В Отворено писмо до институциите обявявам, че съм принуден да започна нов граждански протест в защита на тъй драстично потъпканите ми права!

Знаете, че работя по книга върху проблема за това как да вземаме истински разумни решения. Тази сутрин отново ми се ще да напиша нещичко по нея. Смятам, че е важно; ето какви мисли ме овладяха като седнах на компютъра тази сутрин.

Истински свободни са спонтанно взетите решения - но дали тези решения са също така и разумни? "Спонтанността" означава, че във вземането на тия решения по най-непринуден начин участват всички душевни сили, всички способности на душата, иначе казано, когато нито една душевна сила не е имала приоритет, не е била господар или тиранин, имало е равноправие на душевните сили и една естествена хармония на техните възможности, на техния потенциал. По моето разбиране именно естествената хармония на душевните сили, пир която всяка участва и допринася за вземането на решението, довежда да упомената разумност; ако някоя душевна сила не бъде зачетена, ако тя бъде игнорирана или пренебрегната, тогава решението страда откъм разумност, ощетено е, непълноценно е. И ето, по този начин (ако човек осигури потребната свобода в пределите на душата си, по отношение на собствените си душевни сили) ние постигаме освободеността, която пък е предпоставка за разумността на вземаните от нас решения. При повечето хора това е недостижимо най-вече защото те са допуснали една от душевните сили (независимо коя е тя: умът, чувствата, въображението, волята и пр.) да е застанала в привилегирована позиция, допуснали са тя да стане господар или тиранин, който не зачита мнението на другите душевни сили. На тази именно база се греши, допускат се непростими грешки, провят се глупости и пр.

Понеже обаче различните душевни сили имат различна посока, начин на действие и пр., иначе казано, понеже те искат съвсем различни неща, е изключително трудно тяхното балансиране, постигането на тяхната естествена хармония. И тогава именно човек се колебае, изпада в нерешителност, чуди се какво да прави, както да реши. Тия състояния би следвало да са добре познати на всеки човек. Хората, които трудно вземат решения, са не само мислещи, те са и чувствителни хора, и волята им е добре развита, нищо че непрекъснато се колебаят, терзаят се, страдат, търсят, раздвоени и и дори "разтроени" са. По-инертните хора, чиито душевен живот не е толкова интензивен, иначе казано, заспалите хора (те са заспали защото са варварски потиснати или спят някои от техните душевни сили!), значително по-лесно вземат решения, но затова пък техните решения са винаги неразумни, винаги са глупави, гарантирано са погрешни. Още много може да се осмислят тия неща, но аз предпочитам, с оглед понятността, да не пиша "общи приказки" и теории, а да описвам съвсем конкретни човешки ситуации на непосредствения "жив живот".

Ще дам пример от моето собствено всекидневие, ето вчерашния ми ден беше показателен, може да послужи за чудесна илюстрация. Аз имах намерение през целия ден да се посветя времето за търсене на някакъв изход от проблема на баба бездомната Марийка, която няма къде да спи - искам да й помогна, чувствам се длъжен да й помогна, няма да се успокоя докато не й помогна. Да, обаче сутринта съпругата ми ме помоли да я закарам с колата да плати набързо част от парите, които дължим на фирма ВиК, т.е. дължим пари за студена вода (и двамата сме безработни и ни е много трудно даже да си плащаме сметките!). Свършихме тази работа и тя ме помоли да я закарам до университета (Пловдивския) за да преснима на ксерокс някои от документите, които са й необходими за да кандидатства за работа, някои документи й били на привършване: тя, горката, по цял ден ходи по училища и подава документи, кандидатства за всяко работно място, което е за нея (тя има две специалности: начална училищна педагогика и също така е магистър по английски език). Да, обаче около ПУ не успяхме никъде да намерим място за паркиране на колата (там, където обикновено паркираме, се оказа, че няма нито едно свободно място). Тогава тръгнахме да търсим място за паркиране в съседни, близки квартали; и там се оказа, като за някаква проклетия, че също не можем да намерим място за паркиране. Докато аз обикалях и търсех такова място, съпругата ми си прегледа книжата и откри, че всъщност има един комплект документи и ми предложи да я закарам до съседното село Скутаре, където имало учителско място; понеже ми омръзна да карам из натъпкания с коли град, аз се съгласих и веднага се отправихме на път (като заредихме на едно място с газ в колата понеже и газта ни беше на привършване). Подадохме документите в това село и скоро пак се върнахме в Пловдив. Този път успях да оставя колата на едно място близо до центъра, отправихме се пеша, аз с намерение да ида пеша в квартала на баба Марийка, а съпругата ми пък да подготви документи и да тръгне да ги разнася из пловдивски училища. Седнахме на пейка в една градинка да поговорим малко и да починем. И там именно, в разговор с нея, на мен ми хрумна, така и така съм наблизо, да ида в сградата на инспектората (РУО-Пловдив), където отдавна искам да се срещна с началничката му; сетих се, че днес е тъкмо приемният й час. (Реших да ида по-късно в квартала на баба Марийка, отложих за известно време тази работа.) Ето ме скоро в сградата на инспектората, която е до известната Джумая джами.

Там се оказа, че началничката я нямало, била на "работни срещи извън сградата"; попитах секретарката й дали все пак ще се върне за приемния си час; отвърна ми се, че не се знае, щом е заета по работа на друго място, може и да не спази приемния си час за граждани. Бре, дали да си тръгна или, понеже едва ли скоро пак ще реша да дойда, да почакам за всеки случай?! Седнах малко да почина в уютното фоайе (имам болки в краката и ми се налага често да си почивам), след десетина минути забелязах, че началничката на РУО-Пловдив пристига. Изчаках малко и реших да попитам секретарката ще има ли все пак днес прием в обявения приемен час. Почуках, тъкмо да си задам въпроса, се показа от другата врата самата началничка и ми заяви, че днес нямала възможност да ме приеме; позволих си да запитам ще има ли днес приемен час, ще се спази ли приемния час; началничката се ядоса, заяви ми, че тя постоянно, не само в приемния си час, приемала гражданите, никого не била върнала, е, оказа се обаче, че тъкмо мен няма възможност да ме приеме и то даже в приемния си час; аз пък се почувствах като специален, като обект на специално отношение, като дискриминиран; получи се известен спор, в крайна сметка, достатъчно ядосана, началничката все пак реши да ме приеме - въпреки голямата си претрупаност, имало страшно много работа във връзка с наближаващия първо учебен ден. Началничката извика и секретарката й, и една друга експертка да присъстват на разговора ни, което, така да се каже, ме поласка - очевидно към мен тя показва твърде специално внимание и отношение. Проведохме близо 1 час твърде интересна дискусия, за която сега нямам възможност да разказвам. Но ми се струва, че е крайно необходимо да обобщя (под формата на изводи) онова, което аз казах, щото подготвеният от другата експертка и от секретарката "протокол" на разговора ни съвсем не ме задоволява, в него липсва истински важното. Но за да има някаква реална тежест този мой текст, решавам да го оформя под формата на официален документ, нещо като "отворено писмо" до съответните институции, ще ми се също така този документ да бъде запазен, така да се рече, и за "историята" (след години тия неща може да са твърде интересни за ония, които тогава ще изучават нашето твърде болно време). И по други причини се виждам принуден да напиша този документ, който оценявам за важен (не само за мен лично, а и в един по-голям смисъл). Затова ето, почвам да го пиша, в крайна сметка се получи следното:

До г-н Красимир Вълчев, Министър на образованието и науката

Доц. д-р Ана Джумалиева - Председател на КЗД

До г-жа Мая Манолова, омбудсман на Република България

До г-жа Иванка Киркова, Началник на РУО-Пловдив

ДО ВСИЧКИ МЕДИИ

ОТВОРЕНО ПИСМО

от Ангел Иванов Грънчаров,

безработен учител по философия и гражданско образование от Пловдив

Уважаеми господин Министър,

Уважаема госпожо Председател на КЗД,

Уважаема госпожо омбудсман,

Уважаема госпожо Началник,

Смятам се за длъжен да информирам и висшестоящите институции, и обществеността за онова, което вчера, 12 септ. 2017 г., казах на г-жа Иванка Киркова, Началник на РУО-Пловдив, след като тя, след мое настояване, в крайна сметка ме удостои с честта да разговаря с мен. Ще разгърна своето изложение чисто аналитично, в отделни пунктове, съдържащи само възловите моменти:

• На 23 март 2017 г. бях уволнен от работа като учител по философия в пловдивската ПГЕЕ (по крайно унизителния чл. 328, ал. 1, т. 5, т.е. "пълна липса на качества да бъде учител"), директорката Стоянка Анастасова ме опраска по изцяло лъжливи мотиви за да ми отмъсти за това, че от години се боря срещу нейния чисто авторитарен стил на ръководство, отмъсти ми за това, че имам демократични убеждения, че се боря за непосредствена и практическа реална демократизация (и декомунизация, иначе казано – хуманизиране, очовечаване) на отношенията в нашата училищна общност, тя по този начин ми отмъсти за това, че мисля и най-вече че действам, че работя различно, че имам съвременен, новаторски, творчески подход към обучението на учениците и т.н.; уволнява ме същата директорка за втори път, първото ми уволнение (на 19 май 2014 г.) по абсолютно същите лъжливи и обидни за мен (като личност и като учител) мотиви беше отменено от съда, аз бях възстановен на работа в началото на 2016 г., но очевидно отмъстителната директорка едва изтърпя една година до тъй жадувания реванш;; а истинските мотиви за поредното ми опраскване имат ценностен, идеен, в крайна сметка политически характер, уволнението ми е груба политическа репресия над мен понеже съм различен като личност и като учител, понеже имам различни идеи и ценности,

• Няколко дни след опраскването ми обявих граждански протест за свобода в образованието и против произвола, административния терор и беззаконията на самозабравилите се директори на училища, провеждах този протест на тротоара, до централния вход към двора на ПГЕЕ, той се провеждаше всеки работен ден в продължение на 77 дни (!!!), за мен беше интересно да тествам още веднъж отчайващата недиалогичност на директорката, позволих си да й дам още един шанс да осмисли и да осъзнае грешката си; тя, естествено, не благоволи да се възползва от този шанс, а висшестоящите институции в това време гледаха и тъпо мълчаха!

• Заведох съдебно дело за отмяна на заповедта за моето уволнение, първото заседание на делото вече се проведе, това стана на 5 септември, на него директорката доведе и двете си заместнички (плюс една класна ръководителка и педагогическия съветник на училището) – за да ме клеветят по недопустим начин, доказвайки абсурдните тези на благодетелката си;

• Два месеца след моето уволнение и още по време на протеста ми беше опраскана, беше уволнена и моята съпруга, работеща (на постоянно място) като възпитател в началния курс в ОУ "Пенчо Славейков" в гр. Пловдив, оказа се, че директорката на това училище е ръководителка на синдиката на работодателите в образованието, т.е. на директорите на училища (!!!), да, има и такъв синдикат, става дума за Е.Делинова, си позволи да принуди съпругата ми да си подаде заповед за напускане "по взаимно съгласие", шантажирайки я, изнудвайки я, че ако не го стори ще я уволни дисциплинарно – по съвсем измислени причини; моята съпруга (тя има две магистратури, по начална училищна педагогика и английски език) остана безработна именно за отмъщение на мен, бунтарски настроения неин съпруг, а понеже въпросният директорски синдикат е всемогъщ, тя също като мен няма никакви шансове да си намери работа, тя също така като мен фактически беше лишена от преподавателски права;

• В периода август-септември т.г. се явих на всички обявени учителски места по философия в гр. Пловдив; оказа се, че поради изключително обидния член, по който съм уволнен, аз фактически съм лишен от преподавателски права, естествено, че нито един директор няма да вземе на работа учител с такава "ласкава" и "щедра" характеристика от предишния му работодател; виждайки толкова великодушната характеристика в трудовата ми книжка, повечето директори даже не благоволиха, от кумова срама, да ме допуснат и до т.н. "събеседване", примерно директорката на НТГ в Пловдив Славейка Иванова даже изобрети специално дискриминационно изискване кандидатите за обявеното от нея учителско място да са... млади (!!!), наложи ми се да преживея невероятно много унижения, нито един директор, в така създалата си ситуация (моят случай е обществено известен, писаха и говориха различни медии в Пловдив за него), не смее да ме вземе на работа, особено след като се разбра, че някаква властна "невидима ръка" от Инспектората (и от „директорския синдикат”) насочва и вдъхновява толкова грозната политическа репресия над мен – и над моята съпруга;

• Кандидатствах за обявени учителски места в ЕГ "Иван Вазов", в СУ "Пейо Яворов", в ЕГ "Пловдив", навсякъде моята кандидатура беше безогледно елиминирана по съвсем смехотворни мотиви, това, че имам 1-ви клас квалификация, опит, постижения, иновации и пр. изобщо не повлия с нещо, което за сетен път подчертава чисто политическия характер на репресията над мен, която цели моето унищожаване като личност, като обществена фигура, като гражданин, като учител;

• Тази недопустима за съвременните условия политическа репресия над мен нарушава мои най-фундаментални човешки и конституционни права, а именно право на труд, право на живот, право на свободно изразяване и пр.; поставен в тази толкова унизителна ситуация, аз съм принуден да се боря за правата си;

• Обявявам, че ако в близките дни до 15 септември, т.е. до първия учебен ден поне моята съпруга не си намери работа (тя, горката, кандидатства също като мен на почти всяко обявено учителско място и въпреки двете си магистратури бива елиминирана навсякъде от безжалостния директорски синдикат!), то това ще бъде напълно несъмнено доказателство за чисто политическия характер на репресията над мен и над моето семейство, което ще ме принуди на 15 септември 2017 г. да започна нов протест срещу произвола, беззаконията и политическите репресии над инакомислещите, над авангардно мислещите учители, осъществявани от представители на самозабравилата се властваща бюрокрация от сферата на пловдивското образование;

• Възнамерявам да се боря за правата си до сетния си дъх, започвам тази отчаяна борба за живот и за правата си въпреки крехкото си здраве, аз съм инвалидизиран, имам болно сърце, страдам от астма и пр.;

• Първоначално ще протестирам под прозорците на сградата на РУО-Пловдив, на Главната улица, на площад "Джумая джами", там, пред гражданите, ще се боря за правата и за накърненото си достойнство толкова дни, колкото се наложи; след това възнамерявам, живот и здраве да е само, да продължа протеста си в София, пред сградата на МОН и на Президентството, а ако се наложи и пред някое от посолствата на страните от ЕС или това на САЩ – за да разберат и Европа и света какви идиотщини са възможни в тъй приказната страна МУТРОЛАНДИЯ, в която даже и директори на училища (!!!) си позволяват да се държат по съвсем мутренски начин – и да газят, да мачкат правата и достойнството на човешки същества и на граждани!

Това исках да Ви кажа, уважаеми дами и господа ръководители на образователно-възпитателната институция на свидното ни отечество, както и на Вас, уважаеми ръководители на съответните учреждения, имащи някакво отношение към защита правата на гражданите. Да, твърде невероятно звучи този толкова драстичен случай на административен произвол и на съвсем арогантно беззаконие, уважаеми г-н Министър, но той се случва в наши дни – и се оказа възможен не само защото на висшестоящите длъжностни лица очевидно изобщо не ги вълнува въпроса за правата и достойнството на гражданите, но и защото, за жалост, очевидно и на огромната част от сънародниците ни не им пука за тия "тъй незначителни" неща. Казвам това защото ако в тази наша многострадална страна имаше що-годе активно гражданско общество, подобни ексцесии и мутренски табиети щяха отдавна да са невъзможни.

Безразличието на институциите към истински важните проблеми у нас е потресаващо. По тази причина и не чакам някаква смислена реакция – поне на известна обезпокоеност от случващото се.

Затова мога само да ви пожелая приятно пребиваване на отговорните ви постове!

13 септември 2017 г.

Пловдив

С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че е истинско безобразие това, че вие, пловдивчани, гледате безучастно и оставяте 84-годишната баба Марийка да продължава да спи шести месец на улицата, на голата земя! Това е страшен грях, за който ще си платите - ако не се вразумите час по-скоро! Помогнете, моля ви се, на тази стара жена, изпаднала в беда, направете нещичко да й съдействате да си намери подходяща квартира, направете това добро, моля ви се!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo