; за жалост обаче до момента такъв дебат в ПГЕЕ-Пловдив, нашето тъй знаменито училище, все още не е започнал, ала аз не преставам всеки ден да правя нещо за предизвикването му, за отпочването му. За момента се води един твърде специфичен "дебат", при който едната страна, именно властващата и ръководната страна, администрацията, си позволява лукса да има едно изцяло пренебрежително и крайно обидно към другата страна, именно моя милост, отношение: аз съм обявен за какъв ли не, за "крайно лош човек", за "темерут", за "зъл народен враг", за "пълен некадърник", даже "калпазанин", за "аморален тип", който прави непристойни неща, примерно изнудва нашето тъй скромно ръководство, тормози началството, воден от изцяло егоистични осъдителни пориви, тоя човек, така възприет, не заслужава никакво снизхождение, ерго, "справедливостта" изисква той да бъде колкото се може по-скоро смазан, опозорен, изгонен, изритан, уволнен и прочие, щото направо е непоносимо изчадие, което само "уронва престижа" на учебното заведение и т.н., и прочие, и так далее, и ала-бала, и тинтири-минтири. Знаете също, че в тази титанична борба с "толкова лошия учител по философия" ръководството на ПГЕЕ-Пловдив си позволява да използва и... ученици, засега само от един клас, но ето, знаете, администрацията прави нужното борбата срещу "тъй лошия и вреден учител по философия", който несретната гимназия има злата прокоба да държи в своите редове, да се разпространи и сред други класове, засега има успехи и наченки на брожения в още един клас (!), но какво пречи един ден тази борба да се увенчае с нови и нови постижения, нали така, другарки и другари, какво ни пречи да направим тази борба повсеместна или тотална?! И най-поразителното е това, че във въпросната безогледна борба срещу "толкова лошия и вреден учител по философия" не се подбират никакви средства, единният фронт на буйстващите или хулиганстващите, на държащите се непристойно ученици и на администрацията си позволи да мине всички граници, въпросният учител по философия, именно моя милост, биде подложен на ужасен и крайно подъл терор и тормоз, биде оплют така грозно, че едва ли някога ще може изобщо да се очисти, биде даже в един момент... качен на клада, устроено му беше аутодафе, да, тази метафора точно изразява същината на онова, което другата, опониращата страна, си позволи да стори. Да, ама има нещо фатално, което тя не отчете: щом като се прибягва до т.н. "argumentum ad hominem" (аргумент към човека или лична нападка), да, ама "аргумент" от този род, именно „към или срещу човека“ или „към или срещу личността“ показва именно липсата на каквито и да било аргументи по съществото на спора, т.е. тази унизителна за въпросния единен фронт кампания е равностойна на собственоръчно подписано признание от тяхна за пълен провал, за пълно поражение - и, не мога да скрия, това тяхно несъзнавано признание мен специално много ме ласкае, щото ето тази въпросната страна фактически призна безсилието си да води спора с достойни средства, по нормалния начин и пр. Един вид тя зорлем ме превърна в... морален победител, щото като наругаеш порядъчно опонента си, това съвсем не значи, че си го победил, че си постигнал някакво предимство в спора, не, няма такова нещо, истината - ах, тази толкова коварна истина! - е съвсем друга: сам си признал превъзходството му, сам, дето се казва, си сервирал победата му; щото оплюването на опонента, казахме, е равностойно на дезиртиране, на бягство от спора, от същинския дебат, от дебата по същинските въпроси. При това зорлем си превърнал опонента си в жертва, в дисидент, спомогнал си симпатиите към него у непредубедения наблюдател да се засилят, абе, дето се казва, постъпил си крайно глупаво, признал си не само нравствения, но и умствения си дефицит, изложил си се страшно, сам себе си компрометирал, да, истината, уважаеми дами и господа съдебни заседатели, е безпощадна, тя е жестока, тя никому не прощава, ах, колко страшно нещо е тази пуста и проклета... философска истина!!!

Да, аз вече удържах тази победа, за която обаче нямам никаква лична заслуга, заслугата за нея е изцяло на другата страна, която си позволи лукса да допусне крайно непростими и баламски направо грешки, да, допусна цяла серия от твърде неумни грешки; да, ама знайно е, човешко е да се греши, нали така, безгрешни хора нема, даже и дадени хора да са от най-височайшото началство, оказва се, истината изисква да признаем и това, могат да допуснат не само глупави, а направо баламски грешки, серии от грешки, особено пък когато са изпаднали в толкова коварни илюзии, най-ужасната от които е тъкмо илюзията за непогрешимост; тази илюзия, от която, да кажем, пострада толкова тъпо тия дни нашият любим Премиер и пръв оправяч на нацията, е твърде разпространена, ето, тя е способна да тормози и да вгорчава съществуването не само на първия любимец на нацията ни, но и на други началства, примерно, на администрацията, на ръководството на една пловдивска професионална гимназия. И при това трябва да признаем нещо не по-малко страшно и ужасно: че ония, които са на власт, не са нито богове, нито слънца, нито пък са нещо като оракули, дето бълват само истини, не, те също са смъртни и грешни човешки същества, леле, уважаеми дами и господа съдебни заседатели, нима можем да допуснем тази убийствена мисъл, че началствата също... грешат?! Ами ако се окаже, че проклетникът Грънчаров, който ний обявихме за самия Сатана, превърнахме го в по-черен от самия Дявол, да допуснем, се окаже, че е... прав, а, кажете, моля ви се, уважаеми дами и господа, нима е възможно да се допусне такава гавра: грешникът Грънчаров да е прав, а ний, непогрешимите, да сме сгрешили?! Ами дали няма Вселената да се сгромоляса без остатък със страшен гръм ако признаем това, а, моля ви се, кажете нещо, уважаеми мои тъй мълчаливи събеседници, именно вас, дами и господа съдебни заседатели, призовавам да кажете нещичко по повод на таз толкова кощунствена направо мислЪ?!

Ох, битието нещо се повреди напоследък, уважаеми дами и господа съдебни заседатели, ето, падна непоклатимият властелин на тъй приказната страна МУТРОЛАНДИЯ г-н Боко Борисов, избрахме за Президент не кой да е, а тъкмо... "Мама, я льотчика Радева люблю, ох, как сильно льотчика Радева я хочу!!!", да, туй недоразумение ни стана Президент, леле, а какво ни чака ако пък се окаже, че в ПГЕЕ-Пловдив морален победител във петгодишната епична административна сага все повече се очертава ней кой да е, а... самият Сатана Грънчаров, оня, дето ний пекохме на клада, обиждахме, плюхме, линчувахме, освирквахме и прочие, и так далее, и така нататък, и ала-бала, и тинтири-минтири?! Да, битието очевидно пропада, ето, Тръмп стана американски президент, толкова строгите англичани си удурдисаха сами тъпотията БРЕКЗИТ, руската другарка мадам Льо Пен скоро нищо чудно да стане президент на Франция, а Слънцето, само Слънце как ще изгрява занапред щом като г-н Премиеро вече напусна властта?! Не, положително ни чака някакъв вселенски или галактически катаклизъм, битието нема да издържи тия гаври, особено ако Ангел Грънчаров си остане неизгонен от ПГЕЕ-Пловдив!!! Точка по този въпрос, че май прекалих. Абе майтап да става бе, уважаеми дами и господа съдебни заседатели, за какво ни е тоз противен живот ако нема в него малко майтапец и поне некоя и друга... чашка ракийца със салатка привечер, след усилните дневни грижи, трудове и проблеми?! (Не, не съм писал тоз текст на чашка ракийка, пиша го сега, в ранната утрин, пък и аз изобщо не пия, уважаеми дами и господа съдебни заседатели, болно ми е сърцето и лекарите не ми позволяват да пия не само тъй драгоценната ракийца, но дори и... кафе!)

Да усилвам темпото на писане, че както съм я подкарал, с тия философски анализи-глупотевини няма никаква надежда някога да привърша това сутрешно есе. А аз още не съм стигнал до същината на работата си, имам много други и то още по-важни неща да ви съобщавам, леле, а времето фърчи, скоро ще трябва да ставам от компютъра! Днес имам и предаване, за него също трябва да се подготвя поне малко. Ох, скъсах се от работа напоследък, като под това "напоследък" имам предвид последните няколко епични години, които нема начин да не останат в историята, стореното в тях, убеден съм в това, непременно ще остане в аналите на общочовешката история: нема начин толкова много исполински труд да не сътвори нещо велико и непреходно!

Та значи написах лично писъмце до директорката и й предложих да опита да преосмисли най-сетне позицията си - и да стори онова, което дългът и службата я зове, щот иначе играта й с огъня ще стане много опасна, може да се опари жестоко, пък и работата, дето се казва, стана крайно дебела; позволих си да й дам срок да опита да погледне от друг ъгъл на случващото се и пак я призовах да си изпълни дълга. А именно да каже на своите разпасали се съюзници, именно буйстващите срещу "изедника Грънчаров" ученици да престанат да вилнеят като китайски хунвейбини, щото по този начин злепоставят не Грънчаров, а... самата директорка! Да, те фактически водят битка срещу самата директорка, ала са заблудени дотам, че не съзнават това, те имат проблем фактически с директорката, а не с Грънчаров, а най-поразителното е това, че този така прост факт не го съзнава още и самата директорка, него също така не го съзнава и най-близката й сътрудничка инспекторката по философия Кръстанова, казахме, тия две дами продължават да живеят в един друг, прекрасен и идиличен административен свят, нямащ нищо общо с реалния живот, с истинското битие, дека се казва. Това е. Да видим какво ще стори и дали изобщо нещо ще благоволи да стори директорката, днес това ще се разбере, имам час пак със същия този исторически и световно известен вече 11 Ж клас, а и имам час и с другия клас, в който също директорката успя да предизвика нужните брожения, с оглед да докаже недоказуемата си теза, че Грънчаров бил, видите ли, неприет от "абсолютно всички ученици"!

Прочее, тия дни в няколко класа пък си позволихме да направим едно изцяло интерактивно занятие за свободата, наречено "Театър на импровизацията", т.е. на учениците им се наложи да изиграят като на театър не друго, а самата тази световно-историческа драма, разиграваща се в нашето забележително училище! И те играха чудесно, получи се великолепен спектакъл, тъй че така неприятният на ръководството на училището демократичен дебат вече фактически започна - и той не може да спре. Да не говорим за това колко много ученици всекидневно четат блога ми, четат всички дописки и са изцяло наясно със случващото се - и като вървя по коридорите, непрекъснато срещам ученици, които с блеснали от вълнение погледи най-учтиво ме поздравяват, а някои от тях дори направо ми казват: "Кураж, господине, знаем какво става, на ваша страна сме!". Такива работи. Знайте, оказва се, че оня, който заложи на истината, винаги печели, рано или късно ще спечели и то съвсем истински, но никога няма да спечели оня, който е заложил на лъжата, на разните му там глупости, на измамата, на клеветата, на неистината, на насилието, на несвободата, на недостойнството и прочие. Толкова, поне това най-важно нещо успях да ви кажа, сега ми е време да се оттеглям, щото се изморих от писане. Пък и времето ми за писане изтече. Не можах да опиша какво се случи в оня същия така световно известен 11 Ж клас, дето се изложи така великолепно, имам предвид случилото се миналата седмица пак в четвъртък, но за това ще пиша когато имам време и желание, сега нямам нито едното, нито другото. А че се държаха крайно гадно миналия път някои от тия ученици, то това вие вече си го знаете, тъй че за него има ли смисъл още да се пише?!

Всеки човек може да си се излага колкото си иска, това си е негов личен проблем. Само да не нарушава правата и достойнството на друг човек, ето това е единственото условие. Когато си го позволи, нещо се е объркал и ще му се наложи да си плати цялата цена - даже с лихвите. Тия са прости неща, както и това, че един човек може да го разбереш колко струва само като му дадеш свобода. Неразбиращите свободата мигом почват да се орезиляват, а разбиращите свобода продължават да си се държат съвсем достойно, не правят глупости, нито простотии, нито се излагат, напротив, свободата им дава шанс да покажат най-доброто от себе си. Всеки показва онова, което има в душата си, нали така, какво ще кажете по този въпрос, а, уважаеми дами и господа съдебни заседатели?! Едни хора в душите си имат само суетност, жажда за реванш, имат завист, злоба, други такива непристойни емоции ги тресат. Други имат неизразими богатства в душите си - и свободата им дава шанса да се изявят в най-бляскава светлина.

Това е. Просто е. А животът, никога не забравяйте и това, всеки ден ни поднася какви ли не изпитания. Някои в тия изпитания, както казахме, се излагат и орезиляват, показват малодушието и тесногръдието си, а други пък показват силата на духа и човечността си. Показват великодушието си. И се държат съвсем достойно. Това е. Спирам дотук, че нямам време повече да философствам. Това есе стана доста философско, но майната му, моля, "не стреляйте по пианиста, той, горкият, толкова си може!". Хубав ден! Бъдете здрави! И до нови срещи!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

3 коментара:

Анонимен каза...

Простак!!!!!!!! Иди в психиатрията се лекувай!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

Анонимен каза...

За философ задълбавате прекалено в детайли и плиткости и издребнявате, философът не се интересува от това какво бил казал рекъл или сторил този или онзи, а се интересува от ГЕНЕРАЛИЗАЦИИ, от общото, от големите линии. И не приемам стандартното възражение, че общото съществувало само чрез частното и че ПГЕЕ била един микрокосмос, отразяващ някакви общи тенденции. Това са глупости.

Ангел Грънчаров каза...

Таваришч, имате доста плитка представа за това какво е философия, примерно ако поне малко разбирахте нещата щяхте вече да знаете, че има МНОГО разбирания за това каква е задачата на философията и КАК тя може да я постига...

Всички досега излезли книжки на списание ИДЕИ