неделя, 26 февруари 2017 г.

Простете ми ако можете, за ваше добро е да опитате да се освободите от бремето на обидите, омразата, злобата, ненавистта, а аз за всичко вече съм ви простил!



... "А дори да не ни искат прошка, в сърцето си да простим на този, който ни е обидил или е извършил нещо нередно спрямо нас. Ако прощаваме, ще ни бъде и на нас простено. За това се и молим всеки път: "... и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си...", посочи отец Казашки (думите са на секретаря на Ловчанска митрополия отец Любомир Казашки, бел. моя, А.Г.).

Човек трябва не само да прости, но и да се моли за ония, които съгрешават пред него, добави той. Няма мерило колко пъти можем да прощаваме или да искаме прошка. Единственият начин да получим опрощение е да го поискаме.

Важно е също да не осъждаме нашите ближни, тъй като "заради неосъждането ще получим от Бога прошка за всички наши грехове, винаги ще изпитваме Христовата неизказана милост и в този, и в бъдещия век". (Прочети ЦЯЛАТА СТАТИЯ)

Та днес е ден за прошка. Разбираме ли смисъла на това действие: да поискаш и да дадеш прошка? Иначе казано, да изгониш обидата от сърцето си, да простиш, но също така и да осъзнаеш какво си направил, а на тази основа да се разкаеш искрено за направеното - защото ние обиждаме други хора много често без да съзнаваме обидата. Ние сме различни, това е прекрасно, но ето, по тази причина ни се налага, разбирайки различията си, да ги приемаме като нещо естествено; и на тази основа, съобразявайки се с раз-личността на другия, да я почитаме, от което пък следва, че не бива да обявяваме себе си за непогрешими, за критерий на всичко и т.н. Човешката ситуация е сложна - и проста същевременно. Важното е да запазим човечността си. Удава ли ни се това обаче?

Възможно е другите, бидейки именно други и различни, да ни се обиждат дори и когато спрямо тях постъпваме съвсем добронамерено - по нашите понятия, примерно когато честно им казваме какво мислим за нещата от живота, които ни свързват. Когато забелязваш, че другият греши, нима не е правилно и добре да му кажеш, че възприемаш като грешка изказването или постъпката му? Ти по този начин се опитваш да му помогнеш, да, но е възможно той да не разбере това - и да ти се обиди. И да приеме поведението ти като несправедливо, като обидно, какви ли не чудати реакции даже и спрямо най-добронамерени наши прояви са възможни. Понеже няма как да разберем какво точно става в съзнанието и в сърцето на другия, ето, съобразявайки се с неговата индивидуалност и дори уникалност, признавайки тези последните, сме длъжни да поискаме прошка от всеки, с когото сме имали някакви отношения. А много често отношенията ни са обтегнати - стига да не сме изпаднали в изцяло фалшиви и лицемерни отношения, което май е още по-лошо. Винаги е възможно да се поражда неразбиране между различните, това е и съвсем естествено. За да се разбираме следва много да разговаряме. И ние често си премълчаваме, предпочитаме да замълчим. И ето, в това мълчание неразбирането се засилва. И в сърцата ни се трупа злоба, ненавист, обида, завист, вреждебност. Другия го възприемаме като "враг", плаши ни неговата другост и различност. Не сме свикнали да приемаме другостта, различността на другия като нещо съвсем естествено. не почитаме достатъчно личността на другия, правата му да бъде друг и различен; а всеки от нас има пълното и суверенно право да бъде друг и различен. Да искаме другият да бъде като нас, да мисли като нас, да живее като нас е недопустима утопия, подобни очаквания са обидни за другия щото накърняват достойнството му, а ако пък почнем да правим нещо за да предизвикваме обезличаване на другия под външен натиск от наша страна, това пък вече е съвсем недопутимо.

Да, ама ние в своята глупост харесваме ония, които са като нас, нали така обикновено постъпваме?! Когато някой говори думи, които точно отразяват нашите мисли, на нас ни е приятно, ласкаем се, харесва ни, ние такъв човек го обикваме; той ни става близък, единомислието сродява, а различността плаши. Не бива да е така, глупаво е че се държим така. Другият е интересен именно като друг и като различен, ценното пи нас, индивидите и човеците е именно това, че сме други, че сме различни. (Ако бяхме еднакви, тогава щеше да е безкрайно тъпо, скучно и всичко щеше да се обезсмисли.) Та ето на тази основа се пораждат и... обидите, неразбирането, разминаванията, трупането на злоба и на ярост. Великодушният, духовно издигнатият, мислещият човек обаче, разбирайки по-дълбоко и по-пълно нашата човешка ситуация, умее да освобождава сърцето си от обиди и от злоба, прави нужното да не таи злоба и обиди, то точно това означава да си великодушен, сиреч, да имаш голяма душа. Малодушните обаче се самоизмъчват в злобата и обидеността си, не намират душевна сила да строшат тия вериги, да се освободят от тия глупави по същество емоции. Е, трябва да правим нужното да "уголемяваме" душите си, да ставаме колкото се може по-великодушни, а не да ги стесняваме, не и да робуваме на собствената си ограниченост; другите хора са за това да ни помагат да погледнем на самите себе си с други очи, с чужди очи - и в този процес на самоидентификация да разберем истината за самите себе си. А тази истина е също така пределно проста: няма нито един безгрешен човек на тази земя. Няма по-глупава и по-вредна илюзия от илюзията за собствената си непогрешимост. Аз единствен съм най-добър, най-умен, аз всичко разбирам най-добре, всички останали, сравнени с мен, са тъпи, са зли, са неразбиращи, са затънали в пороци, а аз съм нещо като ангелче - има ли по-глупаво самомнение, в което да може да изпадне кухият, празният откъм човечност човек?!


Ето, за да се спасяваме от капаните на своята горделивост и самонадеяност, за да освобождаваме душите си от веригите или оковите на подобни гибелни илюзии, самомнения, фикции и пр. ни се налага да прибягваме към очистването на душите си чрез прошката. Чрез разкаянието, чрез осъзнаването, че не сме безгрешни, че не сме нито ангели, нито пък "богове". А мнозина сред нас се възприемат тъкмо за "богове", суетни, жадни за власт и за господство над другите, кухи и празни "богчета" са такива хора, това е много жалка картинка. Не зная дали сте забелязвали такива индивиди, които са затънали до невъзможност в своята мнителност, ограниченост, субективност и пр. Не зная дали изобщо можете да ги разпознавате такива високомерни маниаци - щото е възможно точно вие самите да сте като тях, да сте такива. И тогава е крайно трудно да осъзнаете истината за самите себе си. Тогава всичко при вас ще бъде възприемано точно наопаки на истинското, на реалното, на действителното. Е, винаги трябва да имаме едно наум и то е: Няма нито един безгрешен на тази земя. Щом е така, значи и ние сме грешни, значи и ние сме несправедливи, значи и ние сме постъпвали неразумно, грозно, обидно спрямо други човешки същества. Е, затова няма да ни попречи да се разкаем, но преди това искрено трябва да почувстваме своята собствена порочност. Това е най-трудното. Да презреш себе си, да се отвратиш от себе си, да изтръгнеш самодоволството от себе си от сърцето си. Да изпиташ погнуса към себе си. Това може да стане само когато истината за нас самите почне да проблясва. Това е много мъчителен и тежък душевен процес. На който мнозина не са способни. Защото са с прекалено дребни, самозабравили се в суетността си души. Казахме, великодушие е потребно тука. Иска се душевен поврат. За който ние всички много можем да си помагаме взаимно. Човешко е да си помагаме. Ето, чрез искането на прошка и даването на прошка можем да сторим нещичко в тази посока.

Да победиш горделивостта си, да се смириш, способен ли си на това, о, горди, о, празни човече?! (Повтарям тук известен израз на Достоевски.) Когато на друг човек кажеш "Моля те да ми простиш!" ти показваш духовна сила, а не слабост. Но разбираме ли това, какви са тия глупави скрупули, че не можем да кажем подобаващо, а това значи искрено, ето тези няколко така прости и човечни думи? И когато другият ти отвърне със същите думи, когато и той помоли за прошка, да кажеш с открито сърце: "Прощавам ти, простено да ти е!". Всъщност, ние най-много, ние непрекъснато грешим не толкова спрямо другите хора, а спрямо нашия Велик Създател, грешим непрекъснато спрямо Бог, ето, към Него най-напред следва всеки ден да молим прошка заради самозабравеността си. Само Той може истински да ни прости за всичко. Но и другият човек до нас, ближният, ако ни даде прошка, е нещо голямо и велико. Даването на прошка значи отказ от злото, отхвърляне на злобата от сърцето, побеждаване на обидата, сразяване на желанието за мъст. Чувал съм извратени хора, които са казвали без да си дават какво казват ето тия страшни думи:

- Аз съм непогрешим. Аз не греша. Аз съм винаги прав. Другите грешат, аз - никога не греша. Затова и аз имам правото да отмъщавам на съгрешилите без капчица жалост! Да, ще им отмъщавам безжалостно. Няма да изпитам и капчица съжаление към тях. Аз не зная що е милост. Що е прошка аз не зная. На никого за нищо няма да простя даже и да ме моли на колене! Твърд съм като бетон. Аз такава мекушавост като даването на прошка не мога да си позволя. Аз съм нещо повече от бог. Няма Бог, аз съм бог! Аз съм нещо като тънък кинжал, който без никакво съжаление пробива чуждите сърца. И изпитвам удоволствие като гледам как другите тръпнат в предсмъртна агония...

Да, такива думи вероятно никой няма да каже, но ако бяха честни, мнозина би трябвало да ги кажат за себе си. Защото точно така се държат. Това е страшна болест на душата и на духа. Такава една озлобеност, такова едно затъване във вманиачеността е направо гибелно. Страшни неща могат да произлязат от подобно човешко оскотяване. Много често властта е опиумът, да, властта е този страшен наркотик, който води дадени хора, пристрастени към нейната илюзия за всемогъщество, да се отдават на варварството на отмъстителността. Да, властта е страшно и опасно нещо. Тя е по-страшно и опасно нещо даже от... свободата.


Да не философствам повече за тия неща, казаното е предостатъчно. Ето, дойде момента и аз да помоля за прошка. Вероятно много хора съм обидил, за някои зная добре, че съм ги обидил, волю или неволю, някои съм обиждал съвсем умишлено, да, и това съм правил, воден от стремежа да им помогна, да предизвикам някакво сътресение на душевните им пластове, та да се вразумят, да, обаче те едва ли са разбрали така поведението ми, обидили са ми се, щото не са могли да постигнат смисъла на постъпката ми, верният й смисъл им се е изплъзнал. Моята роля на философ е специална, ний, философите, се държим често много странно и непонятно - в очите на повечето хора точно така изглежда, предполагам, поведението ни. Та в тази връзка ето какво искам да кажа. Понеже общувам с изключително много хора (поне 500 са ми само учениците, с които общувам, помагайки им да напредват в тайнствата на философията, ето сред тях може да има много обидени от мен, най-искрено ги моля да ми простят, а пък тия ученици, които, водени от глупава страст, много мен самия са обиждали, нека да знаят: простено им е, аз злоба в сърцето си не допускам, а дали те ще имат душевна сила да поискат прошка, това вече си е изцяло техен проблем!), не мога да изброя поименно всички, които съм обидил, ще ми се наложи да изразя молбата си за прошка ето как:

Моля всеки, който се е почувствал обиден от мои думи или действия, да ми прости, признавам, че много съжалявам ако съм обидил с думи или действие когото и да било! Ако съм причинил страдание на някой, моля да ми прости! Моля също обиденият, за да успее да ми прости, да се опита все пак да прецени честно: аз заради желание да го обидя ли съм казал или направил обидната дума или действие, или някаква друга е била причината? Предполагам, че отговорът на този въпрос може да му помогне да освободи сърцето си от гнева, от обидата, от възможна омраза, от ненавистта. Аз лично смятам, че е по-добре за нас лично сърцата ни да не таят в себе си обиди и възникнало на тази основа желание за мъст, но може да греша, ако някой смята, че е по-добре сърцето му да е обременено от много обиди, от злоба и от желание за мъст, нека да не ми прости, нека да продължи да си живее с обидеността си, с ненавистта си, с желанието си за мъст, с намерението си да бъде докрай безпощаден и безжалостен. Само ще си позволя да подхвърля, че според мен не е разумно да живеем с много обиди и злоба в сърцата си, щото животът ни може да се превърне в кошмар. Толкова по този въпрос: ако можете, простете ми! Съжалявам, повтарям, ако съм ви обидил с нещо.

Нека всеки, който мен пък ме е обиждал или обидил, да знае, че му прощавам - и че вече съм му простил. Да, тежко съм преживял обидите, но това не е довело до озлобяване на сърцето ми, не, моето сърце злоба не знае. Много съм страдал от какви ли не обиди, възможно е често обидите към мен да са били справедливи, да съм си заслужавал обиждането, подигравките и прочие, но все пак държа да отбележа, че не този според мен е верният начин. Ний, хората, ний, човеците, можем да разговаряме и да живеем без да се обиждаме, вярвам, че е възможно да се отнасяме съвсем човешки и човечно помежду си. За мен този е верният начин. Зная, че е трудно, но моля да разберете: при добро желание това изобщо не е трудно! Нима е толкова трудно за нас, човеците, да бъдем човеци?! Трябва просто да се освободим, да се изтръгнем от вълните на пълзящата безчовечност и бездуховност, която ни залива и се опитва да ни удави.

Та нека обиждащите ме да знаят, че съм им простил, нека обидените от мен също да знаят, че ги моля за прошка! Нека да опитат да ми простят, мисля, че ще разберат, че това не е толкова трудно колкото им се струва в момента. Даже и тия, които се чувстват обидени от мен без изобщо нещичко да съм казвал на тях лично, и те нека да се опитат да ми простят.

Ами толкова. Мислех да сложа тук имена на конкретни хора, за които добре зная, че се чувстват обидени от мен. Примерно моят адвокат (по трудовото дяло, по дялото срещу заповедта за моето уволнение от работа като учител по философия, съдебно дяло, което ние двамата с него успяхме да спечелим!) в един момент ми заяви, че съм бил не знам си какъв човек и по тази причина ми бил толкова обиден, че повече нямало да говори никога с мен! Е, уважаеми г-н Феодор Иливанов, моля те да ми простиш за обидата, която си почувствал. Мислех да се обърна със специална молба за прошка към... директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова, е, понеже днес е неработен ден, бих могъл да отправя молбата си за прошка... писмено, защо не, думите отлитат, написаното остава?! Всъщност какво ми пречи и ето тук, в този текст (мога след това да й го пратя на официалния имейл) да й се извиня все пак: уважаема госпожо Анастасова, много моля да ми простите за преживени обиди, най-вероятно сте ми много обидена, ето, моля за прошка, ако можете, простете ми!


Интересно е, че много от колегите ми в училището, в което работя (след възстановяването им съда все още работя като учител по философия в училището, от което преди три години бях уволнен), дори и без да съм влизал в някакъв конкретен спор за каквото и да било, ми се чувствали... обидени, щото, примерно, съм бил пишел за училището, щото съм бил мислел различно, не знам за какво точно тия хора ми били обидени, но се държат с мен като обидени, показват с държанието си, че са ми крайно много обидени! Примерно има един учител по физкултура, който ми е така обиден за нещо, че като ме види в края на коридора, а той е на другия край, мигновено завива обратно, само и само да се се срещне с мен, очевидно обидата му е толкова голяма, че няма сили да мине покрай мен, горкият, представете си колко са големи неговите страдания, а интересно е, че аз с него лично изобщо за нищо не съм говорил или спорил, от години с него не разговаряме (преди конфликта ми с директорката си разговаряхме с него съвсем нормално, но след като се получиха нашите разминавания с администрацията, тоя човек се промени кардинално, намрази ме така, че вече не може да ме гледа даже, страшна работа, какво да ви разправям повече?!) Та ето и на тия хора, неизвестно за какво обидени ми толкоз, казвам: простете щом мислите, че съм ви обидил някак, опитайте да простите, направете нещо за да престанете да живеете с такава голяма омраза към моята така скромна философска, а това значи непременно и дразнеща, личност! То е за ваше добро да се освободите от бремето на тази толкова голяма обида, омраза, злоба, ненавист или както искате я наречете, според предпочитанието ви!

Ох, олекна ми, ето, помолих за прошка и сякаш планина ми се свали от сърцето, олекна ми! Не, това не е театър, искрено се чувствам така, ако щете ми вярвайте, проблемът си е ваш. Има сигурно и други обидени от мен (примерно премиерът Боко, президентът "Мама, я льотчика хочу, мама, я льотчика люблю!", други такива видни личности, които съм засегнал като политически блогър), е, вярно, те като публични личности трябва да могат да носят на обиди, но ето, позволявам си тук да дам пример и ще кажа следното:

- Господа и дами обидени от мои коментари политици, дами и господа политици, макар че имам пълното право много да ви обиждам, щото съм недоволен от вас и вие сте твърде некадърни, заслужавате си обидите, но въпреки това, понеже следва и вие да сте човеци (нищо че се мислите за богове или поне за богопомазани!), ето, въпреки всичкото това все пак ви моля да ми простите ако много ви е обидила някоя моя дума, ако сте страдали от нещо казано от мен по ваш адрес, е, не вярвам, че сте толкова чувствителни та да страдате заради някоя и друга дума, но въпреки това ви искам прошка, ако можете, простете ми! И гледайте да се промените занапред, щото много сте се разпуснали и заслужавате не само обиди, ами и други неща, примерно заслужавате и... тояга, ама да не приказвам такива неща, щото са наказуеми, нали така?! И тъй, простете ми ако можете, а пък аз... а сега де, мога ли да им простя, кажете де?! ... а пък аз... ще ви простя само ако забележа, че сте се променили, ето, за да ви насърча в тази посока, авансово ви прощавам, ако почнете да се променяте към добро, прошката ми ще бъде действителна, ако не - ще ви прокълна даже, няма само да ви обиждам!

Спирам дотук. Щот се увлякох и нищо чудно някой съзнателен възмутен гражданин да вземе да изпрати този текст под формата на компромат-донос "там, където трябва", примерно при... психиатричните власти, та да ме натикат където ми е мястото, да ме вържат, щот съм опасен. Прочее, утре съм на ТЕЛК, да видим какво ще се случи там, бъдете здрави, ще ви пиша допълнително за случилото се в утрешния ден! Приятен ден ви желая! И простете ако има нещо! Аз за всичко съм ви простил, нищо че не ми искате прошка, то искането на прошка е нещо, което може да облекчи вашата, а не толкова моята душа. Всеки да си си грижи за собствената душа, нали това е правилното, що тогава за своето души забравяте, а мислите само за моята?! :-)

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

4 коментара:

Анонимен каза...

Няма какво да ти прощавам скъпи Приятелю! :-) Моля те, да ми простиш, ако, без да искам и не нарочно, по някакъв начин съм те засегнал, обидил, или огорчил!

Владимир Петков

Ангел Грънчаров каза...

Благодаря ти! И ти не си ме обидил изобщо, но искаш прошка, добре, простено да ти е... не за това, че не си ме обидил да ти е простено! :-) Чудесна двусмислица се получи, ама карай! :-)

Анонимен каза...

Какъв лъжец и лицемер си ти Грънчаров, бесрамнико! Лъжеш като аморален тип!!!!!!!!!!

Анонимен каза...

Здравейте,
Писмото Ви е входирано с№ РД-16-4-276/27.02.17г.
Успешен ден!
РУО- Пловдив

Всички досега излезли книжки на списание ИДЕИ