Из “Любовта към големия брат”, есе на убития на 7 септ. Георги Марков (подборката и уводните думи са на Иво Инджев, виж Полупроводникът на полудемокрацията):
... Да си спомним главния проблем на България, посочен от убития писател Георги Марков. За целта публикувам отново един мой препис от неговите “Задочни репортажи за България”:
В есето си “Любовта към големия брат”, убитият (също на рождения ден на Живков) писател Георги Марков описва настроенията на българите преди прекършването на техния дух (за което именно тържествуват партийно съветските монументи у нас и днес) и настъпилата след това апатия:
“Струва ми се, не мога да твърдя, единственото масово чувство, изразено от българския народ спрямо друга държава, е това спрямо СССР, и то, най-меко казано, е чувство на неприязън. В своето вътрешно отрицание на всичко съветско българските граждани проявиха неприсъща тям пристрастност. Дори интересни явления в съветското кино през петдесетте години бяха отминавани от българския зрител с ненавист и презрение. Българските читатели показваха пълно пренебрежение към съветската литература. При много мои срещи с читатели почти непрестанно, било открито, било езоповски, ми беше подхвърляно колко неинтересна, долнокачествена била съветската литература. Стигна се до нихилистично отричане дори на на безспорно крупни постижения на съветската класика. Българските власти прикриваха това чувство с отчети за организационни мероприятия, като колективно четене на съветски книги или колективно ходене на съветски филми. В маса училища ученици съзнателно не искаха да учат руски език. Отношението към съветската наука също бе предубедено презрително. За това много допринесе развилнелият се руски шовинизъм при Сталин, когато узнахме, че не Гутенберг бе измислил печатането, че не Лавоазие бе измислил закона за съхранение на веществото, че не Стивънсън бе измислил локомотива, че не Маркони бе направил радиото, а цяла галерия от неизвестни дотогова руски гении бе свършила тая работа много по-рано. Всичко значително на този свят бе измислено от руснаци. И хората в София казваха, че и Адам и Ева сигурно са били руснаци. Великоруският шовинизъм в онези години променяше историческите факти най-произволно, сякаш да докаже някакво расово превъзходство на съветските хора.
Трябва да кажа, че в своите антисъветски чувства мнозина граждани в България не вярваха, че Гагарин наистина е летял в Космоса. Докато не дойде категоричното потвърждение на чуждите радиостанции, чувах множество мнения, че полетът в космоса е бил трик. Точно в годините след развенчаването на култа към личността сякаш всеки даваше израз на своето истинско чувство спрямо СССР.
В производството, според мен съвсем заслужено, лошата слава на съветските машини идваше от тяхното лошо качество.
– Тоя съветски боклук го хвърли в реката! - викаха работниците един на друг и сякаш бяха щастливи, че долнокачествената бормашина или преса им даваше основание да изразят презрението си към СССР. С течение на времето огромното мнозинство от българските специалисти писнаха срещу съветското оборудване на предприятията и до голяма степен наложиха внедряването на западни технологии. Присъствието на съветските съветници в разни области също бе повод за ирония.
– Ако искаш съвет, иди да съветваш със съветския съветник! - тази тавтология беше израз на твърде определено чувство.
Висши служители на външната търговия неведнъж се оплакваха от арогантността на техните съветски партньори. Техническите специалисти не искаха да имат взимане-даване със съветски съветници. Особено силно бе разочарованието на млади комунистически идеалисти, които заминаха да се учат в СССР веднага след войната. Мнозина от тях по-късно ( когато можеше да се говори срещу Сталин), изведнъж изляха напластяваното чувство на горчивина и разочарование. Няма да забравя колко смаян бях, когато видна партизанка ми декларира, че била ужасена и потресена от онова, което е видяла в Москва…
Бил съм на много мачове, футболни, баскетболни, волейболни, когато публиката е освирквала и дюдюкала срещу съветски спортисти дори при не много сериозни нарушения. Стремежът на съветските футболисти, особено в първите години след войната, да постигнат победа на всяка цена и с всички средства доведе до презрението и и ненавистта на цялата българска публика, включително партийната. “Кучкари”, “секирджии”, “касапи” бяха епитети, с които никой друг чужд отбор не е бил удостояван. Българските запалянковци особено ненавиждаха съветските отбори, защото вярваха, че резултатите от мачовете с тях са предварително нагласени. В София дълги години се разказваше, че загубите на българските футболисти от съветските на две последователни олимпиади са били “по заповед”. Поради яркото антисъветско отношение на българската публика се стигна до период, когато гостуванията на съветски отбори бяха напълно прекратени.
Всеобщото антисъветско чувство в България беше най-ярко демонстрирано в периода след 1956 година. Тогава сякаш единодушно се стигна до отричане на всичко съветско. Дори и в най-партийните среди се смяташе за неуместно да се славослави СССР и да се говорят хубави неща за съветската наука или технология. Спомням си добре, че когато разказвах пред високопоставена партийна компания за чудесния филм на Тарковски “Иваново детство”, всички ме слушаха със снизходителни усмивки, сякаш се опитвах да правя евтина политическа пропаганда. Друг път, когато на връщане от Москва казах, че съм си купил съветско радио, пак партийни другари подметнаха: “Щом искаш да си имаш радиоточка”.
Радиоточки се наричаха високоговорителите, които предаваха програмата само на Радио София.
Но нека тука подчертая, че цялото това отношение се отнасяше до съветската държава и нейните атрибути, но не и до хората в СССР. Спрямо тях българите обикновено изразяваха чувство на съжаление. Движещите се в стадно единство съветски туристи из България биваха посрещани по-скоро със съчувствие и жал.
– Те са по-големи нещастници и от нас! - казваха хората.
Ето че се мъча да си припомня поне един мой познат от всички хора, с които животът ме беше срещал в течение на толкова много години, за когото мога да кажа, че е обичал искрено СССР. Странно, но може би единственият, у когото имаше проблясъци на подобно чувство, беше моят най-добър приятел, поетът Стефан Цанев. Но струва ми се, че той обичаше някакъв друг, негов си Съветски съюз, който беше много, много различен от истинския. И това се вижда от забранената му поема за Съветския съюз. Освен него не помня нито един (включително първи партийни ръководители и служители на Държавна сигурност), който да е изразил този вид любов, за която говорим. Слушал съм много славословия за Съветския съюз, добри и лоши оценки за разни неща, декларации за фанатично следване на съветските постижения, клетви за вярност до гроб, но никога не съм доловил чувството на топлота и обич, което характеризира любовта. У най-отявлените привърженици на СССР съм откривал определено чувство на безпокойство и напрежение, когато се е говорело на съветска тема. Нормално всеки я избягваше, което едва ли беше доказателство за любов. Може би най-поривистото обяснение на отношението към СССР бе декларирано от мой познат, важен служител във важно ведомство, който веднъж каза:
– Всичко, което имам, всичко, което съм, го дължа на СССР. И въпреки това някои работи не ги разбирам!…
Постепенно антисъветската вълна стихна и чувството на ненавист премина в апатия. За огромното мнозинство от хората България е “продадена” на СССР завинаги и докато съветската държава съществува, нищо не може да бъде променено. Интересът към СССР, позитивен или негативен, също изчезна, сякаш българите се стараят да забравят съществуването му, както инвалид се мъчи да забрави липсващия крак. Но това не е никак лесно, защото СССР е задължителна част от българския живот и твърде осезателно напомня за своето съществуване”.
Георги Марков, “Любовта към големия брат”, “Задочни репортажи за България”, изд. Гутенберг, София, 2005 г., стр. 487-490
Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че е истинско безобразие това, че вие, пловдивчани, гледате безучастно и оставяте 84-годишната баба Марийка да продължава да спи шести месец на улицата, на голата земя! Това е страшен грях, за който ще си платите - ако не се вразумите час по-скоро! Помогнете, моля ви се, на тази стара жена, изпаднала в беда, направете нещичко да й съдействате да си намери подходяща квартира, направете това добро, моля ви се!
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар