Дали ако бях постъпил иначе сега майка щеше да е още жива?

Поглеждам през прозореца на пловдивския ми дом и виждам, че цъфти слива - въпреки студа тия дни е бяла като... сняг. И от сливата (аз много обичам да се радвам на цъфналите сливи!) в съзнанието ми мигом се появява ето каква мисъл: милата ми майка тази година, горкичката, няма да види цъфналите сливи, няма да може да се порадва на дошлата пролет! Как пък можа да се случи така, че погребението й да е точно на 22 март, деня на пролетта! И мигновено в съзнанието ми оживява спомена за това как само преди броени дни милата ми майка се радваше като видя, че щъркелите вече са дошли! (Тя може да гледа едно щъркелово гнездо от... леглото си, през прозореца на стаята й се вижда точно един голям електрически стълб, на който гнездят щъркели!) Е, поне щъркелите видя мама, но цъфналите сливи няма да види...

Три дни преди смъртта й аз пък по нейна поръка купих и насадих в градината няколко овощни дръвчета: череша, круша, ябълка, слива, кайсия. Пет дръвчета насадих. Бях толкова радостен тогава, че садя дървета...

Ето какво лъжовно и мимолетно нещо е животът, приятели! Вчера човекът е бил жив, смеел се е, радвал се е на щъркелите, на почти дошлата пролет, а тъкмо на първия ден на пролетта, точно в деня на астрономическата пролет го... полагат в калния гроб, от чиито стени капе вода! Вчера в Долна баня ми се наложи да потърся игла за да си зашия нещо; отворих чекмедже в нощното шкафче на майка, зная, че там си държи иглите и най-необходимите конци, намерих игла, чиито конец е вдянат от ръката на майка ми, която вече е в гроба! Разплаках се, разбира се, ших с тази игла и с този конец и поръсих със сълзи дрехата, която ших...

От години не бях плакал, минавам за твърд човек, всъщност почти не си спомням някога да съм плакал. В последните дни плача доста често. Не съм предполагал, че почти 60-годишен мъж може да плаче толкова. Но като психолог разбирам, че сълзите са нещо като балсам за болното ми сърце; олеква ми малко като си поплача. Вярно, знам, че не е хубаво да се пише за тия лични неща, вярно, знам, че някои хора няма да пропуснат възможността и да ми се подиграват, но какво да правя като съм се зарекъл в своя дневник да пиша за всичко, което ме вълнува? Освен това писането за мен е нещо като... терапия, аз и като пиша се лекувам по малко; щото неизразените в думи мисли, както и неизплаканата със сълзи мъка като едното нищо ще ми поразят слабото, болно сърце. Слава Богу, сърцето ми, въпреки преживяното, за момента държи фронта, не е ясно докога обаче ще е така...

И ето сега най-тежкото, за което ако не споделя с вас ще ми се пръсне неминуемо сърцето - заради огромното напрежение. От два-три дена в съзнанието ми се роди една кошмарна мисъл, която може да ме убие: а ако за смъртта на майка съм виновен аз самият? Ако бях постъпил различно в сравнение с това как постъпих може би тя още щеше да е жива? Ето фактите, които ме карат да мисля така - и да треперя от сторения страшен грях.

Майка на 20 март, вторник, сутринта се е почувствала толкова слаба, че не е намерила сили да стане от леглото, до което е стола с нощното й гърне. Към 8 часа идва помощничката й и се опитва да й помогне да стане, но това не се получава. Към 9 часа тя звъни на джипито на майка и я моли да дойде да я прегледа; джипито отказва понеже в този момент има много пациенти пред кабинета си; а може би помощничката на майка още тогава е трябвало да звъни не на личния лекар, а направо на бърза помощ? Ето първата грешка, аз още нищо не зная за ставащото (милата ми майка все внимаваше да не ме безпокои излишно).

През целия ден майка стене на леглото, в повечето време сама. В късния следобед отново идва помощничката й. Положението го оценява до такава степен тежко, че звъни на мен, но това стана едва към 15.30 часа!!! (Аз в това време съм в Пловдив, разхождам се и се радвам на наближилата пролет!) Пропуснати до този момент са 7-8 може би решаващи часа! (Ако в това време майка вече е била в болница, нищо чудно да е още жива!)

Малко след като аз научавам за кризата на майка и тръгвам мигновено за гарата за да хвана влака, в къщи в Долна баня все пак пристига личния лекар на майка, това става към 16.00 часа. Преглежда я, разбира, че тя има проблем със сърцето (!!!), но не нарежда незабавното й откарване в болница, ами нарежда да ми предадат, че като си дойда ако се наблюдава влошаване на положението на болната старица, аз едва тогава да й звънна, та лекарката сама да повика бърза помощ! Значи прехвърля решението върху мен, нейния син, който още не е пристигнал, който в момента съвсем случайно успява без билет да се качи на спрелия на първи коловоз влак за София! Майка ми пред лекарката е отказала да бъде закарана в болница. Това е съвсем естествено: преди три дни почина съседка именно веднага след като беше закарана в болницата в Самоков, вечерта я закараха, на сутринта я върнаха мъртва; майка вида погребението й през прозореца си. Разбира се, че няма да иска да иде в същата злокобна болница, в която умря и родният й брат преди няколко години! Но дали болният трябва да бъде питан иска ли или не иска да иде в болница след като има... инфаркт? (Остава открит и още един въпрос: личната й лекарка констатирала ли е течащ вече инфаркт или не е стигнала до такава диагноза? Още един въпрос: защо не е направила кардиограма - за да е сигурна какво е положението на болната?!)

Аз по някакво чудо успях да вляза в стаята на майка към 17.30 часа. Тя беше зле, горката, примерно се оплакваше, че има силни болки рамото и лявата ръка, устните й бяха тъмно сини, лявата ръка не я слушаше, не можеше сама да си хване одеялото да се покрие, с тази лява ръка се опита да се почеше по лицето, но не можа да го стигне (почесах я аз). Уплаших се и осъзнах, че тя трябва да постъпи в болница! И ето го сега тежкия избор, който трябваше да направя: при положение, че майка и на мен категорично отказа да влезе в болница аз, нейният син, имах ли моралното право против волята на болната ми стара майка да взема решение и принудително да я вкарам в болница - за нейно добро?! Аз много трудно вземам решение и от този момент нататък времето за мен започна да тече като същински кошмар! Имам синовен дълг да й помогна, да я спася, да, но тя не иска да постъпи в болница, разбирам я защо я страх, да, но ако тя се наложи, тогава може да умре; разбира се, може да умре и в болницата, няма гаранция, че там непременно ще я спасят (при това, сами виждате, са вече изтекли, били са пропилени може би фатално важни, решаващи за лечението й часове!); та значи имам ли право да наложа на майка ми нещо против волята й - и то в такъв тежък за нея момент? (Защото, от друга страна, при крехкото й здраве, ако тя бъде против волята й транспортирана, от силното й вълнение може още по-бързо да умре!) А в един момент започнах да забелязвам, че положението й все повече се влошава. Главата ми в ония мъчителни минути и часове щеше да се пръсне от напрежение! Какво да реша? Разбира се, аз подготвих багажа й за постъпване в болница. Тайно от нея го подготвих. (Но майка ми е умна, при това беше в пълно съзнание и лекичко ме наблюдаваше, стенейки от болка; болката й се усилваше, може би точно в оня момент прединфарктото й състояние е преминало в инфарктно?

Грешката ми, заради която сега най-много съжалявам, е че не вдигнах сам тел. 112 и сам не извиках бърза помощ. Но ме беше страх как майка ще реагира като разбере "предателството" на родния й син, който иска да я натика в болница против нейната воля. Грижех се за майка, дадох й да хапне един банан, сама го изяде, като не можеше обаче сама да го бели, аз й помогнах; стоплих й да пийне вода, пийна и малко компот. Аз вътрешно се раздирах от напрежение - какво да правя!? В един момент събрах сила и звъннах най-после на личната й лекарка. Това е било към 21.30 часа, вече се беше отдава стъмнило.

Личната й лекарка ми се скара здравата защо едва сега й се обаждам. Обясних й положението и защо съм се забавил: майка е много зле, но е в съзнание и не иска да постъпва в болница, а аз не намирам сили да й "прекърша" волята! С лекарката по телефона разсъждавахме какво да правим. Решихме тя все пак да извика бърза помощ и да им обясни положението. Думата "инфаркт" още не беше произнесена от нея - и от мен дори (аз обаче много се плашех, че майка ми преживява тъкмо инфаркт).

в 22.30, сиреч, след около час линейката дойде. Майка беше в съзнание, но бързо отпадаше. Тя обаче разговаряше с фелдшерката, забелязах обаче, че й е все по-трудно да движи вече и устните, някои думи не успяваше да ги произнесе. (Запитах се в оня момент дали пък не преживява инсулт, преди няколко години вече имаше такъв.) Фелдшерката й би някаква инжекция, поясни, че тази инжекция щяла да й повдигне кръвното. (Кръвното й се оказа 90 на 60, почти обичайното.) Нямаше температура. С лявата ръка почни вече не можеше да си служи и не можеше да я вдигне от постелята. Оплакваше се от силни болки в областта на лявото рамо. В онзи решаващ момент аз категорично попитах фелдшерката (която също не използва апарата за кардиограма, нищо чудно и да ме можеше да чете кардиограми!): трябва ли, наложително ли е майка да влезе в болница? Тя обаче отвърна, че това трябвало да го решим... ние! Майка отново, с последни сили каза, че не иска в болница. Фелдшерката се разфилософства, че в този късен час едва ли ще могат да й окажат кой знае каква помощ в болницата; пък имало възможност... утре сутринта да повикаме на частно някаква сестра, която и тук, в Долна баня, да й сложи система, която обаче личната лекарка да препоръча! Работата стана съвсем заплетена! Аз се съсипвах от въпроса: трябва ли в този момент да потъпча волята на майка си и принудително да я вкарам в болница? В един момент осъзнах, че като син нямам право в този тежък за нея час да й причиня тази мъка, която може да я убие: синът й я откарва в болница та да умре далеч от него, далеч също така и от дома си! На фелдшерката й олекна, че няма да й се наложи да пътува до Самоков и ми каза да направя... айрян със сол - та да се повдигне кръвното налягане на майка! Направих го, разбира се, майка едва-едва изпи чаша айрян, много трудно преглъщаше, горката! Това бяха и последните й глътки!

Зарадваната фелдшерка си отприпка към линейката, а ние с майка останахме сами - тя, запътена към смъртта, а аз, нейният син - запътен към неутешимата си мъка. И към страшното угризение на съвестта, което сега изпитвам. Попитах майка да й запаля ли печката. Тя леко каза: да. (На нея винаги й беше студено, милата, даже и през горещото лято й беше студено!) Този ден беше слънчев, та едва сега запалихме печка. Майка ми каза да отивам да почивам, да я оставя сама. Тя сякаш се мъчеше да заспи, беше в полусънено състояние. Забелязах, че не обърна никакво внимание на късните новини, а иначе с внимание слушаше новините. Но ми каза да не спирам телевизора - нейният "другар" в самотните дни и нощи! - аз само намалих звука му. Отидох си в своята стая с намерение да почина малко, но не можах да заспя. След около половин час отидох да видя гори ли печката, тя беше прегоряла, сложих дърва. Майка в това време сякаш спеше, стараех се да пристъпям така, че да не скърцам и да не я безпокоя. Надявах се, че сънят може да й възвърне част от силите. Молех се на Бога да й даде живот и здраве! Пак отидох в стаята си и опитвайки се да заспя пак се молих. Не можех да мигна дълго време. Пак погледнах как е майка, тя спеше и понякога мърдаше с краката, предполагам заради болките. Имах илюзията, че в съня може да си върне силите. Това донякъде ме успокои. Понеже тя ми заръча да ида да си легна, отидох. Въртях се дълго, обзет от кошмарно предчувствие. Заспал съм може би за 10 минути, след което скочих - и тръгнах за стаята на майка: та вече беше починала. Извиках само ето това:

- Майко, майчице, мила майко, къде си?

Това беше. Часът беше някъде към 2. Предполагам, че е починала някъде в периода между 1.30 и 2 часа. Аз тъкмо съм заспал в моя десетминутен сън и тя е издъхнала.

Близо два часа стоях сам в страшно опустяла къща. Към 3.30 звъннах на две приятелки на майка да дойдат. Не изпитвах никакъв страх. Само някаква тъпа болка. Всъщност, не помня какво изпитвах. Това, което изпитвах тогава, няма дума, която да може да го назове или изрази.

И сега се питам: кой направи грешката, та майка си умря без даже най-малък опит да й бъде помогнато? Чия е вината за това? Моя ли или на лекарите? Близо 20 часа майка е преживявала инфаркт и никой не й помогна. На нейните години това, разбира се, е фатално. То е фатално и на всяка друга възраст. Има ли смисъл да пиша жалба до "компетентните органи" за това, че здравеопазващите органи и лица не си изпълниха дълга? Разбира се, това няма да върне майка, но може да помогне на някои други хора, сега живи, но които, ако ние, жертвите на здравеопазването, си мълчи, може да ги постигне скоро същата участ?

Тези и други подобни въпроси трябва да решавам тия дни. А като капак на всичко утре ми е съдебното дяло. Дано по логиката "клин с клин се избива" утрешните ми вълнения намалят поне малко болката от днешните.

Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Прощавайте ако има нещо. Но се разбрахме, нали: не аз, а вие сте си виновни - ако още ме четете...

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Добави в Svejo