Нека не сдържаме чувствата си, колкото сме по-непосредствени, правдиви и открити - толкова сме по-свободни!

Не зная как стана така, но вчера, като се разхождах по един от обичайните си маршрути и като минавах покрай някои места изведнъж в съзнанието ми оживя спомена за това, че на тия точно места съм се срещал преди не толкова много време с г-н Паунов, бившият директор на пловдивската ПГЕЕ, който почина наскоро. И друг път откакто почина той съм минавал по тия същите места, но ето, вчера, неизвестно защо, съвсем ясно си спомних (и то на няколко пъти) за тия наши срещи и това, което ме порази, беше изключителната яркост на спомена: струваше ми се, че всичко сякаш е станало "току-що", имах чувството, че този толкова уважаван от мен човек сякаш е много близо, че преди миг е бил тук и пр. Съзнанието има тази способност да оживява спомени от миналото с такава сила и яркост, че човек даже има усещането, че случилите се преди известно време събития, в случая срещи, сякаш стават "в ето този момент", само дето починалият не може да се появи - ала неговият образ е така плътен и ярък, че това даже и не е необходимо. Спомних си всички подробности около тия срещи, съпругата ми, която беше с мен, забеляза, че доста се умълчах, попита ме какво става, аз й разказах след това за тия наши срещи с г-н Паунов; имам предвид срещите през последните три години, в които за два пъти яз бях уволняван от училището, в което той ме прие и назначи (това стана преди цели 17 години!), а пък той в това време той, добрият човек, твърде много страдаше от случващото се - и се стараеше не само да проявява човешко разбиране спрямо преживелиците, спрямо бедите ми, но и ми помагаше с каквото може.

Ето, минаваме покрай магазина BILLA, който се намира към източния край на Хаджи Хасан (Аджисан) махала, наблизо са и гробищата (от тази страна на Централни гробища са турските гробища), от другата страна на колелото пък е заведението на Макдоналдс, сещате се сигурно, на брега на Марица е това място. Не си спомням за какво си определихме среща с г-н Паунов точно на паркинга на BILLA, вероятно е било някакъв проблем за решаване около адвокатите на някое от съдебните дела, тогава аз отидох с колата си, а г-н Паунов вече ме чакаше на една пейка под сянката, беше дошъл със своята кола. Поговорихме си там няколко минути, обсъдихме проблема, пък после той си тръгна, имал и друга работа. Пиша за това за да разберете какво означава човечност, какво означава и доброта: ето, той беше пенсионер, може да си гледа пенсията и да си живее безпроблемно, но моят проблем около изцяло несправедливите ми уволнения (уволнения за отмъщение че не си трая, че пиша, че не съм безразличен, че мисля различно, уволниха ме, разбира се, по изцяло фалшиви поводи) г-н Паунов го възприемаше като свой проблем, да, сякаш проблемът беше негов, толкова силно той се вълнуваше и възмущаваше срещу извършената над мен несправедливост. И редовно ми звънеше да пита какво става, интересуваше се, даваше ми съвети, а и аз съм му звънял за да го питам когато съм бил затруднен за нещо. И той винаги откликваше и правеше нужното да ми помогне. А това е бивш директор, мой шеф, не, у него нямаше никаква следа от грандомания, той е пределно открит, непосредствен, не страда от никакви мании, изцяло човечен е. (Други хора, колеги, учители, дори мои близки приятели сред учителите в тази ситуация се държат до ден днешен дистанцирано, сякаш случващото се не ги засяга изобщо, вярно, страхуват се, но г-н Паунов се държеше в създалата се тежка ситуация коренно различно, нито се страхуваше, нито проявяваше сянка от безразличие: приемаше проблема ми като свой.) И често обсъждахме сложилата се ситуация, заедно търсехме изход, верните решения. Главният проблем беше около адвокатите, намирането на способни адвокати, ето този проблем дълго време решавахме заедно, г-н Паунов ми помагаше. Затова и срещите ни ставаха все в тия "адвокатски квартали", като се почне от мястото, за което току-що ви казах (то, разбира се, не е "адвокатско", но е близо до въпросните места), та се стигне до местата около кръстовището на "Чифте баня", там именно са разположени нагъсто въпросните адвокатски кантори.

Ето, веднъж се срещнахме с г-н Паунов в центъра, на една уличка наблизо до Тримонциум, там той си беше паркирал колата, а пък си бяхме определили среща пред офиса на една банка; като се видяхме там, г-н Паунов ме заведе до колата си и с колата отидохме до кантората на негови познати адвокати, която се намира в района на "Чифте баня"; не помня какво стана, адвокатите ли ги нямаше (имам спомен, че течеше някакъв ремонт в офиса им, модернизираха си офиса изглежда), стана така, че с адвокатите тогава не можахме да се срещнем, известно време ги почакахме, но не се получи срещата (става дума за адвокатите от една колективна адвокатска кантора, които г-н Паунов познаваше, после, като се срещахме с тях, разбрах, че се намира в много близки отношения с тях). Е, след няколко дни пък си определихме среща с г-н Паунов пред входа на кантората, който е откъм булеварда (Цар Борис Трети Обединител), беше рано сутринта, кой знае защо толкова рано адвокатите ни бяха определили среща, спомням си хладината на утрото, ние с г-н Паунов бяхме дошли доста време преди определения час на срещата и се разхождахме, разговаряйки, наоколо в квартала; даже поседнахме на една пейка, ала той много се вълнуваше и скоро пак станахме да се разхождаме. Като дойде часа за срещата с адвокатите отидохме в офиса им и те вече бяха там; спомням си много добре цялата дискусия на тази среща, в която г-н Паунов участваше много живо, много активно. И понеже ето сега се намирам точно в същото положение (скоро започва новото съдебно дело по абсолютно същия казус, аз пак съм без адвокат, този път г-н Паунов го няма вече, излишно е да казвам, че този път никой вече не ми помага, няма вече кой да ми помогне, сам си блъскам главата, сам опитвам да реша проблемите!) ми се ще повечко да разкажа за тази дискусия в онази същата кантора, покрай която вчера ми се наложи да мина, а спомена за нея оживя в съзнанието ми съвсем плътно и ярко.

На адвокатите бях занесъл вече двете огромни папки с "писмените доказателства" (всъщност със старателно подготвени и организирано фабрикувани в продължение на повече от година преди уволнението ми компромати) на другата страна, те се бяха запознали с тоя необозрим "матр`ьял", от който лъха такъв нескриван негативизъм, че аз лично не намирам сили да чета от него повече от пет-десет минути: имам чувството че душата ми ще спре от възмущение като чета това стълпотворение от лъжи, безогледни инсинуации, клевети, обиди, изкривяване на реалността до степен да е съвсем неузнаваема, казах, лъха нескривана злоба от тия бесовски бюрократични писания! Та значи като бяха прегледали документите от тия папки и също така бяха изчели внимателно тъй дълбоко лиричната и фантастично-сюреалистична заповед за моето уволнение, написана от падащата си абсурдистката поезия директорка, адвокатите (те май бяха брат и сестра или съпрузи, не си спомням тази подробност, но носеха една и съща фамилия!) в един глас заявиха: нищо не можем да направим, "такова толкова добре подготвено" от другата страна съдебно дяло не можело да бъде спечелено, даже нямало и смисъл да се започва и води такова един вид "перфектно подготвено дяло", съветваме ви да се откажете да водите това дяло, трябва да преглътнете обидите, делото е предварително загубено! Това в един глас ни казаха още в самото начало двамата адвокати; г-н Паунов като чу тия думи, се хвана за главата и решително почна да възразява по своя си маниер: как може да говорите такива глупости бе, не забелязахте ли, че всички тия документи и "доказателства" са изфабрикувани, че това са пълни лъжи, те не струват нищо, това е пълен боклук, как можете да не схванете това, та то се забелязва с просто око?!

Казвайки това (г-н Паунов даже не седна в офиса им, от вълнение и възмущение поради очебийната несправедливост той се движеше из офиса, краката му не го сдържаха на едно място) бившият директор на знаменития "ТЕТ-Ленин" (за жалост, това учебно заведение все още така се нарича в масовата представа и словоупотреба в Пловдив!) беше със зачервено от възмущение лице, на него му беше много трудно да изрази с думи възмущението, което го беше обзело; аз също се изказах в този дух, адвокатите обаче ни изслушаха с внимание, казаха, че ни разбират, ала не могат да направят нищо, преценили били, че нямало било смисъл да се води такова дело, понеже то, видите ли, било "предварително загубено"; г-н Паунов по време на целия разговор настояваше адвокатите да обмислят позицията си, смяташе, че усърдно пишещата своите компромати директорка ги е заблудила и подвела, в тия компромати няма и грам истина, всичко е лъжа и измама; как е възможно в съда изобщо да не могат да различават кое е истина и кое е лъжа - повтаряше разгорещилият се от възмущение г-н Паунов. Адвокатите обаче ни обясняваха, че в съда субективните ни емоции нямат абсолютно никакво значение, че всеки пункт от клеветническите твърдения на другата страна бил "подплатен" и "доказан" с купища документи, вярно, лъжливи, но все пак документи, а ний с какво разполагаме в замяна?!

Тогава именно г-н Паунов заяви, че е готов сам да стане свидетел от моя страна, сам щял да обясни на съда каква е истината; да, твоите показания ще бъдат важни, но не са достатъчни, другата страна ще каже, че си пристрастен в полза на жертвата на директорския произвол и показанията ти ще олекнат, адвокатите на директорката знаят как да внушат това на съда! Г-н Паунов много пъти се хваща за главата и спори до припадък с адвокатите, е, донякъде успяхме да ги убедим, че това дяло (аз неслучайно пиша тази дума така, така тя има един иронично-саркастичен оттенък, който ми е необходим за да представя иначе недоловим смисъл на цялата тази грандиозна съдебна епопея или сага!), убедихме донякъде или криво-ляво адвокатите, че това дяло, значи, все пак трябва да бъде водено, че сме длъжни да го водим, пък дори и с риск да го загубим; разбира се, има винаги такъв риск, ето това опитните адвокати повтаряха често, очевидно сами не вярващи, че можем да спечелим дялото. Уговорихме се да се срещнем пак и да донесем и ние някакви документи, щото на "голословни емоционални твърдения" съдът не вярвал, искал "писмени доказателства". Като си тръгнахме след двучасов изтощителен дебат с адвокатите г-н Паунов още дълго време се възмущаваше от подхода на адвокатите - въпреки че му бяха приятели той се чудеше как е възможно да говорят такива глупости, дялото било "предварително загубено", "гарантирано" загубено било, нямало никакъв смисъл да се води и пр. (Разбира се, те нямаше да водят дялото без пари или даром, ето по тази причина, че адвокати не искат дело, от което могат да спечелят куп пари, силно ни разтревожи нас двамата с г-н Паунов, той си беше такъв, обичаше правдата, правото, справедливостта, силно ненавиждаше клеветниците, лъжещите и пр. - и им го заявяваше смело в очите, което е същинска рядкост в нашенските родни условия!)

След няколко дни с г-н Паунов пак трябваше да се срещнем при тия адвокати, пак проведохме подобен разговор, уговорихме си нова среща; тогава именно аз, силно обезпокоен от тяхната позиция, продължих по всякакви начини да търся друг адвокат (а времето напредваше, наближаваше момента, в който трябваше да се предаде исковата молба за завеждане на дялото в съда!), търсех друг адвокат щото ми се видя крайно неприятно да трябва сам да убеждавам собствения си адвокат в своята правота: като адвокатът не вярва в правотата на клиента си наистина трябва да откаже дялото. И тогава именно изглежда Бог се намеси и стана нещо като чудо: един човек от средата на читателите на блога ми се обади и каза, че е адвокат, че е готов да води такова съдебно дяло, че бил специалист по такива дела, че вярвал, че може да се спечели, макар и трудно, че бил готов да се захване с тази тежка борба, при това даже каза, че не го прави за пари, а по чисти ценностни и идейни причини, съвсем идеалистично, разбира се, срещнахме се, уговорихме всичко, дадох му документите, разбрахме се да му платя по възможно най-ниската тарифа, защото с този човек още от първия миг се разбрахме изцяло и за всичко. Той беше пенсионер, решил бил да се откаже от воденето на дела, но ето, заради моя случай на крещяща несправедливост решил да се върне в съда.

И тогава именно за мен се появи един деликатен момент: как да кажа на г-н Паунов, че съм си намерил нов адвокат? И то адвокат, на който вярвам. Много се чудих как точно да му поднеса тази новина, в един момент набрах смелост и му звъннах; като чу думите ми, противно на моето очакване, че ще ми се обиди, че съм го подвел да търси адвокати, г-н Паунов заяви, че се радва, че съм си намерил друг адвокат, каза, че сам ще се разбере с неговите хора, другите адвокати, щял да им плати за консултациите и загубеното време и пр., каза също, че му е олекнало като е разбрал, че съм намерил адвокат, който вярва, че може да спечели това дяло и е решил да се бори за победа. След известно време, когато вече започна дялото, когато започнаха съдебните заседания, г-н Паунов (вече като свидетел) идваше винаги, запозна се с адвоката ми, допаднаха си много, тогава именно се случи оня знаменит дебат между двамата директори на пловдивската ПГЕЕ, старият и новият, той се проведе на една тераса в Съдебната палата малко преди началото на дялото, аз съм писал на друго място (как ли ще го намеря, а е хубаво да вложа и този текст в моите спомени за г-н Паунов, обещах да ги събера в книга след смъртта му?!) как протече този публичен дебат, там беше и моят адвокат, и други хора, свидетели, имаше там, на въпросната тераса; тук ще кажа само, че г-н Паунов тогава директно в очите каза на директорката ето тия думи (пиша ги както са останали в спомена ми):

- Таня (той така се обърна към директорката, доста години й е бил шеф, тя е била учителка, затова така се обърна към нея, пък и той така си говореше с всички, съвсем приятелски и човечно), виж какво, моето момиче, много бъркаш като постъпваш така с Ангел, не бива така, не бива със зло! Разбери, голяма грешка правиш като постъпваш така и нищо не може да ти помогне, казвам ти, и делото ще загубиш, но и да не го загубиш (нищо не се знае какво ще стане, съд е това, български съд при това!), ще ти тежи един ден, че така си постъпила с Ангел, грозно е! Какво искаш от човека, той една душа носи, душата ли искаш да му извадиш не разбирам?! Погледни по-иначе на това, което ти направи: човекът си работи, и той има семейство, за хляба си се бори, а ти искаш да му вземеш даже и хляба, срамота е да се прави така, да се постъпва така с жив човек и с учител! А и си постъпила много глупаво като си изобретила такъв начин да го уволниш, не се правят така тия неща, мойто момиче, ако искаше да уволниш Ангел истински, така, че никакъв съд да не може да го върне на работа, трябваше да попиташ мен, аз щях да ти кажа лесен и безпогрешен начин, който нито един съд няма да отхвърли, а ти направи голяма грешка като си избрала този меко казано погрешен начин. И ще загубиш дялото най-вероятно, съдът също ще разбере, че не стават така тия работи, много грешки си допуснала. Защо не си стиснете ръката с Ангел и не забравите обидите, човеци сме, не трябва да си правим такива злини!

Ето от този род бяха думите на г-н Паунов тогава на онази тераса, той, милият, се опита да ни помири, да избегнем дялото, но тогава директорката се нацупи и каза пред свидетели следните памятни думи, тях мисля че ги възпроизвеждам съвсем дословно, както са се отпечатали в паметта ми, естествено, аз другояче не мога да ги възпроизведа; та тя значи каза следното в отговор на горното тъй прочувствено слово на г-н Паунов:

- Не, нямам никакви грешки, аз не греша! Аз съм непогрешима...

Каза това троснато, а пък цялата компания дружно се усмихна, г-н Паунов, доколкото си спомням, тогава отново се хвана за главата и въпреки това се опита да продължи дебата за помирение, ала в един момент ни извикаха в съдебната зала и дялото започна. След дълъг и тежък съдебен процес, продължил година и половина, спечелихме дялото, Върховният Касационен съд в крайна сметка отмени заповедта за първото ми опраскване и ме възстанови на работа. Г-н Паунов излезе прав - въпреки мнението на ония толкова опитни елитни адвокати, които не вярваха, че такова дяло може изобщо да бъде спечелено някак или по какъвто и да било начин.

Та значи ето в този квартал вчера минах и в съзнанието ми оживяха тия спомени за срещите и разговорите ми с г-н Паунов около моята съдебна одисея от последните три години. Срещали сме се много пъти и в кафенето, което е пряко срещу входа на Районен съд на бул. "6 септември", пили сме чай там доста пъти, с адвоката ми и без него; по другото съдебно дяло, което водих, за клевета, г-н Паунов също вземаше живо участие, и по него се яви като мой свидетел след като разбра, че никой от работещите в училището не смее да се яви като мой свидетел - щото разбираше, че ако дръзнеше някой да се яви, непременно ще изпита цялата сладост на отмъщението на тъй силно мразещата ме директорка. Той лично моли някои учители, някои колеги да се осмелят да се явят като мои свидетели, но никой не посмя, тогава г-н Паунов реши сам да се яви като свидетел и по другото ми дяло, което говори много (това е дялото за клевета по повод на "психиатричната диагноза", която директорката ми беше издала; спечелихме това дяло на първата, най-важната инстанция, но после другата страна намери връзки в съда и успя да прокара обжалването си на присъдата в Окръжен съд: защото това дяло се оказа, че е съдбовно, ако беше станало така директорката да беше осъдена в извършването на престъплението клевета, като осъждана тя следваше да напусне директорския си престол, ето защо борбата, дето се каза, беше на живот и смърт, заплашената страна направи нужното в името на запазването на престола си да спечели дялото). Както и да е, такъв, дето се казва, е животът, той съдържа и победи, и загуби, и възходи, и падения; само дето някои, които са на власт, са се самозабравили дотам, че искат винаги само те да тържествуват и побеждават, независимо от право, закон, морал и пр.

Вчера минах и в района на гимназията "Яворов", подавах документи за учителско място по философия в нея, там също си спомних, че с г-н Паунов сме се срещали и там, в заведения, в кафенета, разговаряли сме и там, пак за тия борби около несправедливостите, които си позволява да върши директорката на ПГЕЕ и подкрепящите я чиновници от Инспектората в Пловдив. Щото се оказа, че работата, дето се казва, е много по-"дебела", не е работата в това, че една директорка се е самозабравила и се мисли за велика, работата е съвсем прогнила, цялата система е отдавна смъртоносно заразена, по тази причина и всички кротуват и мълчат, белким бъдат пощадени; "Покорна главица сабя не я сече!", това е правилото, което владее душите на "гордите български учители", които са станали същински треперковци. Е, г-н Паунов не беше треперещ малодушник, нищо че е бил директор, той си остана човек, силно привързан към правдата, към правото, към справедливостта. Това е и огромната разлика между него и останалите властващи в системата: системата него, чудно защо, изобщо не успя да го повреди! Е, той също си имаше някои недостатъци, правил е и грешки, не ме разбирайте, че го идеализирам, и той е човек и нещо човешко не му е чуждо, да, ама ето това, че си остана човек въпреки всичко е главното при него; разбира се, че е човешко да се греши, но истински човек е оня, който е способен и да осъзнае грешките си, а на тази база и да почне да се предпазва от тях. Ето, ще завърша този спомен с представяне на една от най-големите грешки на моя бивш директор, който се отнасяше така човечно и приятелски с мен, ще разкажа за една негова грешка, която той сам приживе осъзна; тия неща имат вече исторически смисъл, ще ги разкажа, за тях много се говори, ето, моя съдба, изглежда, е да ги въплътя в слово, в съвсем публично слово (поемам този риск, разбира се, съвсем съзнателно: правдата все нещо следва да значи и за нас, българите!).

Г-н Паунов е най-дълго директорствалия директор на ТЕТ-Ленин, на ПГЕЕ; той отдавна беше навършил възраст за пенсиониране, но беше така енергичен и възрастта изобщо не му личеше, че аз лично много се изненадах когато се разбра, че е обявен най-сетне директорски конкурс за нашето училище и че г-н Паунов след него ще ни напусне. Аз през годините, когато той ръководеше училището, до такава степен се бях увлякъл в работата си, че почти от нищо друго не се интересувах, а моята работа е все тази: общуването с учениците (обучението на учениците да мислят самостоятелно и свободно, т.е. истински) и писането, тия две неща са неразделни при мен и аз еднакво им се отдавам без остатък! Та мисълта ми е, че изобщо бях съвсем настрани от разните там слухове и клюки за това кой кандидатства за директорския пост, е, бях нещичко подочул, но изобщо съм бил настрана от грандиозните битки за власт, които са се водили в онзи момент. Като гръм от ясно небе ми дойде вестта, че новият директор на професионалната гимназия е учителката по литература Анастасова; даже аз тогава не знаех резултата от конкурса и когато вече всички са го знаели изведнъж попитах в препълнената учителска стая една колежка, когато тя ми отвърна "с апломб":

- Новата ни директорка се казва г-жа Стоянка Анастасова!

Аз тогава съвсем спонтанно, кой знае защо, не можах да се удържа и реагирах ето как:

- Боже мили!

И се прекръстих; моята многозначителна реакция, разбира се, мигновено е била съобщена на съответната, вече надарена с власт особа. Както и да е, а доста време след това научих ето тия подробности.

Най-силният кандидат за поста беше, разбира се, инж. Калин Христов - оказа се, че той е бил и най-добрият, най-разумният избор. Добър в смисъл, че училището щеше да спечели най-много ако той беше станал директор. Да, ама за директорския пост кандидатстваше и Стефан Кралев, най-близкият приятел на директора Паунов; между другото и Кралев щеше да бъде добър директор, въпреки някои свои особености на характера той е разумен човек и най-вероятно щеше да стане добър директор от него, при това Кралев е все пак демократ, проевропейски разбирания има, той е дългогодишен преподавател по френски език в гимназията; има голяма заслуга за спечелването на разни проекти за отношения на гимназията със сродни учебни заведения в Западна Европа, те двамата с директора Паунов са създали тази традиция, много ученици са били на производствен стаж в страните от Западна Европа - и то доста години преди влизането ни в Европейския съюз. Както и да е, г-н Паунов, разбира се, в онзи момент е бил за кандидатурата на Кралев. Двамата силни кандидати (имало е още много кандидати, 16 общо били кандидатите за директор!) значи се сблъскаха, в резултат спечели... трети кандидат, който никой не е очаквал, че ще спечели; а защо спечели трети кандидат всеки сам може да си отговори - като вземе предвид как се печелят изобщо нашенските конкурси.

Г-н Паунов е спомогнал (не мога точно да кажа как, не знам такива подробности, а не искам да разказвам какво говорят по този повод "злите езици"!) да бъде провален най-силният кандидат инж. Христов, който, твърди се, е бил подкрепен и от управляващата партия (ГЕРБ), а в резултат се е оказало, че трети кандидат е успял да намери такива "яки връзки", че е победил всички и е спечелил конкурса; пардон, допуснах груба грешка, нашенските конкурси не се печелят с "яки връзки", те се печелят винаги със "солидни знания", пепел ми на езика, че се изразих така грозно и несправедливо: истината е, че третият кандидат е спечелил единствено поради солидната си подготовка, поради знанията, уменията и способностите, и грам съмнение нямам, че е било точно така, простете, че не се изразих правилно, но ето, осъзнавам си грешката и мигновено я поправям! Разбира се, какви знания и способности има властникът особено си личи най-вече по делата, по постъпките му. Затова с чиста съвест заявявам, че спечелилият конкурса за директор е постигнал този забележителен успех съвсем честно, единствено заради уменията, способностите и най-вече заради големите си знания! Е, най-после и аз да се подмажа малко, разбира се, това изобщо нема да ми помогне де, но поне съвестта да ми е чиста като правя това признание! Моля, изобщо не се шегувам като пиша така, не иронизирам, самата сериозност съм!

Е, г-н Паунов значи е допринесъл някак инж. Христов да не стане директор, ерго, има заслугата, че в крайна сметка директор стана този, който стана. И си плати за грешката де, плати си цялата цена, за всяка грешка в живота си плащаме. Аз също платих за грешката си, че през първата година на властването на новата директорка призовавах всички недоволни от нея да търпят поне една година, да й дадем шанс, да видим какво може, на какво е способна и пр., такива призиви отправях тогава на всички "революционери", доморасли, разбира се, които скоро клекнаха; а те като клекнаха, аз излязох на мушката, дето се каза, почнаха да ме отстрелват, инж. Христов единствен в един момент има добрината да каже няколко думи в моя защита, след което той самият беше отстрелян без капка милост: беше уволнен! Тогава аз единствен се осмелих да кажа, че това не е правилно, че е за отмъщение, че така не се прави, призовах директорката за разум, с което си подготвих почвата да стана втората й мишена за отстрелване: година след инж. Христов бях опраскан и аз. Той пръв спечели съдебното си дяло и съдът го върна, директорката го опраска пак; съдът и мен върна, тя ме опраска пак и мен.

Затова виждате ли колко съм прав, че въпросната властница съвсем заслужено и честно си е спечелила директорския пост, спечелила го е единствено заради своите, повтарям, умения, способности и знания, разбира се! Умее някои неща тя, това поне е безспорно! Както и да е, в един момент г-н Паунов вече не само престана да влиза в училището, което сам е създал, но и престана да се надява, че нещо може да се промени и то към добро, той, милият, понеже много обичаше училището, което е създал, идваше само до кафенето пред входа, там си пиеше кафето, там продължи да се среща с приятелите си, най-често с първия си приятел Кралев, там, на масата му в кафенето, и аз много пъти съм говорил с него, обсъждали сме проблемите, мислили сме какво да правим; там, на тази маса, се срещнах с него за последно две седмици преди да почине. (Ден преди смъртта си той пак е бил в това кафене, там, до входа на училището, което толкова обичаше: то беше изглежда всичко за него - то беше животът му!)

Спирам дотук. Такива мисли вчера се въртяха в главата ми като си спомних тия всичките неща, а си ги спомних защото вчера се наложи да мина по тия места, разхождайки се из града. Знаете, аз имам проблеми с ходенето, болят ме краката напоследък, имам вече скъпи и прескъпи стелки (заради това, че имам "плоско стъпало"), налага ми се повече да се разхождам, та белким болките отминат. И понеже добре знам, че като ме споходят някои мисли и чувства, няма как да се отърва от тях, няма как да ги изгоня от душата си освен ако не ги запиша, ето, тази сутрин написах този текст, с който си освободих донякъде душата от тия изстрадани свои мисли.

Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Обичайте приятелите си истински и им го показвайте - защо идва момент, в който приятелите ни ще си отидат, няма да ги има вече, а ако не сме им показвали уважението и чувствата си, ще съжаляваме. Не бива да сдържаме чувствата си, колкото сме по-непосредствени - толкова сме по-свободни! Това е нещо важно според мен.

Чао и до скоро! Живот и здраве да е пак ще пиша, но знае ли се докога ще е така?! Никой нищо не знае за тия неща, те са най-голямата тайна - и е правилно, и е много мъдро че е тайна: ако знаем кога ще умрем и животът ни ще стане съвсем невъзможен...

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo