понеделник, 19 декември 2016 г.

Съзнавате ли каква цена плащаме за това, че държим българските училища в една принципно непроменена, консервираща комунизмо-социализма в цялата му отвратителност образователна система?!



Още не мога да асимилирам това - виж Благодарение на превъзходно подла административна репресия съм лишен от каквито и да било средства за съществуване в навечерието на Рождество Христово! - но, уви, колкото и невероятно да изглежда, е самата истина: вчера като ме изписваха от болницата проверих в банкомат, оказва се, че сметката ми (по нея си получавам заплатата, там са единствените ми средства за съществуване) наистина е запорирана, от нея не може да се изтегли и левче! Такова чудо не ми се беше случвало, ето, за да изляза от болницата, за да си платя таксата (бях опериран в частна болница) ми се наложи да се унижавам и да търся пари на заем. Днес ми се ще да ида до работата си (ПГЕЕ-Пловдив, където властва директорката, наложила ми запор върху средствата за съществуване!), но едва-едва ходя, куцукам, боли ме кракът, който ми оперираха, днешният ден ще е трети след операцията.

Дежурният лекар ми каза днес към 10 часа да ида в болницата за болничния лист. За да си обуя превързания крак, който ме боли, ми се налага да ползвам една огромни гумени обувки (всички други обувки ме стягат и още повече ме боли кракът!), ако се появя с тях в училище и при това куцукащ, ще стана странно зрелище, а има всякакви хора, има и подигравчии, и простаци, знаете как е у нас, в Българско. Та ще се наложи по принуда да ползвам някой и друг ден отпуск. Още повече, че се предвижвам много бавно, едва-едва стъпвам. Да не говорим за това, че е възможно някой грубиян да ме настъпи в автобуса, това ми се случи ден-два преди операцията, а сега изтръпвам при мисълта, че някой може отново да размаже стъпалото ми, вече оперирано. Както и да е, не ми се губят часове с моите ученици, ала ще се наложи да отсъствам по здравословни причини. Но да оставим това. Има още по-важни неща, които ме занимават в тия дни на изпитания. Оня ден, в събота, от болницата писах текст със заглавие Наближава гибелта на тираничното, потискащото личността, нечовешко, а това значи ненавиждащо свободата училище и образование!, подех там изключително важни теми, но в един момент капнах от писане, ето сега ми се налага да продължа. Вече съм в къщи, студено е в кабинета ми, не се отоплява (по съображения за икономии), завил съм болния си крак в кожи и в одеяло, горе-долу се търпи; ще се опитам в тази условия да напиша нещичко. За да си довърша подетия анализ.

Та значи там стигнах до такъв момент: за някои белези на позитивната промяна в съзнанията на учениците. Която показва, че въпреки неразбирането и яростното противодействие от страна на администрацията моите усилия не са отишли напразно. Ще ми се тук да поразсъждавам по най-фундаменталния въпрос: за промяната в нагласата на учениците. Забелязвам положителни признаци в това отношение. За да не звуча общо, ще дам пример.

Не знам дали си давате сметка, но типичният учител и в наше време разговаря с учениците най-малкото странно, примерно се държи заповеднически! Той, този типов учител, респективно, е носител на самата истина, е безспорен авторитет, в който никой не бива да се съмнява, той е нещо като оракул, има власт над знанието, под негово ведомство е самата истина, той също така има власт за пълен контрол на положението в часа, респективно на това знаете как се държи с учениците, нали знаете де, кажете, защо мълчите, уважаеми дами и господа съдебни заседатели?! Ами държи се грандомански, високомерно, поучава, липсва, опази Боже, равнопоставеност, той, видите ли, е ученият, учениците са прости, неразбиращи, незнаещи, учителят по тази причина следва да ги възприема като... "празни кофи", които той има несъмненото право да ги напълни с каквото и да е съдържание (е, баш за съдържанието, с което ще пълни "ученическите кофи", учителят няма власт да решава сам, това е решено от върховната образователна администрация, това са прословутите "ДОИ", държавните образователни изисквания, свещената крава на образователната ни система!). Ученикът следва да зачита авторитета на учителя, иначе системата няма да е авторитарна, нали така се получава? На това основание ученикът следва да е послушен, да изпълнява заповедите, които авторитарният учител сипе в изобилие: "Не мърдай!", "Пиши!", "Не разговаряй!", "Прибери джиесема си!", "Слушай тука, ало!", "Повтаряй след мен!", "Никой не се интересува от това ти как мислиш, а го виж ти, ще ми мисли той!" и так далее, и прочее, и тъй нататък, и ала-бала, и тинтири-минтири. Е, в днешно време типовият авторитарен учител лицемерно ще се преструва, че е "либерален", ще флиртува с учениците, ще се прави на "пич", ако е мъж (то мъже вече почти нема в нашите училища, особено сред учителите - пък дори и формално да са мъже, мнозина от тях се държат по-зле от баби!), ако е дама, знаете на какво ще се прави, абе в училищата ни в днешно време тече ужасно отвратителна имитация на учене, на познание, на образование и прочие; фалшът е на висота, но е важно поне документацията да е на ниво, нали така?! Този е разпространеният стереотип, да не пропусна да спомена и оръжията за репресии и за натиск, с които учителите разполагат, и те са: изпитване (страхът от двойки!), изгонване от час, оставяне на поправителен изпит, значи най-висшето оръжие е именно оценката, поради което тя се е превърнала в нещо като ос, около която всичко във фалшивата система се върти. Според догмите на системата учениците учат само и единствено за оценки, нищо друго няма значение, образование се приравнява на получаване на... диплома, всичко истински значимо няма никакво значение! Това е именно обезсмислянето на абсурдната и нечовешка система, тя е загубила не само смисъла, но и оправданието за съществуването си. Тя при това е така прогнила, че е цяло чудо защо още сама не се е сгромолясала. А може би вече се е сгромолясала, но ний сме така заспали, че не сме го видели, че не сме го забелязали?!

А сега да видим какво е положението в моите часове, аз, знаете, съм съзнателен рушител на този толкова банален стереотип. Ако в рамките на традиционния, на разпространения стереотип учениците следва да се страхуват от учителя, т.е. ако страхът е модус вивенди на въпросната нечовешка и абсурдистка система, в моите часове те изобщо не се страхуват от нищо, на тях аз им предлагам да се чувстват напълно свободни! Е, това е огромен риск (особено според догмите на системата), но аз го поемам съвсем съзнателно. И забелязвате, окуражителното от прилагането на моя подход е, че само в един клас (от 15 класа, на които преподавам), се получи пълна анархия, в останалите класове има сравнително нормални условия, е, на моменти има трудности, но такъв, дето се казва, е животът! Да, но в моите часове има именно живот, докато в рамките на железобетонната система на послушанието няма не само живот, там също така няма как да има и личности! (Без свобода за човека няма живот, без живот няма нищо, а има само гибел, има само агония!) Да, учениците в моите часове (часовете по философия) имат възможността да се изявяват като личности, всеки сам следва да отговаря за поведението си, аз почти съм се отказал от регулатори като натиск върху съзнанията, отказал съм се от издаването на заповеди, отказал съм се от своята власт, което, както и да го погледне човек, е голям риск - ако вземем предвид в каква страна живеем и на какво са научени учениците до този момент; щото при мен учениците идват в 9-10-ти клас, вече са гимназисти (те са учени в училище до този момент на едно-единствено нещо: да не са личности, а да са... зомбита на несвободата!). В моите часове учениците имат много права, които са забранени в рамките на господстващия традиционен и авторитарен стереотип: могат, примерно, да решават кога и как да се изявят, кога да бъдат изпитани, от какви учебници или други източници да четат, могат дори да излизат от класната стая без да дават глупави и често лъжливи обяснения на учителя, аз просто им показвам, че имам доверие към тях. (Голяма работа, че някои отделни ученици няма да оправдаят доверието, ще злоупотребят с него, ще се изложат и пр., нали все пак светът няма да пропадне като някой ученик се изложи и се провали в необичайната ситуация, в която се е оказал?! Нима учениците нямат право на грешки?!) На моите ученици, за разлика от условията на аморалната система, не им се налага, примерно, да ме лъжат за каквото и да било, което е голямо постижение, докато в условията на аморалната система на тях постоянно им се налага да лъжат и да лицемерят.

Примерно пита ме ученик: "Господине, мога ли да си тръгна по-рано, че имам работа?". Отвръщам: "Защо мен питаш, ти сам не можеш ли да решиш този въпрос?". Той ми отвръща учуден: "Е, аз Ви питам ей-така, от уважение!". Аз пък му казвам: "Аз не ща да ме уважаваш по този начин, щото ме поставяш в крайно неловко положение: аз нямам право да кажа "Иди си!" или "Разрешавам ти!", щото, първо, не ща да ти се меся в работите, второ, щото нямам право да давам такива разрешения, системата, правилникът не ми позволяват това!". Ученикът ме гледа крайно зачуден: "Как така, та Вие можете всичко?!". Отвръщам: "Не, не мога, пък и нямам право: не ща да ти се меся в работите, ако се намеся, постъпвам глупаво, а глупак не ща да бъда!". Ученикът почва да се хили вече: "И защо да е глупаво, не разбирам изобщо?!". Отвръщам: "Ами защото като ти кажа "Върви си!", като реша вместо теб този въпрос, който касае само теб, аз поемам вместо теб цялата отговорност, и то пред свидетели, ако после стане нещо лошо с теб, мен цял живот ще ме гризе съвестта, че не съм ти забранил да си тръгваш!". Ученикът май почва да зацепва: "Добре де, ами ако не Ви питам, ако сам реша, Вие ще ми пишете ли отсъствие?!". Отвръщам: "Ето този въпрос не и в твой интерес да ми го поставяш, щото мога да ти отвърна само така: Да!". Отчаян, ученикът почва да се чуди какво да прави в така и така създалата се крайно сложна и комплицирана ситуация. Пак ме гледа с надежда да му помогна. Отвръщам: "Сам решавай! Само това мога да ти кажа! Каквото искаш прави. Сам прецени кое е правилното!". В повечето случаи след такъв един "глупав диалог" на ученика му се отщява да си тръгва по-рано. Премисля и решава да остане все пак. Работата щяла да почака. Отказва се да бърза повече. При това аз, понеже съм нагъл, постоянно повтарям: за всичко сами решавайте! Мен не ме питайте! Не ща да ви се меся! Не ме забърквайте във вашите проблеми! Имам си предостатъчно мои...



И ето, учениците и учителят по този начин вече са в една чисто човешка ситуация. Ситуация, поставена на чисто човешка основа. Няма никаква асиметрия. Ученикът е свободен, учителят - също. Ученикът има шанс на бъде личност, учителят - също. Всеки сам решава как да се държи. Вярно, има съблазни, има рискове, има проблеми - но такъв е животът! Казахме, че животът за нас е верният ориентир. Заради живота сме способни на всичко. Животът и неотменната за него свобода е най-важното за човека, който държи да запази и преумножи човечността си. И ето, в моите часове затова учениците спорят непрекъснато - и спорят най-вече с мен! съвсем свободно и спокойно се осмеляват да спорят непрекъснато с мен. Даже и в оня злополучен 11 Ж клас, който така грозно се изложи, и в него учениците пак спорят с мен, само дето го правят в крайно унизителна най-вече за тях самите форма. Аз се надявам в един момент у тях да се породи чувството за срам, то е мощен регулатор, още по-мощен от страха. Същите тия ученици, дето се държат така безобразно в моите часове, в други часове са кротки като... зайчета! Мълчат и изпълняват по удивителен начин заповедите! Те това обичат. Те просто не знаят що да правят със свободата си! За тях свободата е нещо непознато. И по тази причина са решили, кой знае защо, че могат да употребят свободата си за едно нещо: да се излагат колкото се може повече. Това обаче пак е техен избор, нали така? То е израз на една неправилно разбрана, негативна, разрушителна, но все пак свобода. За това тяхно макар и съвсем възмутително поведение пак те са изцяло отговорни, нали така? Дето има избор, има и свобода, те не са длъж ни все пак да се държат толкова отвратително, налице е винаги и другият вариант: да се държат достойно. Те обаче са пренебрегнали варианта за достойно поведение и са избрали, кой знае защо, да се самоунижават. Това обаче е техен избор. Е, има и един друг фактор, който ги тика в анархията, произвола, волунтаризма и пр. - и това е тъй странното, алогично, противоразумно поведение и отношение на администрацията. Която има една отговорност и един дълг: да бди за спазването на правилата! Който нарушава така драстично правилата, както прави този въпросният клас, мигновено следва да бъде наказан. Е, не го наказват, с което администрацията фактически го насърчава да продължи да тъпче правилата. Тук имаме рядък случай, в който администрацията работи в съдружие с анархично настроените ученици по посока на разрушаване на системата - щото на дело премахва опорите, на които се крепи самата система! Моя милост наблюдава с нескривано удоволствие този абсурдистки спектакъл, в който администрация и анархично настроени ученици сами рушат системата, на която си мислят, че са верни слуги! Повярвайте ми, удоволствието ми е голямо. Не забравяйте, аз съм осъзнат враг на нехуманната система.

Та значи учениците ми в моите часове се държат съвсем човешки, имат пълния набор от условия да се чувстват суверенни личности. И всеки си носи персонална отговорност за поведението. Много често напоследък като в час няма потребните условия за работа, аз призовавам ето как учениците да ме чуят:

- Искам да кажа нещо. Ще ме чуете ли? Моля за внимание, искам да кажа нещо!

Е, разбира се, че неколцина ученика няма да ме чуят и ще продължат да си бъбрят, да си играят нещо, да се държат, примерно, предизвикателно: ах, колко е приятно като са ти дали свобода, пък ти не я разбираш, да си покажеш... цялата магария!!! Да, повтарям си аз тези думи, и в един момент тук-там почват да се обаждат ученици, които ме подкрепят, които ми помагат, те го правят ето как:

- Хей, ако обичаш, млъкни, не чуваш ли, господинът иска нещо да каже! Хайде да го чуем все пак, щом иска да каже, да му дадем тази възможност. Може да каже нещо важно. Говорете, господине, аз ви разрешавам да говорите!

Да, като се обадят един-двама ученика по този начин, атмосферата в часа е горе-долу възстановена, почвам да говоря, казвам каквото искам, в един момент почва да се поражда интерес, аз съм поставил, да речем, някакъв хубав казус, учениците се вслушват, после почваме обсъждане, в което те ще играят главната роля, аз нищичко не ща да им натрапвам: всичко те следва да успеят да постигнат сами! В последно време при разните дебати или дискусии даже водещият дискусията или арбитърът е ученик, аз обикновено съм просто... зрител! (Ето по тази причина директорката ме възприема като... мързелив човек, който не ще да си изпълнява задълженията щото, видите ли, хем е "некадърен", хем е много... "ленив"! А според административната представа учителят следва да е най-активен и всичко да натрапва на учениците, а те следва само да... попиват неговата превелика премъдрост, нали така е правилно, кажете де, защо така се умълчахте, драги дами и господа съдебни заседатели?!) Значи учениците си водят упражнението, спорят, задават си въпроси, заедно търсят истината, поставям им чудесни казуси, аз вече публикувах някои от тях, ето сега още някои, да ги има и тук:

- Кое от двете - любовта или приятелството - заслужава да бъде поставено по-високо?
- Кой е съгласен с твърдението, съдържащо се в ето тази древно-римска поговорка: "Истината ражда ненавист, а ласкателството (подмазването) - приятели!"?
- Прав ли е Аристотел, за когото истината стои по-високо даже и от приятелството ("Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа!"?
- Вярна ли е разпространената представа, която се изразява с думите "Истински приятел е този, на когото като кажеш "Убих човек!", без да те пита нищо взема лопата и казва: "Кажи къде да копаем?"?
- Как ще реагирате, ако ваш най-близък приятел неочаквано ви каже, че... има любовни чувства към вас, че ви... желае сексуално?!
- Могат ли момичета (жени) да имат истинско приятелство? Може ли да се породи истинско приятелство между момче (мъж) и момиче (жена)? Или приятелството е само мъжка проява и привилегия?
- Може ли човек да се влюби в... самия себе си? До какво води такава самовлюбеност - и разпространена ли е тя в наше време?
- Възможно ли е да съществува истинска любов между... гейове? А между влюбени една в друга жени? Разбирате ли какво е това любов?
- Може ли човек да разбере що е любов без сам непосредствено да е преживял това велико чувство? От книгите и от филмите може ли човек да си изработи вярна идея за любовта?
- Има ли в днешно време любов или в днешно време има само секс?! Вие лично привърженици ли сте на "чистия секс" (без глупави чувства), т.е. привърженици ли сте на чистия разврат?



И така нататък, въпроси колкото щеш. И учениците се делят на "отбори", правят си "състезания", спорят разгорещено, до прегракване, чувства се, че особено по тези нравствени (и еротично-сексуални) въпроси имат огромна потребност да разговарят! Да, в моите часове учениците спорят, казах, до прегракване, викат, изтощават се от спорове, шумът понякога е на висота, ако в този момент мине по коридора някоя администраторка, тя няма начин да не поспре и да... напише "констативен протокол", в който с големи букви ще отбележи, че очевидно колегата Грънчаров не умее да владее учениците, в неговите часове те се държат крайно шумно и прочие. Навремето предишният директор Паунов като минеше покрай мой кабинет отначало влизаше в кабинета, държейки се с ръце за глава и казваше пред утихналите за миг ученици:

- Абе, Ангеле, какво става в твоите часове бе, приятелю, ще съборите училището бе, какви са тия крясъци бе, ще се избиете ли бе, минавам и се уплаших да не убивате някой, леле, наистина се уплаших и рекох да видя какво става?!

Учениците гледаха тогава директора и се смееха, уверяваха го, че няма страшно, че просто... спорят по интересна тема, директорът, криво-ляво успокоен, си тръгваше, а често оставаше да погледа и да послуша спора, а понякога и сам се включваше в него, щото въпросът му се виждаше интересен, особено ако беше по сексуалната проблематика! Биваше го този директор, беше разбран и човечен човек, аз после му обяснявах, че учениците така силно говорят и викат просто щото никой в часовете не им дава възможност да кажат каквото мислят, ето, като им се даде тази възможност, горките ученици почват да крещят, щото никой до този момент не им е позволявал да мислят, да говорят свободно и прочие. И директорът съвсем се успокояваше. До следващото му минаване по коридора. С него обаче се разбирахме превъзходно. По чисто човешки начин за всичко се разбирахме. По негово време за 10 години инспекторка по философия в моите часове не се осмели да дойде. (Сега идва комай всеки месец, а на моменти и всеки ден, но това може само да ме ласкае: даже и инспекторката е силно впечатлена от иновациите ми, нищо че й се налага да ги представя като... "нарушения"!)

Разбира се, тия упражнения и дискусии са възможни когато все пак има повече "учебно време", ето, по етика през първия срок има два учебни часа седмично и с учениците правим най-различни дебати, игри и дискусии. Но като има само един час седмично, тогава ситуацията се променя и учениците съвсем не са доволни: налага им се само да говорят какво са успели да разберат по темите, които при това са изключително трудни, сложни, необятни и пр.; такава е ситуацията по философия с 11-ти клас - и затова учениците там постоянно ме молят: господине, молим ви се, стига с тия ужасно тежки и непонятни въпроси, дайте да направим дискусия по въпрос, който е по-близък до нас, до нашите проблеми?! Отвръщам им, че програмата не позволява, че няма време за дискусии, че им съчувствам, но нищичко не мога да направя, всеки час трябва да галопираме през материала, и за миг не можем да спрем и да си починем. Те ме гледат недоверчиво и се питат: как и защо се промени този човек, не беше такъв през миналата година първия срок?! И все не мога да ги убедя в тази истина: че ако правим дискусия, ще нарушим програмата, а пък мен началствата ме гледат под лупа! Господине, но какъв е смисълът да се мъчим взаимно, виждате, че не се получава, ний във Вашите часове не разказваме урока, а ни се налага да мислим, ама не правим дискусии, а пък сам човек да мисли не е приятно, дайте пак да правим дискусии?! И все така всеки час. Е, понякога правим дискусия и с тъй нещастните ученици от 11-ти клас. Аз вече писах наскоро за една такава дискусия. Тия дни пак по настояване на учениците правихме дискусия по въпроса "Бог ли е създал човека - или човекът е произлязъл от... маймуните?!". В някои класове се получават хубави дискусии. Но е факт, че учениците просто... умират за дискусии, много си падат по дискусиите. (И по мисленето си падат наште ученици, изненадва ли ви тази констатация?! Щото който обича дискусиите, той обича и... мисленето!!!)

Аз също си падам по тях, и по мисленето също си падам. Но програмата забранява тия "лигавщини". Няма време според програмата за дискусии. Има отредено време само за зубрене. Точка. нас никой не ни пита какво искаме. А пък, писах вече за това, инспекторът от РУО-Пловдив Румен Радев много се радвал, че учениците в 11 и 12 клас по новия реформиран вече учебен план няма повече да учат философия! Учениците вече няма да имат възможност да търсят автентичния, верен, многоизмерен и точен смисъл на нещата. Така се преценили че трябва да бъде министерските чиновници, които, като мразят така силно свободата, няма как да не мразят още по-силно и... философията, която е нещо като дом на свободната мисъл! Логични са наште министерски чиновници, нали така, а, какво ще кажете по този пункт вий, драги дами и господа съдебни заседатели и заседателки?

Имам още много за писане, ала трябва да спирам, че ще стане безобразно дълъг този текст. Ще завърша с ето тия думи на г-жа Мария Василева, слягам ги тук, нека да стоят, може пък някой да вникне в смисъла им:

Maria Vassileva каза: Ангеле, дръж се, Човеко! На толкова много заспали институции си поел работата, няма кой освен теб да я върши! Кажи-речи никой не си върши работата и ти трябва да им напомняш как е правилно да се постъпва! На такива като теб са си прехвърлили задълженията ученици, родители, директори, учители, инспектори, министри... Какво да се прави, дръж се! Знам, че няма да се предадеш! Респект! Бъди силен и здрав да доведеш тази епична борба против мракобесието докрай!

С уважение: Мария

Аз познавам г-жа Василева не само от интернет, запознахме се и на живо. Тя е била години наред учителка по френски език в Хуманитарната гимназия в Пловдив, включително и по времето, в което аз й бях... директор, това беше в бурната, буреносната 1992 г., вярно, тогава бях директор на това знаменито училище само за много кратко време. Аз съм писал за тази история и сега няма нужда да се повтарям. Аз по начало не желая да бъда администратор, но тогава се реших, едно че бях... безработен (току-що ме бяха уволнили от университета!), а на второ място защото още тогава имах идеи за промяна в образователната област, та ми се щеше да апробирам, да проверя ефекта от въвеждането им на дело, на практика. Стана една чудесна история, на която г-жа Василева е била наблюдател и участник. Сега тя пък наблюдава и участва в новите истории, които се разгръщат по повод на борбите за реална демократизация на отношенията в училищната общност, в която съм този път, ПГЕЕ-Пловдив. Но се замислете поне за това: 24 години са се минали от 1992 г., от началото на тъй славната демократизация на страната ни, а в българското училище ситуацията сега е още по-тежка даже от тогава!

Давате ли си сметка какво показва и говори пък това?! Аз лично не мога да разбера как успяхме да допуснем тази велика природна и социална аномалия: българското училище да си стои оградено от живота и от свободата четвърт век, и то в условията на... непрекъснато демократизиращата и европеизираща се България?! Вий можете ли да сфанете как е възможна тази аномалия?! Блазе ви че можете! Аз, признавам си, не мога! Просто не ми стигат духовните сили да осмисля и да постигна този парадокс!!! А давате ли си сметка за това каква ужасно висока цена плащаме за това, че държим българските училища в една принципно непроменена, консервираща комунизмо-социализма в цялата му отвратителност образователна система?! Сфащате ли какво означава пък това - и до какво то води?! Сега разбирате ли защо още сме така бедни и унизени?! Е, профани сте ако не разбирате и това. Или всичко разбирате, но просто не щете и пръста си да мръднете за да помогнете на промените?! Вие сте... мазохисти, тъй ли? Или искате страната ни да катастрофира тотално?! Кажете де, защо така мълчите, вас питам, уважаеми дами и господа съдебни заседатели и заседателки?! Мълчете си гузно щом така ви харесва! Майната ви тогава най-после щом толкова упорито мълчите...

Хубав ден ви желая вам, драги издръжливи читатели, дето достигнахте края на това есе! (Ако има такива де, щот кой ли пък чете такива безобразно дълги есета в наше време?!) Бъдете здрави! Чао и до скоро!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Няма коментари: