Шоуто продължава, а празникът иде: търпеливци, продължавайте да търпите униженията - и се самобичувайте още по-усърдно!

Вчерашният ден беше - въпреки всичко - един хубав ден за нашата непрокопсала все още училищна демокрация, която пък, от своя страна, е един показателен и удивителен "частен случай" на случващото се в нашата хептен непрокопсала българска демокрация - щото нашата училищна общност е именно съставка на тази последната. Какво се случи вчера ли? Ами знаменателни неща се случиха - и крайно показателни. В крайна сметка се отпочна най-сетне така дълго отлаганият демократичен дебат в нашето училище, на който ретроградните сили така дълго и толкова самоотвержено пречеха години наред. Е, няма как, този наш демократичен дебат се проведе в една изключително уродлива форма и по начин, който не прави чест на повечето от участващите в него. Но аз лично съм "удовлетворен", ако ми позволите да използвам тази дума, иначе казано - доволен съм. Въпреки че заради емоциите от случилото се вчера се събудих доста рано и не мога повече да заспя; наложи се да стана и да започна да пиша, белким някак се успокоя. Много неща се налага да бъдат казани - и то е именно за доброто на тази същата наша непрокопсала, ала въпреки това имаща велико бъдеще училищна, а и - защо не?! - обща българска демокрация. Но да карам поред. Ще се опитам да кажа най-важното - и да очертая тъй интересната и многозначителна картина на вчерашния знаменателен ден.

Още в самото начало се налага да поставя един неизбежен въпрос: а имам ли аз, хроникьорът и анализаторът на случващото се в нашата така трудно демократизираща се училищна общност, моралното право да пиша пределно открито и съвсем публично за всичко, случващо се в нашата общност?! И да изваждам на показ някои тъй нелицеприятни за някои хора, предполагам, истини, явления, факти или каквото друго искате? За всичко, случващо се в нашата общност, не следва ли да се мълчи, та всичко да си остане скрито "вътре в нашия дом", иначе, ако се пише открито, ще излезе, че ще се изложим, ще си загубим, дето се казва, имиджа, ще си... уроним престижа, ако мога да употребя тази толкова излюблена от някои хора руска думичка (на български казано, ако трябва да преведа, думата "уронване" би могло да се преведе като "накърняване" или "засягане", примерно. Трябвало, видите ли, да се мълчи за случващото се "вътре в нашия дом", в "нашата кухня", сакън, някой външен човек да не разбере - щот ще се изложим, ще си "накърним имиджа", ще си загубим реномето! Който изнася "конфиденциална информация" от една организация, такъв е неин враг, който заслужава да бъде най-малкото порицан, а най-добре - наказан с... изгонване от тази организация или фирма. Той става "вредител", да си спомним тази популярна дума от непрежалимите сталинско-комунистически блажени времена. С вредителите пък следва да се постъпва кардинално: с... куршум в тила! (Ако може да сме изцяло верни на непрежалимия автентичен сталининизъм-комунизъм!) Е, сега живеем в крайно болни и тежки уж демократични времена, не можем да правим точно това, което сърдечно ни се иска, нали така?! Требва, другари, да се преструваме, че уж почитаме проклетата демокрация, нали така?! И че уж уважаваме правата и на малцинството, на другоячемислещите, на враговете, проклети да са! Да, ще лъжем, ще се преструваме, че сме уж демократи, нищо че същината ни ще избива отвреме-навреме - или пък дори постоянно, иззад лицемерното лустро. Темата за тия метаморфози на късното комунистическо и комуноидно съзнание е благодатна, но да не се разпростирам, че ще стигна далеч. Та аз, учителят по философия в нашето славно училище ПГЕЕ-Пловдив (ТЕТ-ЛЕНИН) като пиша в блога си за всичко, което става в нашата училищна общност, като се опитвам да пресътворя в слово случващото се и така да го увековеча, престъпление някакво ли извършвам, предателство ли някакво правя, аз за убиване ли съм, аз аморален презрян тип ли съм, подъл издайник ли съм, а, кажете де, какво мислите по тоз любопитен казус, вас питам, уважаеми дами и господа съдебни заседатели и заседателки?!

"Нормалните хора" не изнасят информация "от кухнята", "вътрешна информация", касаеща организацията ни, щото по този начин ще навредят. Те упорито мълчат, траят си, всичко, видите ли, трябвало да се решава тук, сякаш нашата организация е нещо като превъзходна... мафия, нали така излиза?! Щото в мафиите е забранено да се изнася "вътрешна информация", ала там, в мафиите, се вършат крайно незаконни неща, и една мафия наистина може да бъде закопана, дето се казва, от един "предател", ако той почне да говори; знаем, на такива предатели им затварят устата по обичайния начин, чрез убивание. Да, ама ний все пак нали не сме мафия, а - нали така?! Ний нали нищо незаконно не вършим, или вършим, а?! От какво има толкова да се страхуваме, на кого ще навреди тази така неприятна за някои хора гласност, проклета да е?! А може ли да има демократизиране на една общност без даване на пълна гласност на случващото се в нея - това също е интересен въпрос за осмисляне и обсъждане. Освен това има едно решаващо обстоятелство, на което явно не обръщат внимание блюстителите на "тайната", на "пазенето на секретността": ами ний не сме някаква частна фирма, ний сме обществено, публично, държавно и при това сме възпитателно-образователно учреждение, издържано с парите на данъкоплатеца - е, има ли право този данъкоплатец, този всъщност истински собственик на училището, да знае цялата истина за случващото се в организацията, издържана с неговите, на данъкоплатеца, пари?! Ето, този въпрос май решава целия казус около желателността или неприемливостта на пълната гласност по повод на ставащото в нашата така трудно и мъчително демократизираща се училищна общност. И да имат много здраве от мен тия, които си позволяват да ме възприемат като "предател", като "издайник", като "злобен народен враг" и като какъв ли не още - само защото съм станал нещо като медиатор между обществото и "колектива", щото, както и да го погледнем, въпросният "колектив" все пак е част от голямата общност, която пък има пълното право да знае истината за всичко, което се случва в нея! А тия, които се боят кански от истината - на такива аз не ща да помагам; да, аз на тия, които предпочитат да залагат на лъжата, не ща да помагам - и то по съвсем принципни подбуди. Аз, уважаеми дами и господа съдебни заседатели и заседателки, съм нещо като "проклет демократизатор", на това основание съм влюбен не само в свободата, но и в истината - защото именно истината ни прави свободни, нали така, това са думи на Спасителя?! Тия, които мразят истината на същото това основание мразят и свободата, те обичат истината, те на това основание и така бясно се съпротивляват на "злокобните попълзновения" на коварни демократизатори като мен. Те затова водят такава безогледна война срещу демократизаторите като мен, възприемайки ни с пълно право за свои врагове. Те затова, на това основание, са такива приятели на тайните, на загадките, на мълчанието, на клюкарстването, на слуховете, на интригите, на гаврите с всичко свято и истинско и прочие, и так далее, и ала-бала, и тинтири-минтири!

Ще подхвърля и тази историческа справка, този исторически факт: някога Горбачов (да е жив и здрав!) видя сметката на изглеждащия така монолитен и непоклатим комунизъм по един най-прост начин, а именно - даде и позволи гласност, премахна цензурата, даде свобода на словото! За около година комунизмът отиде по дяволите, нищо не остана от него, оказа се, че гласността, откритостта, правдата, честността и прочие са такива мощни оръжия, на които нищо не може да противостои. А са така мощни тези оръжия защото имат духовна природа, имат духовно естество. Духът пък владее материята и с пълно право властва над нея. Това е положението. Ще трябва да преглътнете неудобствата, драги крепители на отвратителното статукво на несвободата, на тиранията, на унизеността в образователната сфера! Мъчно ви е, знам това, да четете тук, в моя блог, цялата истина за това, което се случва в нашето училище, но ще ви се налага да я четете. И то е за ваше добро. Аз ви помагам да започнете да се привързвате към истината - и да почнете да се освобождавате от оковите на лъжата и на лицемерието. Ще го разберете вий това нещо един ден - и ще сте ми благодарни тогава. Аз съм, така да се каже, вашият освободител - и това обяснява злобата ви към мен. Мисля, че Георги Марков (писателят, убит от ченге на моста в Лондон) пишеше на едно място, че робът най-много мрази оня, който го тика зорлем към свободата, а пък свободата, знайно е, за роба е най-страшното. Той си обича тиранията. Не цитирам Г.Марков, а разсъждавам по един мотив, който е много характерен за него. Та да започна вече да пиша за конкретното, а, стига тези "общи приказки" бе, Грънчаров, омръзна ни, кажи нещо по-конкретно!

Ето този възглас още звучи в ушите ми. Да, аз се опитвах да се изкажа на вчерашното епично заседание на Педагогическия съвет на ПГЕЕ-Пловдив (ТЕТ-ЛЕНИН), опитвах се да предам на аудиторията един по-богат и сложен за възприемане смисъл, а голяма част от публиката ме гледаше с ненавист, а пък някои по-чевръсти направо се провикваха:

- Айде стига бе, спри се бе! Ще ни умориш от общи приказки бе?! Кажи нещо конкретно бе, стига си го усуквал бре?! Ще ни умориш от скука бре?! Я го виж ти, ще ни тормози той да мислим?! Ще ми се прави той на интересен! Ще ми си прави той на иновативен, молим ви се?! Как не те е срам малко бе?! Ти за какъв се мислиш бре?! И так далее, и тамо подобное, и ала-бала, и тинтири-минтири...

Това е. Типична нашенска обстановка, родна, мила, българска. Нема какво да се чудим, това е, дето се казва, положението. Да, тия хора, дето викаха така, са учители - и възпитатели на младежта! Това, разбира се, е скандално, имам предвид че се държат така. Че не уважават чуждото мнение, че не щат изобщо да вникнат в позицията на онзи, който не мисли като тях. Че не щат даже благоприлично да го изслушат. Да му дадат думата. Не, трябва да го прекъсваме още щом си отвори устата. Трябва да му запушим устата! Трябва да му пречим да каже каквото мисли! Трябва да го обиждаме! Трябва да го наругаем. Трябва да го оплюем порядъчно! Трябва да го унизим! Трябва да го смачкаме! Трябва да се погаврим с него! Щот той в нашето възприятие ни изглежда враг! Щот ни дразни така, че ни вбесява. Не, ний не мразим мислещите хора по принцип, ний мразим само тоя имитатор на свободно мислене и на свободолюбие Грънчаров! Он ни е проблемът на нас. Иначе ний, на думи, много обичаме мисленето и мислещите хора. Мразим само Грънчаров. Щот ни дразни! И ни обижда. Щот излиза, че като не мислим като него, сме немислещи, а ний това нещо няма как да го преживеем. А ето сега есенцията на цялата тази ненавист, изрази я една дребничка дама, учителка по български език и литература, която с побеляло от... съответните чувства лице процеди през зъби следните исторически думи:

- Ами ти, Грънчаров, като не харесваш толкова нашия сплотен колектив, като не харесващ също така и нашето училище, в което хора като теб са нежелани, защо не земеш да се махнеш бе?! Нали уж претендираш за морал, ами сам се махни ако си морален?! Не обича той колектива и училището, а стои тука! Махни се бе!

Те това процеди през зъби тази крайно развълнувала се и трепеща дама. Или другарка, няма значение как ще я наречем. Щот дамите не се държат така войнствено най-малкото. Има и още други върховни постижения във вчерашния тъй бляскав педагогически спектакъл, който се състоя в ритуалната зала на училището ни; примерно в един момент директорката, самата водеща на това шоу, се хвана мелодраматично за сърцето и почна да крещи:

- Не, аз това не мога да го понеса! Къде ми е валидолааа! Забравила съм си валидолааааа! Дайте ми валидолаааа! Тоя хубавец, другарки и другари, Грънчаров де, вижте го тука - размаха смартфона си крайно развълнуваната директорка - вижте го как се е подпрял с ръка, сякаш е некакъв знаменит мислител, та тоя противен човек си е позволил да даде скандално интервю в сайта teacher.bg, където вижте какви ги плямпоти...

И тя започна да чете патетично, а пък някои другарки от публиката взеха прочувствено да вият на умряло! Сюблимен момент, няма що! Театър от класа, Шекспир и Кафка ряпа да ядат, те много са изостанали, горките, от нас! Ний обаче сме направо велики! Ний сме съвсем недостижими. Ний сме нещо като висша литературна класика бре, другари, при това жива, да, съвсем жива!!!

Тук се налага да вметна нещичко. Ще каже някой: директорката ни, милата, не каза точно тия думи бре, Грънчаров, що лъжеш сега; тя каза нещо подобно, ала ти тук преувеличаваш, мизернико, представяш я като някаква си там, а тя се държа не точно така, и каза не същите буквално думи! Манипулатор неден, засрами се малко бре?! На което аз ще отговоря ето как, щото бързам, трябва все някога да го допиша това есе. А темата е така благодатна и неизчерпаема, сами виждате каква богата на злато рудна жила съм напипал! Та ще кажа само това: аз нали предложих вчера да се направи пълен аудиозапис на Съвета, та след това да няма оплаквания кой какво бил казал?! Предложих, но директорката се направи, че не е чула предложението ми, не го подложи на гласуване, а вий всичките, както му е редът, се направихте на изоглавени и си замълчахте, нали така беше?! Аз предложих да имаме точен протокол, да не се мъчи протоколиращата да си съчинява какви ли не нелепици, пишейки протокола си, щото тя като не владее стенография, няма как да запише всичко казано. Не, предложението ми беше заметено под килима. Е, щом така направихте, сега няма как да протестирате, че аз не съм бил възпроизвел точно нечии думи. Ами няма как да ги възпроизведа точно, разбира се, аз нямам такава силна памет! Аз описвам с думи тек впечатлението, което нечии думи са произвели в моето съзнание, аз описвам моето възприятие на съответните думи, в край на краищата аз тук пиша не протокол, а свое философско, психологическо и каквото искате още есе, което даже има и моменти на известна художественост, нали така?! Е, авторът няма как да не участва в сътвореното, нали така?! Има и разни литературни похвати, това поне го знаят наште учителки по литература. Тъй че нека да не протестират. Уф, както съм го подкарал аз май никога няма да завърша това есе. Чакай да кажа още поне някой и друг бисер, че историята няма да ми прости, че съм пропуснал някой сюблимен учителски бисер, изръсен вчера така щедро от съответният напъващ се да мисли субект; ето какво каза примерно един учител по физкултура, опитващ се да се прави на ентелегентен:

- Абе Грънчаров, твоя подход към учениците не се приема от учениците - следователно ти си некадърник. Това е толкова просто че не мога да разбера защо не го признаваш. Ще ти го обясня още по-просто: 11-ти Ж клас се държи прилично при кадърните учители, при теб се държи неприлично - значи ти си некадърник! Щом ние всички тук преподаваме кадърно, а ти преподаваш различно от нас, значи ти си некадърник, то е близко до ума, какво има да му се мисли и усуква толкова?! И какви иновации може да има у човек, който е доказано некадърен?! Който народът не го приема, той не заслужава да живее, щот народът, както е известно, никога не греши! Не може всички ние да сме срещу теб, пък ти да си прав, не, това е невъзможно! За истината, както е известно, се гласува. Мнозинството решава коя е истината. Нали си уж демократ, тръбиш това, е, сега трябва да приемеш тази фатална за теб истина. Народът никога не греши, значи ти си не само неправ, ти си и вреден, ти си и некадърник, ти си опасен човек, който нема място в нашия сплотен колектив.

Ето нещо такова се напъваше да каже този самороден талант в сферата на мисленето, а пък моя милост, с цялата си наглост, в този момент си позволих да се провикна:

- Госпожо директор, отбележете си: този човек заслужава една точка, повишете му точка и увеличете сумата пари от диференцираното заплащане - тоя човек заслужава таз парична награда!

Въпросният човек изглежда много се обиди на тия мои думи, временно си седна да си усмири гнева, а след това в един момент, като аз взех думата (бях застанал прав отпред, пред сядащата на столове аудитория), се приближи към мен и започна нещо да ме апострофира, имах чувството, че ме заплашва, че налита на бой и прочие, което ме принуди да замлъкна, очевидно нямаше смисъл в такава обстановка да продължа да говоря. Пак ми беше запушена, дето се казва, устата, и то с такива оригинални средства, е, щом е така, аз ще пиша тук, в блога си. Пак ще кажа каквото мисля, няма как съвсем да ми бъде запушена устата. Няма да мълча. Не, такава възможност при мен няма да се сбъдне.

Такава горе-долу беше обстановката в това, както сами се убеждавате, бурно заседание на Педагогическия съвет. Излагации колкото искате се случиха на него. Някои клакьорки, казахме, виха на умряло, други се кръстеха - санким, как е възможно тоя Грънчаров да говори толкова непонятни за ухото ни и необичайни думи! - трети в знак на протест си тръгваха от залата, наблюдавайки внимателно дали ще забележи протеста им директорката, та белким си сложи една чавка срещу името им в бележника си. Абе какво да говорим, нашенска, родна, мила, чисто българска картинка! Толкова по формалната, външната страна. Много хора, с две думи казано, се изложиха страшно много, ала това изобщо, предполагам, не им пука, важното е, че участваха в громенето на врага. Педагогическият ни съвет мина, следователно, под обичайната си форма на... "народен съд", да, на съдилище, в което възмутеният народ съди безпощадно народния враг Грънчаров, а Грънчаров е народен враг само защото той не мисли като нас, щото той, мизерникът, си позволява да мисли нещо различно! А който не мисли като нас е наш враг, разбира се! Такъв следва да бъде смачкан. Точка. Нашата методика е ефективна и успешна, Грънчаров, твоята не работи в нашите условия, да, само командно и авторитарно-терористично ще живеем ний, не ти щем пикливата демокрация, пикливата ти и иновативна "демократична методика", тя води до анархия, ний обичаме здравия ред и силната ръка, ний ще залагаме и занапред на терора, на страха, на насилието. Пишейки тези неща в такава обща форма съм длъжен изрично да подчертая: около половината от хората на този учителски съвет се държаха в тази лудешко-абсурдна обстановка съвсем достойно, мълчаха, дори мислеха, някои, предполагам, се срамуваха, разбира се, не направиха нищо за да озаптят административно-вакхическата оргия, дето се разиграваше пред очите им, но това е разбираемо, да се обади някой и да каже нещо различно, това значи да го последва моята съдба; да, но имаше много хора, по погледите им личеше, че изпитват дълбока вътрешна покруса от случващото се, да, тези хора са разбиращи, те разбират, тези хора, предполагам, в един момент ще намерят душевната сила да почнат да се държат не така унизително, ще победят страха, ще надмогнат, ще счупят оковите на мълчанието и пр. Това бях длъжен да подчертая изрично. Недейте да си мислите, че съм възприел "сплотеният колектив" като състоящ се от мерзавци, не, няма такова нещо. Тук-там има хора, които без да им трепне окото провят разни мерзавщини, но те са извинени, щото не съзнават какво правят, ако съзнаваха, щяха да се засрамят и щяха да се възпрат, е, заблудени може да са, но мерзавци решително не са. Това е особено важен момент. Знаете, аз съм човеколюбив човек. И ценя човешкото достойнство. В такава абсурдна обстановка да мълчиш вече е проява на смелост. И на достойнство. Толкова по този въпрос.

Два важни момента трябва да представя и ще се спра да пиша, щото решително взе да ми писва писането. Ето за какво става дума. Пак за пустите подходи ще стане дума. Вчерашното заседание на ПС на ПГЕЕ-Пловдив беше тържество и триумф на загиващия абсурдистки подход, според който една образователно-възпитаваща общност в съвременните условия трябва да се управлява само силово, чрез система от натиск и шантажи, чрез заплахи, чрез всяване на страх, чрез потискане на личността на възпитаваните, чрез тирания, чрез репресии, чрез... финансови санкции даже! Да, този подход е господстващ в нашето училище, за жалост. Този отдавна отречен от самия живот, от времето и от историята абсурдистки подход в нашето училище си властва необезпокоявано от нищо защото... директорката е негова страстна привърженичка, а, знайно е, началството никога не греши, нали така, народът също не греши, а нашият народ се чувства прекрасно и превъзходно когато е поставен в най-отвратителните робски условия! Нашият народ, респективно, се чувства най-нещастен ако го поставиш в условия на свобода, щот мнозинството у нас не знае що е това свобода, пък и тя, проклетата свобода, не става за... ядене, с вилица не можеш да я прободеш, тя не е като милото сочно кебапче! Тъй че подходът на странници като мен, според който личността и нейната свобода, а също така и достойнство и права, имат водещо значение, в нашият "сплотен колектив" не се пласира много, е, разбира се, много от учениците го споделят вътрешно, даже са фенове на този подход, подкрепят ме, но... ние все пак трябва да завършим това училище, господине, молим да ни разберете, ний с Вас сме съпричастни, но не смеем да го афишираме, щото класните ни ръководителки ще ни изскубят или прегризат гръкляна ако разберат за това, ето по тази причина ни се налага да си траем, молим Ви се, разбере ни! Ето, душите извадиха на учениците, които си позволиха необмислено пред репортер на бТВ да кажат, че сте добър учител, леле, как им се караха класните за тая волност?! Затова ний ще си мълчим вече. Вие не ни се обиждайте, че така позорно мълчим, че не смеем повече да ви защитим, срещу ръжен, господине, е глупаво да се рита. Нали сме прави, нали е право това, което говорим?!

Така. Подходите са тия, моят подход вчера беше осмян, подигран, оплют, пак ме нарекоха "некадърник", "луд човек", човек, който не знае що иска, глупавите "иновации" на Грънчаров при нас не виреят, ний ги не щем, той да не ни мъти водата повече, че... абе защо не го уволните,у госпожо директор, докога ще ни мъчите да го търпим тоз нарушител ан нашето блажено спокойствие?! Абе, Грънчаров, що шумиш около своята суетна личност, що не си кротнеш, да си дочакаш мирно и спокойно пенсията, що си мислиш, че можеш да промениш света, е, ний няма да ти позволим това, безумецо и наглецо! Толкова за подходите, а какъв е моят подход аз тук няма пак да обяснявам, щот съм го обяснил в книгите си, в блога си, къде ли не. Всичко съм казал, ама кой да ти чете?! Ний си знаем сичко без да четем, нали така? Ний си знаем всички и по таз причина не ни се налага на мислим! Мислят такива като Грънчаров, дека не знаят, ала ний си знаем е затова нема нужда да мислим. Който знае не мисли. Точка! Молчать! Не рассуждать!

На вчерашния съвет тържествуваше и друго, което е особено унизително: ученици бяха карани да се разкайват, да се унизяват, да молят пощада, защото, примерно, били си позволили да направят страничка във фейсбук, в която ученическия народ да може да си изказва мъката, да, заради това "страшно престъпление" тези ученици не само бяха наказани сурово и жестоко (отнеха им стипендиите за отличен успех!), но и ги принудиха да стоят с наведени глави и да се разкайват за "вината" си - ако искат да оцелеят изобщо! Щото си представям каква буря би настъпила ако тези ученици бяха казали: не, не се разкайваме, не сме сторили нищо осъдително, казали сме каквото мислим, направили сме каквото трябва! Ами щеше... да настъпи краят на света, ето това щеше да стане, нали така?! И за да не настъпи краят на света, за да спасят все пак света, тези млади хора се наложи да се разкайват, да говорят противното на това, което мислят, наложи им се да... лъжат, да лицемеря,т с оглед да се спасят. Е, не да си спасят душите, кой ли ти мисли в нашето образователно-възпитателно заведение за душите на младите, а да си спасят... задниците (простете за думата!), но какво си спасява оня, който си плюе върху достойнството за да се отърве от още репресии и унижения?! Да, да не забравя да кажа: онази "толкова опасна страница", заради който бяха наказани други ученици и то само защото са лайкнали изображения в нея (!!!), те пък отпаднаха от групата, отиваща на производствен стаж в страни от Западна Европа, та значи разбра се кои ученици са направили тази "взривоопасна страница", направили я били учениците от елитния Х Д клас, те си били признали вината, те били изловени, те били направили това "осъдително престъпление", ето тези ученици трябваше да се каят публично и да бъдат унижавани "за поука". Други двама ученика пък бяха принудени да се разкайват защото били извършили... престъплението кражба, били откраднали... една рам-памет от един компютър, те бяха наказани с последно предупреждение за преместване в друго училище. "Съвсем случайно" тези двама ученика са точно тези, които дръзнаха да направят подписка в моя защита, аз лично не мога да разбера каква е тази загадка, говорих по този повод в Съвета, ала бях осмян, разбира се! "Съвсем случайно" е това съвпадение, разбира се, няма как! Системата обаче при нас работи, сами виждате, безотказно! Ех, да го нямаше този Грънчаров, откъде пък се взе той та да ни разваля идилията?! И да ни резили пред обществото! И да ни уронва престижа!

За историята около световно-известния 11 Ж клас тук няма да пиша, нищо че вчера тя беше точка от дневния ред на Съвета, най-после, след много мои настоявания това се случи. Е, директорката и подкрепящите я нейни фенки направиха така, че обсъждането на дисциплината в 11 Ж клас по "съвсем естествен, непринуден начин" премина в обсъждане на проблема за това колко именно е... некадърен... философът Ангел Грънчаров, да, наглецът Грънчаров дали е само "умерено некадърен", или пък е "средно некадърен", или е направо... "гениално некадърен", ний това не можем още с точност да знаем, но с положителност знаем, че неговите така наречени "иновации" са пълни глупости, другарки и другари, те не стават за нищо, пълни глупости са теориите на Грънчаров, че учениците било трябвало да се учат да мислят самостоятелно, свободно, да умеят да си изразяват и да си защищават позицията, пълна глупост е и грънчаровите "свобода" и "демокрация", която в нашите условия изобщо не работи, затова и трябва да си разчитаме само на силната, на твърдата ръка, на терора трябва да разчитаме, това е положението, тази е истината у нас, таваришчи, точка, край, молчать, не рассуждать!

Няма да описвам срамните сцени около поредното ми обругаване пред "народния съд" над "злодея Грънчаров", в какъвто се превърна и вчерашния Педагогически съвет на ПГЕЕ-Пловдив; няма да ги описвам, щото ме е срам. И щото ми е гнусно. Щото ми се гади. Щото ми е крайно неприятно. Аз не съм очаквал, че толкова мръсотия може да се излее върху мен. То не беше "унищожителен сарказъм" (спомняте ли си онази песен от филма СТЕНАТА, където се употреби този израз?), да, нашите учители много владеят средствата на убийствения сарказъм, няма значение спрямо кого го упражняват, спрямо ученици или спрямо учители (разбира се, спрямо нестандартно, спрямо "неправилно" мислещи учители като мен се упражнява този въпросният убийствен сарказъм!). Спирам дотук. Потресен съм. Какво ще правя оттук-нататък тепърва ще реша. Едно е сигурно обаче: няма да капитулирам. Няма да дезертирам. Няма да се предам. Слабост няма да проявя. Ще се боря. Докато имам сили ще се боря. Докато дишам ще се боря.

Ами какво друго да ви кажа? Май всичко е ясно вече, нали така? Който разбира, ще разбере и без думи. Който не иска да разбере колкото и да му го обясняваш, пак няма да разбере. Думите понякога са излишни. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Днес е първият учебен ден от втория срок. Желая успех на учениците си. На ония млади хора, които могат с право да се нарекат мои ученици. На другите пак желая успех - в разбирането на истината за това в каква ситуация са се оказали. Да, има млади хора, на които водя часове, но които нямат моралното право да се наричат мои ученици. Такива са, примерно, учениците от 11 Ж клас. Да си ученик на Ангел Грънчаров е... чест, голяма при това, казвам го, пиша го неслучайно, а съвсем съзнателно: именно за да вбеся дадени хора. Обичам да провеждам такива... мозъчни атаки понякога. Този е начинът да се пренареди нещо ако не в мозъците, то поне в душите на хората, които са допуснали там да всичко да се обърка, да бъде поставено "с краката нагоре"...

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo