петък, 16 декември 2016 г.

Не ни прощавай, Liebe Frau, ний не заслужаваме, ний не сме достойни за прошка!



Скъпо непознато момиче, Liebe Frau (или Fräulein), така и не научих името ти, но нека първо да ти пожелая рамото ти да зарасне бързо. Уви, не мога да ти пожелая да забравиш случката - нито бързо, нито бавно - защото тези неща оставят следи за цял живот.

Може би за първи път в живота си си се почувствала като парцал - парче месо, върху което някой е упражнил силата на ритника си без никакви скрупули, без умисъл и планиране - просто така, спонтанно, както се рита празна консервна кутия. Ритнали са те, както се рита неодушевен предмет - заради чистото удоволствие да видят траекторията на нещо, което се срива по стълбите.

Сигурно си потресена повече от сблъсъка с тази безсмислена жестокост, отколкото от физическата болка и унижението. Сигурно се питаш: какъв е този човек? Какви са тези хора? Откъде идват? Как живеят там ПО ТОЗИ НАЧИН? Възможно ли е изобщо?

Моите сънародници също побързаха да излеят потреса си от случката. Снимката на младия мъж, който те е ритнал, обиколи нашите медии, но масовите реакции бяха много повече насочени срещу него; никъде не видях някой да се опита да види случката през твоите очи. Затова пиша това писмо, което сигурно няма да стигне до теб. Но имам нужда да го напиша. Заради себе си. Заради нас, всички нас от родината на Светослав.

Тук, в България, общият тон на реакциите е този: “Това не е българин. Това е циганин”. “Този Светослав не е като другите Светослави, другите са (сме) добри” - все в този дух.

Но нека ти разкажа една случка от собствен опит. Преди години попаднах на мястото на автомобилна катастрофа близо до София, може би минути след като някаква кола беше излетяла от пътя и се беше обърнала в канавката. Гумите на колата още се въртяха. Видях я и набих спирачки, после слязох от моята кола и изтичах до катастрофиралата. Двама мъже бяха излетели през предното стъкло и лежаха на няколко метра от обърнатата кола. Бяха в тежко състояние, потрошени и окървавени, но бяха в съзнание. Докато звънях на “Бърза помощ” спряха и други коли и няколко души дойдоха да видят какво става. Един от тях, млад мъж, при това добре облечен, се приближи до ранените и каза: “Ама тия миришат на алкохол!” - и докато разбера какво става, ритна единия от тях. В главата. И го напсува. Него, може би умиращия. В последните си може би минути, преди смъртта си, един ранен човек отнесе ритник от свой ближен, дошъл “да помогне”.

Да, тук се ритаме с повод и без повод - предимно без повод. Ритаме се с крака, с думи, с действия. Обичаме да ритаме беззащитни и паднали. Насилието спрямо жени, деца и старци е ежедневие. Боят започва още в родилното отделение - тук, при нас, камери записват не само насилие на улиците, а и в родилните домове. Ако можеш да си представиш… Аз не мога, нищо, че живея в тази страна.

Цялата ни обществена система всъщност е построена върху насилието - пряко или непряко, стихийно или организирано в благообразни институции. Човешката личност при нас не значи нищо, животът няма никаква стойност, ближният е боксова круша, когато ни отнеме място за паркиране; удряме го с колите си, когато е пешеходец, бием го, ако ни направи забележка; бием го и без да ни направи забележка. При нас убиват не заради каузи - криви или прави, а просто така.

При нас доскоро убиваха деца - систематично и организирано. Преди България да стане член на Европейския съюз, децата с увреждания бяха натиквани в институции с облика и с целите на концентрационни лагери - места, където неудобните и различните да угасват бавно и мъчително под грижите на държавата. Никой не ни беше виновен за Могилино тогава - системата си беше изцяло организирана от нас. И тази система е само една от многото системи. И почти всички - от здравеопазване, през образование, “социална помощ” и т.н. - имат едно и също отношение към човека. Същото отношение, което си получила на стълбите на метрото в Берлин. Това, което си почувствала като отношение в рамките на тези отвратителни няколко секунди, ние тук го живеем.

В този смисъл, си извадила голям късмет - отървала си се с душевна травма и счупено рамо. Можеше да е по-лошо. Тук при нас обикновено е по-лошото.

Това е. Оздравявай. Извинявай. Прости, ако можеш. Спомни си онова “Те не знаят какво вършат”. Макар че знаем, всъщност - и това е най-страшното.

Plamen Sivov

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Няма коментари: