Да, цяла сюрия мило усмихнати проверяващи инспектори можеше да посети училището в Раковски - ако колегите бяха дръзнали да се подпишат в моя защита!

Сред колеги-учители в гимназията "Петър Парчевич" в гр. Раковски (където работих няколко месеца като учител по философия - по времето след първото ми опраскване и малко преди съдът да ме възстанови на работа отново в пловдивската ПГЕЕ) съвсем спонтанно и човешки се зародила идеята (предвид тежкия съдебен процес, който ми предстои за отмяна на повторното ми опраскване) да направят подписка в моя защита. Която евентуално да бъде представена като писмено доказателство в съда: знаете, че клеветническата теза на другата страна, именно на опраскалата ме директорка на ПГЕЕ е, че съм бил, видите ли, "абсолютен некадърник", който не става за учител поради "крещящата липса на качества", бил съм "напълно негоден за системата" и пр.; за да си докаже смехотворната теза въпросната администраторка служебно задължи две заместник-директорки (не една, а именно цели две!), една класна ръководителка плюс тъй превъзходно послушният педагогически съветник на училището да се принудят да лъжесвидетелстват срещу мен в съда (!!!), абе изобщо тя се погрижи да бъда оплют и оклеветен както никога досега! Та значи сред колегите ми от Раковски се е появило настроение и намерение все пак открито да кажат, че не съм чак такъв урод, за какъвто ме представя въпросната самозабравила се в омразата си към мен директорка. Обадиха ми се, попитаха ме може ли да направят за мен това, даже обсъдихме евентуален кратък текст, под който да се подпише оня, който иска, примерно нещо от рода на ето това:

"Познавам Ангел Грънчаров, работили сме известно време в едно и също училище, именно в ПГ "Парчевич" в гр. Раковски. Не смятам, че той като учител е "пълен некадърник" и "изцяло лишен от нужните качества да бъде учител", напротив, истината е различна: той в моите очи съвсем съвестно си гледа работата, има нужния опит и квалификация, иначе казано, е добър учител."

Стигна се до убеждението, че текстът на подписката може да е съвсем кратък с оглед да може да го подпише който иска, даже и ония, които са ме възприели по-различно; даже и трима учители да го подпишат пак ще има някакво значение. Аз още тогава заявих, че е много възможно много от колегите да се уплашат и затова предположих, че даже и един-двама да се подпишат пак е нещичко; но колеги от това училище ме увериха, че не виждат никакъв проблем в подписката да се включат много повече учители; аз обаче, поназнайвайки нещичко от човешката и по-специално от българската народна психология, си останах песимист. (Абе да си кажа честно, изобщо не вярвах, че такава подписка ще бъде направена и че ще бъдат събрани някакви подписи!) Както и да е, инициаторът-колега ми обеща да направи нужното и да опита да събере колкото подписи се окаже възможно. Ето показателен откъс от кореспонденцията ни на този етап:

Аз: Ще ви бъда много благодарен за подкрепата! Дано обаче си нямате неприятности заради мен...

Колега: Какви неприятности? Не мисля че може да стане нещо.

Аз: Дай Боже да няма нищо. Иначе могат да ви направят куп неприятности - стига да поискат...

Колега: Не вярвам в това. Пресилваш нещата...

Мина известно време, а от Раковски не получавам "ни вест, ни кост" (не знам защо този израз е такъв, не влагам кой знае какъв смисъл в него, не знам защо го използвам в случая). Тия дни ми хрумна и реших от чисто любопитство да се поинтересувам какво е станало; ето какво ми беше отвърнато:

Аз: Как е, колега? Нещо ново от Раковски има ли? :-)

Колега: Не, няма също и желаещи за подписката... А аз разбрах, че подписката няма стойност в съда. Питах адвокат, моя позната от София. Тя е на мнение, че и без подписки ще спечелиш делото.

Аз: Ясно. Не мисля, че подписка в моя защита няма да има значение в съда, но щом адвокатка го казва сигурно е така. Но за жалост колегите са се уплашили. Много жалко! Аз все пак в едно кътче на душата си се надявах, че дотук нямаше да се стигне. :-)

Нямам още отговор на тия мои така предизвикателни думи. Отбелязвам само факта, не коря никого и за нищо: нямам това право. Човешко е човек да се плаши и да бди за интересите си. (За по-близките, материални интереси - щото далечните ни интереси са съвсем различни, са коренно различни!) Какво могат да им направят ако все пак се бяха подписали ли? Ами най-малкото може да посети училището в Раковски цяла сюрия мило усмихнати проверяващи инспектори - ако бяха дръзнали да се подпишат в моя защита!!! И има куп други административни мръсотийки, които могат да ги сполетят. А хората знаят това и с пълно основание са се въздържали да заемат позиция. В ТЕТ-ЛЕНИН защо всички до един треперят, мълчат и търпят?!

Такива ми ти работи. Вие след този многозначителен факт какво ще кажете: оптимисти ли сте за бъдещето на промяната в българското училище и образование?! А? Какво се умислихте толкова?! Не ме съжалявайте толкова де, аз знаех, че ще си остана съвсем сам и самотен в тази моя безжалостна борба с така самонадеяните властващи бюрократи от образованието: не ми е за сефте. И сам войнът е войн, нали така?!

Поне войнът може да умре с чест, нали така? То едната чест ми е останала, нищо друго. Но тя съвсем не е толкова малко и незначително нещо - колкото, предполагам, ви се чини. Тя е най-безценното нещо - за идиотите като мен обаче. За прагматичните хора вероятно, предполагам, нещата стоят съвсем иначе.

Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Не обръщайте внимание на идиотите като мен, бъдете прагматични! Бъдете в пълен синхрон с духа на времето! Бъдете "модерни" - та да си живуркате колкото се може повече!

А идиотите ли - амче идиотите да мрат, проклети да са: щото ни рушат тъй приспивната идилия...

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo