Представена публикация

За всички, които се интересуват от моите коментари, беседи и от дискусиите, в които участвам!

Съобщавам, че всеки, който иска да следи моите всекидневни коментари и анализи, може да го прави като посещава редовно моята страница във фе...

сряда, 21 юни 2017 г.

Най-много от всичко пазете сърцата си: защото там са изворите на живота: виждате ли как добре го е казала Библията?



Почина инж. Венелин Паунов, директорът на пловдивската ПГЕЕ, който ще запомним с човечността и с невероятния му талант да вдъхновява хората, занимаващи се с учене, с познание, с изследвания, с търсене на истината. Тъжно ми е, той си отиде съвсем внезапно - ето, вчера по това време се е събудил, станал е както всеки друг ден, нищо му е нямало, а след няколко часа, към 11 часа, ще умре. Смъртта е нещо непонятно, велика загадка за човека. Как така да го няма човекът, какво стана с този човек, който уважавахме и обичахме?! Не, не може съвсем да го няма - къде е човекът?! Разумът не може да проумее и да приеме смъртта. Събудих се тази сутрин с болезненото усещане за празнота. Този свят стана по-безчовечен със смъртта на човека Венелин Паунов, от чиято невероятно ярка човечност винаги съм се възхищавал.

Порових се в интернет да търся негови снимки, попаднах и на някои публикации за него (като изключим моите). Примерно ето тази (виж: Днес правят пушка, но утре може да е сателит), тя е от в-к СТАНДАРТ, в нея намирам нещо много показателно за характера и отношението на знаменития директор, ето пасаж, съдържащ и многозначителен цитат от негово изказване:

Не мисля, че тези деца са за тежко наказание. Те са добри ученици и са направили стрелящата тръбичка от любознателност. Това заяви пред "Стандарт" директорът на гимназията инж. Венелин Паунов. Самият той смята да препоръча на учителския съвет да не наказва децата, а да се намерят други начини действията им да бъдат насочени в правилната посока. "Казвам го на шега, но си мисля, че такива деца дори заслужават награда за това, че са намерили техническа информация за нещо в интернет, запалили са се и са го изработили. Щом в осми клас са направили пушка, след няколко години може да конструират сателит", заяви инж. Паунов. Преди две години гимназията по електротехника в Пловдив нашумя с друг скандален случай. Тогава пак осмокласничка направи стриптийз пред кабинета на директора, а клипът с разсъбличането беше пуснат в интернет. По-късно момичето отнесе наказание и беше преместено в друго училище.

Тази публикация е от четвъртък, 31 Януари 2008 г. Ученици от "ТЕТ-ЛЕНИН" (така все още обществеността в Пловдив нарича и знае нашето училище!) били изобретили... "стреляща тръбичка", т.е. "пушка", сложих в курсив разсъждението на директора, вие как го възприемате?! Звучи съвсем модерно и либерално, нали така? (Почти десет години по-късно, само преди четири-пет месеца, в нашата тъй напредничава 2017 г. цял един клас в същото училище ще бъде наказан по настояване на директорката с дисциплинарно наказание и с отнемане на стипендиите за много месеци напред само защото били направили страница във Фейсбук, в която учениците свободно да могат да казват какво мислят за някои странности в училищния живот! Невероятен напредък имаме, няма що!)

Ето документ от общината, в който инж. Паунов, директорът на ПГЕЕ е сред удостоените с “Почетния знак на Община Пловдив”, това е станало на 20 май 2004 г. Предпразнично удостояват директора на знаменитото училище с това почетно звание. (Точно 10 години по-късно почти на същия ден, на 19 май 2014 г. ПГЕЕ в Пловдив ще стане известна с това, че титулярният учител по философия Ангел Грънчаров, именно моя милост, като награда за всичките му постижения и за напредничавия му търсачески дух в полето на науката и на демократичното образование е... опраскан за първи път, е уволнен от не по-малко напредничавата директорка на бившето знаменито училище, на която учителят по философия крайно не е симпатичен защото, забележете, не е типов, не е стандартен, щото е личност, обичаща свободата, щото провежда крайно различни часове, в които учениците много спорят, дискутират, търсят истината по теми, които ги вълнуват и т.н., цялата тази активност на учителя им е възприета и оценена от авангардно мислещата директорка като израз на това, че той, видите ли, е твърде "некадърен", "не става за учител", налице била "пълна липса на качества" и пр., така пише в тази смехотворна заповед; която, разбира се, година и половина по-късно ще бъде отменена от Върховния Касационен съд - и за пак ще се върна в училището, за да бъда опраскан отново и то по абсолютно същия мотив само година по-късно. На тежкото съдебно дело инж. Венелин Паунов ще се наложи да бъде мой свидетел. В съдебната зала той обяви, че в училището се правят, за съжаление, невероятни глупости и т.н. Но това е съвсем друга, макар и не по-малко многозначителна история...)

Ето един текст, наречен "пародия", чието заглавие е ТЕТ “Ленин” Пловдив. Не можах да разбера кой е авторът на тази страница, дълбоко е законспириран вероятно, предполагам е бивш възпитаник на училището. Там пише за знаменития учител от ТЕТ-ЛЕНИН Жак Асса и за шефа Паунов. На последния е сложил една негова снимка, в която директорът спи във влака, предполагам по време на някое от пътуванията с влак на групи ученици и учители из Западна Европа, които инж. Паунов организираше години наред (учениците ходеха на учебна практика в страни от Западна Европа по разни европейски проекти, това ставаше още преди България да е член на Европейския съюз, виждате, директорът беше много напредничав!). Снимката била... смешна (как пък да е смешен... спящ човек?!), както и да е, ний, хората, сме различни. В коментарите има спор по нравствена тема, авторът се защищава с аргумента, че пише "забавни глупости". И така може. Който иска, да иде да види снимката там, сега, в контекста на смъртта на инж. Паунов не мога да си позволя да я препубликувам тук.

Като се пише в търсачката "инж. Венелин Паунов" най-отгоре излиза моя статия за него, писана отдавна, в 2006 г. (зложелателите ми я наричат "подмазваческа", нека да я наричат както си искат, аз съвсем честно и откровено разказах как възприемам и оценявам една вдъхновяваща ме с духа си личност), ето и тук линк към нея: Строители на капитализма: инж. Венелин Паунов, един блестящ мениджър в образованието. За мен е чест, че тази моя статия излиза най-отгоре когато се търси информация за инж. Паунов. А навремето същата статия беше препубликувана в много сайтове и вестници, показателно е, че я публикуваха дори вестниците на такива смъртни врагове каквито са БКП-БСП и ДСБ, публикуваха я вестниците ДУМА и СЕДЕМ (имаше такъв вестник, в който аз често пишех), да, това е исторически случай когато вестниците на двата непримирими политически противника са публикували без никакво изменение едно и също нещо, една и съща статия!

На 25 септември 2007 г., вторник, съм написал друга моя статия, в която говоря пак за училището и косвено за директора: Една почти невероятна, съвсем правдива и крайно възмутителна история. Тази статия е по времето на учителската стачка, спомням си, я написах по разказ на инж. Атанас Атанасов, там съм писал каквото съм чул от неговите уста; ето тук началото:

Един приятел вчера ми разказа следната поучителна, пък макар и невероятна история. Той е учител в едно елитно училище в Пловдив - професионална гимназия по електротехника и електроника - прекрасен компютърен специалист е, инженер. Аз и друг път съм писал за това училище и за неговия директор, а именно статията Строители на капитализма: инж.Венелин Паунов, блестящ мениджър в образованието. А учителят, който ми разказа самата история, е инж. Атанас Атанасов. Казвам всички тия неща, за да е съвсем достоверна историята, която ще разкажа кажи-речи с неговите думи.

Завежда инж. Атанасов група ученици от пловдивската гимназия във Франция на производствен стаж. Който е прочел статията за директора на същата гимназия инж. Паунов вече знае, че това елитно училище в Пловдив има невероятни постижения в полето на европейската интеграция. И то още дълго време преди България официално да влезе в Европейския съюз. Групата наши ученици се установява в град Шатилон Сюр Сен, а тамошното училище, с което имат тясна връзка, се нарича Лицей "Дезире Низар". Към нашата група ученици бил прикрепен техният заместник-директор, а именно мосю Ноел Естра. Всички тия факти, повтарям, са нужни именно за пълната достоверност на невероятната история, която ще ви разкажа.

Можете да прочетете там цялата история, става дума за това какви заплати получават френските и българските учители. А в четвъртък, 16 септември 2010 г., в ранната утрин аз пиша статия със заглавие Животът, личностите и чувствата в едно осиротяло училище, в която разказвам за първия 15-ти септември, в който на ПГЕЕ директор не е инж. Паунов, училището си има нова директорка. Ето откъс и от това много прочувствено есе, заради което си пострадах за първи път, платих голяма цена заради прословутата си искреност (разбира се, на новата директорка изобщо не й бяха приятни тия мои чувства!); та там пиша следното:

Вчера се откри учебната година и при нас, в моето училище - ПГЕЕ (Професионална гимназия по електротехника и електроника) в Пловдив. Както си му е реда се откри, макар че тази година има и промени: имаме нов директор (Стоянка Анастасова), а пък колоси на гимназията като Венелин Паунов, вече бивш директор (аз за него съм писал тук: Строители на капитализма: инж. Венелин Паунов, блестящ мениджър в образованието), Жак Асса, доайен на училището, работил в него от създаването преди повече от 45 години (за него пък трябва да напиша, понеже е голяма личност), Иван Блянтов, учител по математика (последният от голямата четворка знаменити математици в това училище, освен него в нея влизаха и В. Марински, Й. Господинова и Ст. Станев, вече покойници, Бог да ги прости, първите двама починаха преди да се пенсионират, а пък последният, г-н Станев, почина година след като се пенсионира), Катя Колева и още много други. Училището осиротя без тия заслужили преподаватели и колоритни личности от голям мащаб, но какво да се прави, казваме, че "животът е такъв, не можеш да го спреш". Тъжно е без тях, такава е човешката душа, а пък аз съм сантиментален човек и го изживявам, понеже много се бях привързал, а и съм консервативен.

"Шефът", както го наричаха всички, и учители, и ученици (ето някои отзиви предимно на бивши наши ученици, сега студенти, за инж. Паунов), вчера беше дошъл на откриването на учебната година, ръкувахме се, каза "Поканиха ме, не мога да откажа!", а после забелязах, че гледа тържеството с блеснали от вълнение очи. Този човек се беше така привързал към училището, че живееше с него, за него училището беше станало сякаш част от него самия, от душата и личността му. Рядкост е да се намери такъв енергичен, ентусиазиран ръководител, който, каквото и да говорят някои, умееше да създава настроение сред всички, да създава онова, без което училището се превръща в грамада от бетон, а именно, създаваше неговия дух.

Без него училището вече съвсем няма да е същото, въпреки че той сякаш е вградил себе си в него, ала нещо голямо изчезва безвъзвратно. Е, ще остане спомена, защото, както казах, животът е безпощаден. Преди време, когато от инспектората представиха новия директор и благодариха на шефа "за неговата неуморна дейност" - впрочем, дейността му наистина си беше неуморна в съвсем буквалния смисъл на тази дума! - той, милият, така се развълнува, че дума не можа да каже, силната емоция го задуши, и той промълви само това: "Остарях, съжалявам, остарях, приятели!" - и се разплака. За него животът му беше училището, отдал се беше без остатък на него, всичко от себе си даваше - това никой не може да му го отрече.

Питаха го вчера колеги как е сега животът, той, пролича си, че тежко изживява промяната, рече: "Ами на вилата стоя, това-онова, но няма какво да се прави!", а пък аз му рекох: "Трябва да си намерите нови занимания!", а пък той преглътна. Какво нещо е животът, да се чуди и мае човек: ето аз, примерно, не знам защо, но си мечтая да се пенсионирам - дай Боже да доживея и да оцелея дотогава! - понеже ми се иска да се отдам изцяло на моите занимания. Т.е. на писането, четенето, книгите, смятам, че изобщо не мога да скучая като имам да чета и да пиша толкова книги още! А ето, трагедията на шефа, излиза, е голяма, за него училището беше това, което за мен са книгите; ако някой ми отнеме възможността да пиша и чета книги, аз, чини ми се, в същия миг ще умра. Дано г-н Паунов се адаптира по-леко, дано преживее голямата жизнена промяна, дай Боже!

И така нататък, и тази статия можете да изчетете ако искате. Инж. Паунов много беше привързан към училището, което е създавал, в чието създаване е участвал, за чиято слава е допринесъл толкова. Ето, оказа се, че след пенсионирането му поживя само 7 години. Не е много. Съвсем внезапно си отиде, новината за смъртта ми дойде като гръм от ясно небе вчера и ме покруси, още не мога да се съвзема. Ето още един абзац от тази статия за да разберете още за това що за човек беше г-н Паунов:

... Шефът често ме е спирал по коридорите и с тих глас, оглеждайки се, на ухо ми шепнеше, за да не чуе друг: "Абе, Ангеле, имам един въпрос към теб: можеш ли да ми кажеш какво да правим с тая простотия у нас бе, човече? Задушава ни отвсякъде! Не се търпи вече! Ето, ти си философ, трябва да можеш да ми отговориш на въпроса. По цял ден мисля за това, е, какво ще кажеш?". Аз му казвам нещо, обсъждаме набързо темата, стигаме до общи възгледи (няма да казвам засега какви), а той, стенейки, и държейки се за главата, отминава, а пък аз отивам в час. А пък обичайния, стандартния му въпрос, който задаваше не само на мен, си беше, разбира се, този: "Хей, Ангеле, доволен си от живота, нали?!" и докато измислиш що да му отвърнеш, той отминаваше, забързан да свърши някоя работа. Такъв беше нашият директор. Тъжно е, но това е животът за нас, човеците: няма вечни неща, а най-невечни сме ние, хората.

Но има нещо вечно и у нас: душите ни, емоциите ни, спомените, преживяното, човешкото помежду ни. Тия неща остават завинаги. И трябва да ценим тъкмо тях, а не преходното, мимолетното. Онова, което най-вече се цени у нас - за жалост... Та такива ми ти работи. Живот. Какво повече да каже човек?

Такива работи. Наистина, какво повече да каже човек?! А сега инж. Паунов го няма вече. Тъжно ми е за него. Нещо много значимо и голямо от света сякаш се срути и изчезна: светът вече не е същият без тази личност. Светът губи много от раздялата си с личности от мащаба на инж. Паунов. Но това може да го разбере само човек, който се възхищава от личностите, сиреч, сам е личност; на безличните това нещо не е по силите им да го разберат - и затова те, предполагам, силно ненавиждат личностите. Да не задълбавам обаче във философски теми, щото искам след малко да направя видеозапис на предаването си "На Агората...", да, ще го правя в къщи този запис (или да изляза някъде сред природата да го направя, и това е идея!). Налага се да направя видеозапис на предаването понеже утре, точно в 11 часа, това е редовният час за излъчване на предаването, е часът, в който на гробищата ще започне погребалната церемония по раздялата ни с уважавания и обичан приятел, не мога да не отида заради предаването, грозно е да не отида по тази причина, пък не мога и да пренебрегна и зрителите на предаването (наскоро нямаше едно предаване поради мое заболяване, не искам толкова често да няма предавания!), ето, компромисът е да запиша своята беседа, която да бъде излъчена по телевизията утре - когато аз ще съм на Централни гробища.

А на последната ни среща с г-н Паунов, в кафенето пред училището, където той обичайно си пиеше кафето в последните години (вече съвсем не влизаше в сградата на училището), той между другото ми каза, че имал отзиви от негови приятели, от съседи и пр., че предаването ми било "много хубаво", поздрави ме за тази моя активност; и неговото мнение било такова, макар че не винаги успявал да го гледа. Попита ме за това-онова, личеше, че много го боли за моето повторно уволнение, за моето повторно унижение. Попита ме докога смятам да продължа с протеста си. Обясних му, че продължавам да чакам и изследвам реакциите на властимащите. Той ми каза, че ме разбира, но че се страхува - понеже много хора не могат да разберат защо правя всичко това. Казах му, че правя протеста си точно с тази цел: да им помогна да разберат, че има неща, за които си струва да се борим, да понасяме известни неудобства, примерно, да протестираме всеки ден, а пък властите да се правят на изоглавени, че не забелязват протеста ни срещу тяхната собствена арогантност. Ей-за такива неща си поговорихме. Г-н Паунов е човек, който е способен да разбира всичко, дори и най-сложни неща, ето това винаги ме е удивлявало в него. Макар че ония неща, които ни се налага най-вече да разбираме, са съвсем прости. Примерно това, че сме човеци и не бива да си причиняваме зло. И че трябва да се уважаваме. Нима е толкова трудно да се разбере толкова просто нещо?! Също че животът ни е съвсем временен, никой не знае кога смъртта ще го споходи, а нейната визита, разбира се, не остава без последствия - и при това е завинаги (дали?)?! Не, аз добре зная, че човек изцяло няма как да умре. Умира тялото, душата, вярвам в това, не може да умре. Няма как да умре душата, това е несъмнено, нищо че не може да се докаже... приживе. Но смъртта не е изчезване в абсолютното нищо, не, този абсурд не е възможен - щото ако е възможен, тогава всичко се обезсмисля. Тогава просто животът се превръща в пълен абсурд, тогава животът няма смисъл да го има. Но да не философствам за тия неща, не е подходящ моментът за това.

Боже, какви неща са ми идвали в главата, вижте, убедете се сами: Яви се идея за създаване на "Клуб на свободните духове от ерата на Венелин Паунов". Това е написано и публикувано в събота, 17 ноември 2012 г., представяте ли си какво ми е щукнало в главата тогава? Ето малък откъс и тук, мисля, че е интересно:

Тази съботна сутрин изглежда е съвсем благодатна и, да се надяваме, благословена: току-що в телефонен разговор, проведен със заслужилия доайен на Професионалната гимназия по електротехника и електроника в Пловдив г-н Жак Асса най-спонтанно се роди идеята да учредим Клуб на свободните духове от ерата на Венелин Паунов - бившият, но толкова човечен и свободолюбив директор на това знаменито училище, сега вече пенсионер. Речено-сторено, ето, учредяваме го - засега само в интернет, но съвсем скоро ще почнем да се събираме и на живо. Всеки ученик, възпитаник или учител, бивш или настоящ, който смее да се нарече "свободен дух", е поканен да се включи в нашия Клуб - включително и настоящата директорка на училището!

Както и подобава, тази организация на толкова всеотдайно предани и страстни поклонници на свободата, личността и достойнството е най-демократична, тя друга и не може да бъде. Веднага към току-що родения Клуб се присъедини и уважаваната г-жа Иванка Топалова-Асса, дълги години преподавала в същото това училище. Вярвам, че и много други личности от този порядък ще се присъединят към новоучредения Клуб. За нас ще е чест в Клуба да членува и самият г-н Венелин Паунов - личност от голям мащаб, за когото съм писал многократно, понеже на този човек съм безкрайно благодарен: той осигури за много години най-благоприятните условия за творческа изява на всички, в това число и на моята скромна особа; в "ерата на Паунов" аз написах и издадох основните си книги, наистина вдъхновяващо и плодотворно за всички беше неговото време! Много съм писал за този човек, за тази личност. Той справедливо е и един от най-главните герои на новата ми книга НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие Есета за освобождаващото образование), която, да се надяваме, ще излезе в най-скоро време в по-голям, не чак толкова бутиков тираж. Свободата, духът, творчеството пак са основната тема и на тази моя книга. Защото, знайно е, без свобода нищо истинско не се постига: свободата за човеците е извора на всяка благодат! Самият живот за човека е непредставим без нея! Любовта даже е свобода, какво има повече да говорим по този въпрос?!

Този въпросният Клуб отдавна го има вече, въпреки че не се събира на едно физическо място, той обаче се събира всеки ден в... интернет, във "виртуалната реалност"! Този наш клуб на почитателите на свободата, на личността, на достойнството, на любовта към живота и на още куп такива "идеалистични измишльотини" съществува и заседава комай всеки ден, било в блога ми, било във Фейсбук, било по Скайпа, е, може да се каже, че моя милост в някакъв смисъл се превърна в нещо като "ядро" или "център" на този клуб на аристократите на духа (употребявам този израз за да вбеся простаците и завистливците, това е моят сутрешен подарък към тях!), но една общност на свободолюбиви хора няма нито "началства", нито лидери, не, в нея всички сме равни тъкмо защото сме личности и на това основание така силно ценим личността - своята и чуждата. (Който не е личност няма как да цени други личности, той по естествен и непринуден начин просто ги мрази!) Представете си обаче каква голяма чест е за г-н Паунов че още от учредяването на нашия клуб той се превърна в нещо като негов патрон! Значи в негово лице сме виждали още тогава вдъхновителят, виждали сме личността, която ни обединява, да, прибързах, че аз съм нещо като център, да имам много здраве, г-н Паунов е центърът! И ще си остане такъв. Сега, като почина г-н Паунов, е съвсем нормално той и официално да бъде провъзгласен за патрон на нашата свободолюбива и човеколюбива, а също така и обичаща живота (какво е животът за човека без свобода?!) общност. Нашият клуб често се събираше и в кафенето пред гимназията, там, където седеше г-н Паунов, на други места се събираше, но понеже в самата сграда на училището ние вече не можем (пък и не щем!) да влизаме, то сме се евакуирали временно в интернет най-вече. Дискусионният клуб (и такъв си имахме в ерата на Паунов, той беше задушен от новата директорка, за която свободата е най-ненавистното нещо!), в който най-активни бяхме ние с г-н Жак Асса (всички знаят кой е той, това е доайенът на гимназията ни!), също сега е в нелегалност в интернет. Но ще дойде един ден свободата, ще изгрее слънцето на свободата, тогава ще се върнем, живот и здраве да е, пак в сградата на училището, да, ще дойде и този ден, свободата ще изгрее и "на нашата улица", и в нашето училище - но за това трябва, разбира се, да се борим. Без борба нищо не става, така е било винаги, така е и сега. Тарикатлъците тук не помагат.

Спирам дотук. Още много ще пиша, но не сега. А сега излизам да се поразходя, ще си взема камерата и в парка ще направя запис на предаването си, което ще се излъчи в часа, в който аз ще бъда на поклонение пред човека, който създаде такива великолепни и благодатни условия, че не само аз, но и всички работещи в това училище бяхме вдъхновени за най-велики дела и постижения. Пак ще дойде това време, където е текло, пак ще тече... иска се търпение. Нито една диктатура не е била вечна, на щика може да се опреш, но не и да седнеш - кой го беше казал това?! А в ПГЕЕ в момента управлява директорка, която сама се уподобява на "тънък кинжал", който, видите ли, съвсем лекичко се забивал в сърцето...

Съжалявам, но пиша тия неща с болка. Не желая някакъв реванш, не ме води злоба, страдам обаче заради жестоката несправедливост. Не е справедливо, разбира се, да те обявят ей-така, по един женски каприз, за "пълен некадърник" и да те опраскват непрекъснато - само защото не си кандисал да преклониш глава и само защото не желаеш да си плюеш сам в лицето, в достойнството. Не е справедливо, но не и човечно това. За мен така стоят тия неща. Г-н Паунов имаше простичка философия, която ми повтаряше всеки път като разговаряхме в последните години, ето, ще се опитам да възпроизведа думите му точно:

- Какво искаш от човека бе?! Как е възможно това - не мога да го проумея?! Този човек е дошъл тук да си изработи хляба, да си отглежда семейството - като всички други! Остави го на спокойствие бе, недей да го мъчиш и тормозиш: тогава само човекът ще си покаже таланта. За какво живеем ако сме подобни на зверове и се изяждаме?! Как така ти ще ядеш хляб, пък на ближния няма да оставиш и троха?! Не, това не е човечно! Не мога да го проумея това?! Не мога да разбера тия хора?! Ти да искаш всичко, а за другия - нищо! И значи, Ангеле, всичко е бляскаво в училището ни, други проблеми няма, само това как ти преподаваш философията е проблемът?! Майчице, какви глупости?! И как издържаш на тия всекидневни гаври?! Това е непоносимо! Не, аз това не мога да го приема! Лоша работа! Ами ти си длъжен да се защитиш, ще заведеш дело в съда, но така не бива. Не е този начинът. В голяма грешка е въпросната особа. Много се е объркала нещо. Но не тя е виновна, а тия, които са я турили там. Тя просто прави това, което може. Власт на такива не бива да се дава. Но какво е наред в държавата ни, та това да е наред?! Не знам как ще я караме нататък. На моменти се отчайвам. Простотия до шия! Ще ни умори нацията тази простотия бе, Ангеле! Задушава ни простотията. А образованието ще се оправи когато властта не пречи на учителите да си гледат работата. Работата на учителя е много тежка и никой не трябва да му пречи да си върши работата качествено. Доверие към учителя се иска. И доверие към учениците. Като се довериш на човека ти му даваш криле и той политва сякаш е птица. Това е. Просто е. Как може властващите да ги е страх да разберат и да приемат тези толкова прости истини?!

В този дух сме си говорили там, на масата в кафенето пред училището ни. С г-н Паунов, Бог да го прости, имахме съвсем родствени разбирания за нещата от живота. Мислехме, дето се казва, в една посока. Опитвам се да изразя с мои думи неговата философия за живота, но е трудно. Той е инженер и не обичаше да философства много. Но имаше философски наклонности. То философското е тъкмо човешкото. Ох, да спирам! Аман от писане! Проклето да е това писане! Но какво да правя: такава, изглежда, ми е съдбата...

Хубав ден ви желая, приятели! Виждате ли сега, в оптиката на станалото - внезапната смърт на един талантлив човек, на една голяма личност - какво е истински важното в живота?! Първо, да не забравяме, че сме смъртни и че смъртта ни дебне, може да ни споходи във всеки един момент. Второ, да се самозабравяме, да не се мислим за велики и вечни, на този свят няма вечност, а всичко е преходно, дори и властта (трябва да пиша на г-н Премиеро писмо по този въпрос, он спешно се нужда е от истината по него). Самозабравянето на властниците е фатално и гибелно. Човеци следва да бъдем независимо от всичко, ето и това е главното. Бъдете човеци тогава, а ако не сте - направете нужното да станете! Хайде, с това ще завърша. Бъдете и здрави, без здраве няма живот! - ето ви още една крещяща баналност, която обаче е фатално важна. Най-много от всичко пазете сърцата си: защото там са изворите на живота! Виждате ли как добре го е казала Библията? Това е най-важното, да пазим сърцата си, аз моето не го опазих изобщо...

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

5 коментара:

Анонимен каза...

Как не те е срам бесрамнико!!!!!!!!!!!!!!!! И смъртта на Паунов да използваш за своите мръсни цели!!!!!!!!!!!!! Ти си същинско изчадие адово!!!!!!!!!!!! Проклет да си!!!!!!!!!!!!

Анонимен каза...

Бог да го прости .Беше велик Човек .
бивш учител в ПГЕЕ

Анонимен каза...

Да почива в мир.
Такива хора не се забравят. Те оставят светла диря след себе си.

Томи Томев.

Анонимен каза...

Единственият, който обрисува В.Паунов, това си ти, Ангеле! Това е случай, в който не може да се пише рационално, и колкото и много да се пише, все е малко. Благодарим ти, че успяваш да представиш на всички останали истинския човек, ЧОВЕК в истинския смисъл. Аз познавах Венко почти 60 години, баща му на Жак е бил приятел и с бащата на Веньо. Емоциите ми са много силни - не зная какво излиза от клавишите... Благодарим ти! Толкова много неща си извадил от историята, и толкова още може да се намери. В този момент наистина искаме да има ГОСПОД.

Отидоха си едни 60 години от живота ни...

Иванка Топалова

Анонимен каза...

Ха наздраве, Грънчаров: пиян ли беше като писа тия гламави словословия и пустословия?! Не те ли е било срам да се подмазваш толкова на директора си на времето? А сега обвиняваш нас, че уважаваме госпожа Анастасова.... аман от двойни аршини!!!!!