Забранено ми е от лекарите да се вълнувам за каквото и да било: но оня, който за нищо не се вълнува, жив ли е изобщо?!

Не съм писал в блога от сряда. Това е вече пети ден. Никога не ми се е случвало такова дълго отсъствие. Извънредни обстоятелства, свързани със здравето ми, са причина за това.

Преживях доста сериозен и опасен период, но, дето се казва, май "прескочих трапа" и този път. (Въпреки че според статистиката 10-15% умират в дните след сърдечния инцидент, така че още е рано да твърдя, че все пак съм прескочил въпросния трап.) Както и да е, днес се чувствам по-добре и решавам да опитам да напиша нещичко. Започнах и да ставам от леглото. Забранени са ми всякакви вълнения. Добре, ще пиша без да се вълнувам, какво толкова?!

Често си мисля за баба Марийка, "мръсницата", която е мръсна тъкмо защото тия, дето я наричат "мръсница", предвидливо са й спрели водата в апартамента - за да могат да я провъзгласят за мръсница; такъв идиотизъм е възможен само у Нашенско. И като я обявяват за "мръсница", след това на това основание я и опраскват - изгонват я от дома й, който, разбира се, не може да е хигиеничен след като цели пет години в него не е имало вода! На съда по изгонването на баба Марийка тя не е получила призовка и не е била представлявана от никой. Няма що, "справедливо" е нашето родно "правосъдие"! Та се питам дали баба Марийка се е сетила, че съм болен щом не идвам на протеста? Тя, горката, ме е чакала там три дена. И още няколко дни няма да съм в състояние да ида там. Няма как да й съобщя това. Дали да не взема да й подаря един телефон?

Разбрах това, че тя има страшна нужда да разговаря с някой, правя си извода, че тази възрастна жена дълго време е била игнорирана от заобикалящите. По тази причина тя толкова много се е привързала към котките, единствените същества, които са проявили някаква човечност към нея в самотата й. Разбира се, "хуманното" ни общество е обявило баба Марийка за "смахната" - въпреки че то, като я е игнорирало, е причина за състоянието й. А се оказа, че тя е много приятен събеседник. Отнесох се с нея човешки и в резултат разбрах, че тя е чудесен човек! Тя се разкри като човек пред мен - и пред целия свят, благодарение на камерата ми. Вслушахте ли се поне малко в нейните изповеди? Аз за вас ги направих тия клипчета. Може да станете по-добри като ги послушате. Можете като се вслушате в думите й да станете дори по-човечни. Да, нейните клипчета могат да имат оздравителен, терапевтичен ефект за вас самите. Отричате ли още, че сме едно болно общество? Нима е възможно болното общество да се състои от здрави индивиди? Тогава кому е нужно да си слагаме един на друг етикети от здравно естество? Има ли някой, който може за себе си да твърди, че е напълно здрав? Има ли някой сред нас, който за себе си може да каже, че е напълно безгрешен?!

Няколко думи и за протеста си да кажа, че силите ми за писане са малко. Този път няма да напиша цял "ферман", бъдете спокойни. Ще бъда принудително съвсем кратък. Болестта, самият ми организъм ме принуди да се откажа от протеста. Дали ще го продължа като си стъпя на крака е отделна работа. Ще решавам този въпрос тия дни. Но ето нещо принципно, то е най-важно според мен.

С протеста си тествах много неща и разбрах още повече. Но разбрах и това: нашето общество не е готово за промяната. А към промяна не може да бъде тласнато едно общество, което не е готово за нея. По принуда, чрез екстрени мерки, то не може да бъде принудено да почне да се променя. Да не говорим за това, че с насилие нямаме право да опитваме да променяме другите. Аз приложих към другите цял арсенал от психологически и нравствени средства за да им въздействам да се променят. Вероятно нещичко вътре в душите на всички се е все пак променило. Протестът ми няма да ни остави точно същите - каквито сме били преди него. Това поне е сигурно. Да, така е, промяната, която все пак стана в душите и в съзнанията, не е достатъчна, но ефект от протеста ми, няма какво да си кривим душите да отричаме, все пак има. Тъй че не е напълно безсмислен моят протест. Смисъл имаше да направя това, което направих. 77-дневен беше протестът ми. Разбира се, бях подкрепен истински само от един-единствен човек - от баба Марийка. И от оня военен пенсионер с десни и антикомунистически убеждения, който дойде и седна до мен още в първите дни - и седя дни наред с мен. Двама човека ме подкрепиха истински. Няколко десетки граждани също ме подкрепиха, дойдоха там, на тротоара, изказаха ми лично подкрепата си, подписаха се в книгата, изобщо не мога да отрека, че съм имал някаква подкрепа. И много от учениците всеки ден ми изказваха подкрепата си. И неколцина от учителите ме подкрепяха, вярно, съвсем тайно. Разбира се, протестът ми показа по най-убедителен начин и потвърди бляскаво тезата ми, че в това училище психологическата и нравствена атмосфера е отровена до крайна, до висша степен. Дали инстанциите си направиха този толкова простичък извод? Едва ли: тяхното съзнание е така неадекватно, че те всичко възприемат и оценяват тъкмо наопаки на истинското, на реалното. Това вече трябва да обезпокои нас, гражданите. Защото продължаваме да търпим точно такива да са длъжностните лица, които курират (ръководят) образователното ведомство.

Установи се, че има директорска мафия в Пловдив, а вероятно и в цялата страна. Примерът с опраскването на съпругата ми е драстичен. Интересно е, че за да постъпи така, въпросната бюрократична мафия без да се усети демонстрира следното:

- първо, че е обезумяла от страх;

- второ, че е крайно арогантна;

- трето, че е загубила разсъдъка си, което вещае неизбежната й гибел;

- четвърто, не промяната в образователната е неизбежна и неудържима.

Да, подходът й е крайно безчовечен, а такава безчовечност (и то проявявана точно в такава по презумпция човеколюбива сфера като образователната и възпитателната!) не може да остане без последици. Дори и в приказната страна Мутроландия, в която всичко е тъкмо наопаки на правилното, на разумното.

Налага се да продължим да се борим. Моят пример показа, че не е чак толкова страшно човек открито да се бори срещу арогантната и бузскпулна, срещу разпищолилата се от властови разврат мафия. Може много да пострадах, но ето, все още ме има, продължавам да мисля по същия начин, няма надежда да ме пречупят или да ме поставят на колене. Това е най-оптимистичното. Вярно, сам съм, вярно, възприемат ме като смахнат, но то, дето се казва, всяка професия си има своите рискове. Аз избрах пътя да бъда бунтар и революционер. Трябва да има и такива като мен. Животът си иска своето. Бъдещето - също.

Надеждата ми е в младите. Този път не събраха кураж да дойдат при мен и да кажат: и ние ще се борим за промяна. Да, но не се знае дали няма да го направят още утре?! Никой не знае какво става в главите на младите. Ако не на всички то поне на някои от тях. Надежда има. В младите е цялата надежда. Щото ний, старите, видя се, сме поразени така, че трудно можем да се съвземем.

А на тия, които толкова много се изложиха: честито! Вашето малодушие е предпоставка един ден да се отвратите от самите себе си - и чрез погнусата да опитате да се преродите. Прераждане е необходимо на много хора, това не е лесно, но е възможно. Мислете, четете, търсете, победете умствената и душевната си ленивост! Мързелът е това, което ви съсипва. Има и много мързеливи учители. Има учители, които са се скапали от мързел. Мързелът е непозволен лукс за учителите. Учителите, както ми каза моята приятелка Мария Василева, учителка по френски, били "мързеливи и комунисти", така определяли учители във Франция. Браво на французите, казали са самата истина! Точно така е, няма какво да си кривим душите, длъжни сме да признаем истината. Ако не беше истина тази френска констатация, по съвършено друг начин щяха да се държат учителите в Пловдив по време на моя протест. А те се изложиха страшно много. Имах, признавам си, значително по-добро мнение за тях. Оказа се, че съм се заблуждавал.

Всеки човек си има своите заблуди. Цялата работа е в това да побеждаваме заблудите си, да се освобождаваме от тях. Който го постигне, с това си подготвя едно значително по-достойно бъдеще. И по човечно ще е бъдещето си ако си отвоюваш свободата. Първо в сферата на мислите и представите следва да станем свободни. Това се постига с мислене и с дебати, с дискусии, с разговаряне. Протестът ми, не можем да отречем това, предизвика много дебати и разговори. Което и показва, че демокрацията у нас въпреки всичко напредва. Демокрацията е тъкмо това: непрекъснато дебатиране и сблъсък на различните позиции. Ето, оказа се, че макар и опраскан аз пак помагам за демократизирането на нашата училищна общност. С изваждането ми от тази общност няма да се спре процесът на демократизирането й, напразни са тия ламтежи на самозабравилите се (не)образователни началства.

Спирам дотук. Изморих се много. Пак се развълнувах. Забранено ми е от лекарите да се вълнувам за каквото и да било. Но оня, който за нищо не се вълнува, жив ли е изобщо?! За да живеем следва да се вълнуваме, живеещите са живи доколкото се вълнуват. Аз така тълкувам нещата. Ако не се вълнувах, значи вече нямаше да съм жив. Щом се вълнувам отново значи се връщам към живота! Да живей животът тогава! Бъдете живи и и здрави - от сърце ви го желая! А злобните нека да знаят: злобата е вид смърт, злобният в някакъв смисъл вече не е жив. Върнете се към живота, злобари! Откажете се от смъртта, завистливци! Живота, живота гледайте, за него се дръжте, глупаци!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo