Репортаж за случилото се в съдебната зала, придружен с опит за описание на сполетялите ме там душевни терзания

Вчера се проведе поредното заседание на Окръжен съд по заведеното от мен дело за отмяна на скандалната заповед за моето опраскване (уволнение) от работата ми като учител по философия и гражданско образование в пловдивската ПГЕЕ. Доста хора (и във фейсбук, и в блога) ми пожелаха успех и се поинтересуваха как е минало делото, ето, налага се накратко да разкажа.

Делото обаче, за жалост, не мина, не завърши, ще има още едно-две заседания най-вероятно. На това заседание трябваше да бъдат разпитани допуснатите от съда двама мои свидетели (на Районен съд мои свидетели не бяха допуснати). Поради постъпване в болница, т.е. поради уважителни причини разпитването на единия от свидетелите ми беше отложено за следващото заседание, което се реши да бъде на 18 април, от 10.30 часа. (Аз водех резервни свидетели, сред които и един бивш мой ученик, те обаче напразно идваха в съдебната сграда, за което им се извинявам - и им благодаря за готовността им да ми помогнат.) Та значи вчера беше разпитан само един мой свидетел, именно инж. Калин Христов. Тъй че делото съвсем не е завършило, тепърва то предстои. На следващото заседание ще бъде разпитан другият мой свидетел - г-жа Мина Ветренска, бивша учителка по философия в ПГЕЕ, бивша педагогическа съветничка в същото училище.

На фона на преживяваната от мен скръб и печал по починалата преди няколко дни моя майка усещането за сюреализъм-абсурдизъм на случващото се в съдебната зала отекна в душата ми още по-болезнено; към болката по майка се прибави и наново (за кой ли път) изпитваното унижение: в залата се нищеше въпросът за това имам или нямам аз качества да бъда учител, сиреч, права ли е тезата на директорката, която има добрината да ме обяви за "пълен некадърник", който немедлено трябвало да бъде изритан от училището! Не зная дали можете да си дадете сметка колко грозно и обидно е всичкото това за мен, но ви моля да се опитате поне отчасти да си го представите: учителстването е делото на живота ми, на което се отдадох всецяло и жертвах какво ли не; отдадох и сили, и талант, и време, и всичко, от младини та чак досега (аз влязох в класна стая като учител на 24-годишна възраст, а сега съм вече на 59, всъщност утре, 28 март, е рожденият ми ден, утре именно ще навърша 59 години и ще започна 60!)!

През цялото време докато течеше съдебния разпит на свидетеля си мислех: как е възможно това никой да не си дава сметка за колосалния размер на гаврата спрямо един човек, спрямо една личност, спрямо един учител, която продължава вече толкова години, гаврата, на която съм подложен и която ето продължава и тук, в съдебната зала, сиреч на мястото, където човек би следвало да може безусловно да си пази честта, където именно честта на човека е нещо свято, свещено?! Нормалната човешка реакция, по моето усещане, е да събере някой сила и смелост и да изкрещи:

- Докога ще продължава гаврата над този човек, моля ви се, спрете, вразумете се, смилете се: така с един човек (да не говорим пък за учител!) съвсем не бива да се постъпва?!

Да, ама никой това нещо не го казва, на никой, предполагам, не му и минава тази мисъл в главата. Значи аз трябва с помощта на свидетели да доказвам в съдебната зала своето свещено право да бъда личност, да имам свои оригинални (творчески, новаторски и прочие) идеи за образование, учене, познание и пр., трябва да обосновавам защо подходът ми е допустим, т.е. в случая нещата са същите като да трябва да доказвам нелепици от рода на тази защо, примерно, снегът по начало трябва да е... бял, а водата да е... течна и мека! И забележете тънкия нюанс: аз съм жертвата на нечувания административен произвол на самозабравила се властница, аз съм завел това съдебно дело, но в залата фактически подсъдимият съм... аз, а не тя! Да, представяте ли си, в залата съдят мен, (об)съждат дали аз ставам или не ставам за учител, как съм се държал, какво съм казвал, как съм мислил, как съм преподавал и пр., а въпросната властница стои със самодоволен израз на лицето и се радва на това, че за кой ли път успява да ми причини това унижение!!! (Как пък някой не се сети нея да попита как тя, като мениджър, си изпълнява задълженията, и то в тъй напредничавия XXI век?! Не, у нас масово се смята, че "властта никога не греши", властта имала била правото да прави каквото й скимне, а пък вечно виновни са само нейните жертви!)

Да, представяте ли си, не съдят нея, директорката, за това, че си е позволила, ползвайки се от властта си, да се погаври по най-грозен начин с мен, да потъпче правата на една личност и на един учител, а съдят мен, обсъждат аз дали съм годен да бъда учител или изобщо не ставам за учител, аз пък трябва да доказвам, казах, своите суверенни права да бъда личност, да бъда философ, да бъда професионалист, да имам също така правото да бъда различен и прочие! Всичко, както се вижда, е поставено с краката нагоре, всичко е наопаки, гаврата над мен продължава - и се очертава да бъде безкрайна (защото какъвто и да е резултатът от това дело, решението на съда ще бъде обжалвано, ще се стигне и до Върховния съд, там отново ще ми се наложи да преживея същите унижения!). Описвам, сами виждате, моето възприятие и моята горчилка; малко е да кажа, че бях отново и отново потресен от това, което ми се наложи да преживея. И до такава степен се засили у мен усещането за абсурдност на случващото се, че в един момент в главата ми се роди тази мисъл, за която се наложи да положа специални усилия за да не я произнеса на глас:

- Хей, хора, нима не разбирате нещо толкова просто: за какво е всичко това, което ми причинявате, моля ви се?! Нима не разбирате, че животът е толкова кратък, че животът е само един нищожен миг?! Нима смятате, че ще живеем вечно?! Та цялата работа е толкова абсурдна, случилото се е тотално лишено от смисъл: ами че ето аз в момента, от унижението, което чувствам, от цялото напрежение, което ми причинявате, мога да се свлека, болното ми сърце може да се пръсне - и всичко ще отиде по дяволите?! За какво тогава ме измъчвате, моля ви се?! Какъв е смисълът на цялото занимание?! Какво става с човечността ни, хей, хора?! Кога ще се събудим от унеса и ще осъзнаем, че се занимаваме с пълни глупости?! На лудница превърнахме цялата тази работа, моля ви се, спрете чудовищната гротеска: не издържам повече!!!

На няколко пъти по време на заседанието ми идваше този порив да кажа нещо подобно в съдебната зала, т.е. да предизвикам нечуван скандал и да си тръгна (все пак това, че сме човеци и сме длъжни да си останем такива трябва да има някакво значение и у нас, нали така?!), та значи идваше ми този порив и импулс и аз дори понечвах да се намеся, да взема думата, да спра гротеската, но моят адвокат бдеше това да не се случи и виждайки, че аз съм готов да взема думата, лекичко с лакът ме побутваше да ме спре; ако не беше той, аз най-вероятно вчера щях да взема думата, да кажа какво чувствам и какво мисля, щях да предизвикам скандал, щях дори да предоставя тази неописуема радост на мъчителката си, пък най-вероятно след това щях и да си тръгна, щото наистина силите ми са на изчерпване!!! Да, но ето, конформизмът надделя дори и при мен и аз запазих проклетото "приличие"!

А какво ми костваше това само аз си знам: почти през цялото време сърцето ми: от болката, от напрежението, от мъката, от целия този великолепен коктейл от горчивина, сърцето ми, горкото, биеше като щуро, цяло чудо е, че не се пръсна - за да ме отърве от по-нататъшните мъки и унижения! Да, и тази мисъл ми мина в главата: да ме сполети инфаркт в съдебната зала, да ми се подкосят краката, да падна на пода, да издъхна там за минута - и да се отърва завинаги от всички тия гаври!!! Улавях се на моменти, че почнах да копнея това да се случи; пък в следващия момент някакви останки от волята за живот у мен сякаш вземаха надмощие и аз пропъждах тия мисли за благодатната, мигновена и избавителна, спасителна, всичко помиряваща и премахваща всички тъпи страсти смърт.

Това е в основни линии. Това се случи. Как се представи свидетелят ми ли? Какво да ви кажа, и той, горкият, на моменти сякаш усещаше цялата тази кафкианско-бекетовско-оруеловска или направо казано неописуемо гротескова ситуация и доста се вълнуваше, той каза обаче истината, ние само на истината залагаме, докато свидетелите на другата страна се надпреварваха да лъжат - ех, как славно лъжеха свидетелите на другата страна преди време! Но понеже с думи е трудно да се опише въпросната потресаваща сюреалистичност-абсурдност на случващото се най-вече в многострадалното училище, наречено ПГЕЕ, и моят свидетел твърде много се затрудняваше с думи да я опише и представи, той, човекът, на моменти също като мен се изпоти от напрежение. На фона на нашето напрежение рязко контрастираше ликуването на директорката и на нейната вярна спътница и вярна приятелка, бившата учителка, сега вече пенсионерка Лилия Попова, която, естествено, също беше в съдебната зала, ведро усмихната, сякаш е на някакъв празник. Е, нека да тържествуват, нека да ликуват, нека да се радват, че отново и отново са ме унижили - това си е техен проблем. Знайно е, че с тия особи ний живеем в коренно различни светове, между които, слава Богу, няма нищо общо.

Ами това беше. В съдебната зала присъстваше и един мой бивш ученик, на който съм бил и класен ръководител, той е завършил право, съдебното ми дело за него, предполагам, е твърде интересно, благодаря му за подкрепата. (Той беше се съгласил и да свидетелства за мен, но нуждата от това отпадна след като съдът реши да отложи разпитването на отсъстващата свидетелка г-жа Ветренска.) Един приятел, г-н Людмил Попов, пък беше в коридора, той там чакаше в случай че съдът реши да бъде разпитан друг свидетел, и на него благодаря за готовността да ми помогне - и за загубеното в чакане време.

Все повече хора ми казват, че трябвало било отдавна да зарежа тази директорка и нейните ексцесии, трябвало да се пръждосам сам от това училище, трябвало било да се откажа от всякакви дела, разумността изисквала това, с оглед да се запазя: щото, както е тръгнало, аз също няма да свърша добре, в един момент и моето сърце, като майчиното, нищо чудно също скоро да спре! Разбира се, че е глупаво да си загубя живота заради такива глупости, но пък, от друга страна, аз така или иначе вече си дадох живота за образованието и за училището, цял живот бях учител, няма ли да е добър (и съвсем уместен) финал на един такъв живот това и да умра за образованието и за училището?! Разбира се, доколкото се познавам, аз съм така устроен, че ако в последните 6-7 години не се бях борил със самозабравилата се властница, аз може би и щях да оцелея, може би още щях да си живуркам в училището, да, стига да си бях мълчал и ако бях кротувал, аз щях да продължа да си вегетирам, но знае ли се?! Щото мен при този вариант може би вече нямаше изобщо и да ме има, на моменти имам чувството, че цялото това напрежение на борбата с разпищолилите се бюрократи ме държи, а пасивното понасяне на гаврите, на което се самоосъдиха блаженстващите още в училището колеги (да ме прощават за подигравката, но тя е съвсем умишлена и е за тяхно добро, разбира се знам, че не блаженстват, знам, че много се мъчат, знам, че много страдат, техните страдания дори нищо чудно да са по-страшни и от моите!), за мен е изцяло непоносимо, аз отдавна да бях умрял ако не бях борил, ако не бях оказвал всекидневен отпор на триумфиращата безпардонност на самоопойващата се от безнаказаността си власт.

Да, отдавна щях да съм умрял ако си бях траел и се бях примирявал с гадостите на толкова арогантния административен тероризъм. Борбата, чини ми се, ми даде някакъв смисъл, който ме съхрани. Разбира се, Бог така реши да ме запази още - въпреки ексцесиите и абсурдите на преживяното. А защо добрият и толкова мъдър Бог така е решил - ето тази загадка аз не мога за момента да я разбера. Вероятно има някакъв смисъл, който може да се разбере едва след като не само мен няма да ме няма, но няма да ги има и тия, които така усърдно допринесоха да предизвикат въпросните ексцесии от последните години. Някои неща явно се оценяват само от дистанцията на времето. Вероятно и затова "обществото" така безучастно гледа на случващото се и не реагира никак: сиреч, реагира с потресаващо безразличие и безучастие. Един млад човек ми каза тия дни, че ний, българите, сме били направо... овце. Мисля, че за жалост има голямо основание да мисли така. (Ако обществото ни реагираше инак, сиреч подобаващо и достойно, идиотщини-ексцесии, подобни на сполетялата ме щяха да са принципно невъзможни!)

Стоя вече няколко дена в Пловдив, ето, наложи ми се да се занимавам с грижи и около съдебното дело, но мислите ми са постоянно насочени към голямата ми загуба: майка ми вече я няма! А до онзи ден, до миналия понеделник нея си я имаше, в понеделник вечерта, след като предния ден бях при нея в Долна баня и я оставих в сравнително добро състояние, си поговорихме за последно по телефона, ние с нея в последните години всяка вечер понякога доста дълго сме разговаряли по телефона. А ето, сега всяка вечер, като дойде обичайното време да звънна на майка (обикновено след като минат новините по телевизията, към 19.40 вечерта й звънях), аз осъзнавам, че вече няма как да й звънна!

Голям кошмар, приятели, е преживяването на това нещо, на безпощадната смърт, която ти отнема толкова близък човек, думи нямам да кажа какво нещо е смъртта! Безсилен съм да опиша какво чувствам. Старая се да се разсейвам с други неща, но каквото и да правя, с каквото и да съм зает, постоянно в душата си усещам празнотата от голямата загуба. Сега разбрах какво означава израза "душевна рана" и колко много болят тия рани! Болят с някаква тъпа, глождеща, непресекваща болка, пронизваща цялата душа. И нощем в леглото боли, и на улицата боли, и в съдебната зала също така боли, няма спасение от тази болка! Старая се да не плача за да не разстройвам близките си, крия се, когато плача, но установих, че плачът и сълзите са същинска благодат: като си поплача временно ми олеква. А после болката в сърцето идва и то почва натрапчиво да боли - подобно на непрестанен зъбобол.

Спирам дотук - щото да се пише, плачейки, е тъпо. Бъдете здрави! Аз се оттеглям да си поплача малко за моята мила, непрежалима, свидна, добра, мила майчица... Моля ви, простете ми за слабостта, че споделям тия неща с вас, но и писането малко ми помага: като пиша за сполетялата ме скръб, това отпушва сълзите, пък сълзите, казах ви, сякаш лекуват душата...

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Добави в Svejo