Тази сутрин, кой знае защо, съвсем не ми се пише по сериозна тема. Почивам си, отдавам се на мързелуване, разглеждам това-онова, чета. А не ми се пише нещо. От опит знам, че това нещо, писането, не може да бъде правено без да има човек съответстващото или подобаващото разположение на душата. Което пък не може да се породи по принуда. То с всяко нещо е така, не само с писането. "Насила хубост не става!", казал го е народът. Е, в този момент сякаш започна да ми се появява известно желание да попиша. Да опитам, да проверя дали не е измамно.
Всъщност, като се замислих, откривам, че тази сутрин ми се отщя да пиша когато осъзнах, че ми се налага да напиша отговор на крайно предизвикателното писмо, което получих тия дни от Началничката на пловдивското РУО - по повод на мое възражение против начина, по който се проведе избора на учител по философия в пловдивската НТГ. Сигурно сте го видели, аз го публикувах тук (виж: Пловдивското Регионално управление на образованието отново разпростря политически чадър над самозабравила се директорка на училище!), то е направо потресаващо по демонстрираната арогантност, то е направо шедьовър в тази посока. Аз ще отговоря достойно на самозабравилите се бюрократи, ама тази сутрин точно нямам душевни сили да се захвана с тази крайно неприятна работа. А пък аз съм такъв, че докато не свърша някаква належаща работа, не се успокоявам. Е, тази е една от причините тази сутрин нищичко да не седна да напиша.
Имам да пиша също така и по малката книжка, която започнах, темата й е за това какво трябва да правим че да вземаме по възможност разумни решения. За вземането на решения е тази книжчица, за писането на която обаче напоследък все нямам нужното разположение на духа. Просто нямам нужното спокойствие. Разни дребни грижи на деня ме отклоняват от съществената ми работа. Пример: тази сутрин установявам, че малкото хладилниче, което купих преди няколко месеца на майка ми (понеже старият й хладилник, останал от ерата още на социализмо-комунизма, хем е прекалено голям, хем е цяло чудо, че още работи, всеки момент можеше да гръмне и пр.), та значи новото малко хладилниче на майка ми тази нощ... е прегоряло, нещо му е станало, мирише на изгоряло, не издава вече никакъв звук, най-вероятно е "свършило курса". Подлъгах се да го купя щото беше евтино, ето, изкара няколко месеца и изгоря. Сега ще трябва да го карам в Пловдив, откъдето съм го купил, то е още в гаранция, да видим какво ще стане, ще го ремонтират ли, ще ми връщат парите ли. А майка без хладилничето си не може. И ето, виждате, от такива дребни битови проблеми (всеки ден изниква поне по един проблем от този род, а понякога и по два-три), кажете ми, как в такива условия човек да може да се откъсне от всичко и да се отдаде на писане по сериозни теми? Не може, разбира се. Целият ми живот мина в такива невероятно тежки условия, не знам защо е така, вероятно не само при мен е така, но аз ги преживявам особено болезнено тия грижи по бита и дома, много ми тежат, щото настройката ми е такава: за писане, за творчески занимания, а нямам нужното спокойствие за това. Нямам го и никога не съм го имал. Тъй че един ден не ме упреквайте за това, че книгите ми са такива, а не онакива: е, в тия условия това само можах да направя. Цял живот съм мъкнал по ремонти я хладилници, а развалени печки, я изгърмели електрически кани, я пък колата ми ми е създавала какви ли не проблеми (тия дни и с нея се занимавах, таман реша един проблем, мигновено изниква но и нов!), абе страшна работа, думи нямам! И как човек да седне в тия условия да пише нещо стойностно?! Май само ако отиде човек в... манастир ще може да се уедини и да поработи истински, но къде ти, на моите години и в манастир да ида вече е късно.
Ето, пиша в момента за това, че не мога да пиша както аз искам. Оплаквам се с една дума казано. Крайно неприятна работа. А всеки момент майка ми ще ме извика за нещо, щото времето напредна. Бог да й дава живот и здраве, майка ми е прекрасен човек, нищо че е остаряла, духът й е още много бодър и свеж, разговорите ми с нея като дойда тук, в долна баня, са непрекъснати, тя цяла седмица ме чака, няма с кой да си говори, е, аз като дойда, си приказваме почти през цялото време. В останалото време или готвя, или нещо друго върша, или кося в градината (която стана... ливада, няма кой да обработва земята!), абе работа в един до колкото щеш. И ремонти разни правя, доколкото ми стигат силите. Работа до шия, не, няма отърване! Ето, пиша сега, а се питам като стана от компютъра (само рано сутрин мога да открадна известно време за писане) с каква ли работа най-напред да се захвана. Наредили са се куп задължения и грижи. Това е. А писателствай в тия условия де?! На моменти се чувствам отчаян, а има какво да кажа, имам и идеи, и мисли, ала нямам... време. Нямам тъй потребната ми свобода. Натиснал ме е светът отвсякъде и не ме оставя. Не е лесно да носиш шапката на свободен човек, нали такава ми е претенцията. Отвсякъде ме натискат да се откажа. Е, аз неистово се боря и съпротивлявам. Опитвам се да пазя всеки ден свободата си. Но е много трудно. Много е трудно, да, приятели! Това е положението.
Лесното е човек да се откаже от всичко и нищо да не прави. Да се отдаде на "забавленията", на кефа, на безгрижието - где го туй безгрижие? Да ида да си почина някъде, нима е възможно това за мен? Ами аз ако отида (да допуснем, като фантазия само) примерно на море, аз там пак ще си занеса лаптопа и там пак ще почна да пиша. Без работа не се виждам изобщо. Не мога да скучая и да не правя нищо. Но спокойствие ми трябва, факт е. То обаче, спокойствието, също струва... пари. Всичко струва пари в тоя свят. А аз нямам никакви пари вече. Но да не приказвам за това, че ми се гади от това... проклето безпаричие. От тази проклета... "безработица" ми се гади направо! Е, успяха да ми отмъстят жестоко въпросните бюрократки, нали така? Майната им на тях най-после! Нека да си чупят главите, аман от тях!
Край. Спирам дотук. За да не кажа нещо излишно. Хубав ден ви желая! Днес в църковния двор на Долна баня ще правят... курбаните послучай празника Света Богородица, курбанът го правят в неделя. Та днес е специален ден. Следобед ще бъда и в черквата. Ще видим, може да направя записче там, да видите какво представлява този ден и вие. В църковния двор да видите как се бутат хората за курбан. Казаните с курбан да видите. Е, няма да можете да опитате от курбана за здраве, но поне да видите. Хайде чао засега. Бъдете здрави!
Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар