Представена публикация

За всички, които се интересуват от моите коментари, беседи и от дискусиите, в които участвам!

Съобщавам, че всеки, който иска да следи моите всекидневни коментари и анализи, може да го прави като посещава редовно моята страница във фе...

понеделник, 30 април 2018 г.

Смъртта или животът е най-великото тайнство?


Вчера зададох въпроса Има ли пълна смърт?, вече ми отговориха неколцина човека, за което им благодаря. Смятам този въпрос да го поставя за обсъждане в предаването Изкуството да се живее, което водя по Пловдивската обществена телевизия. Ето няколко линка към хубави текстове по темата, които ми изпрати г-н Nedelin Boyadjiev:


... Дядо си отиде мъчително от рак малко след като навърши осемдесет години. Той беше партиен човек, от правните среди, в сталинската епоха е работил в системата на Народния комисариат на вътрешните работи и е бил ревизор в лагерите. Когато разбра, че съм вярващ, крачеше недоволно около мен и ме засипваше с осъдителни порицания. За него беше болезнен удар, че неговият внук, живеещ в съветската държава, е вярващ човек.

Той умря буквално в ръцете ми. В деня, когато се е почувствал крайно зле, ни се обадиха по телефона – живеехме наблизо и двамата с баща ми веднага пристигнахме. Дядо вече агонизираше и шептеше едно-единствено нещо: „Господи, Господи!“. Издъхна пред очите ни. На практика ние не знаехме какво точно да правим, но внезапно отнякъде в главите ни се роди мисълта, че трябва да умием дядо. Тъкмо това и направихме преди да дойде линейката. В този момент на мен ми стана някак спокойно, че бях до него в мига на смъртта му, че успях да направя нещо за него. Изобщо не знаех как точно да постъпя по-нататък, поради което, след като дойде линейката и откараха дядо, аз се отправих заедно с приятели в католически храм: беше в навечерието на католическото Рождество...

... Не знае какво всъщност е животът и затова се бои от смъртта. Но животът – това е Бог. И ние разбираме, че в себе си, освен биология, носим и нещо друго, което ни кара в неочаквани моменти да се замисляме, да усещаме наплив на вътрешна болка, но не свързана с органите, а с нещо неосезаемо, и започваме да страдаме. А това, ако използваме чисто човешки понятия, се нарича чувства и те се различават от рефлексите и инстинктите. Истинските чувства човек може да ги осмисля като своя връзка с безсмъртната Божествена същност. Те на практика са проявление на безсмъртната човешка душа, същината на живота в нас. В крайна сметка животът намира проявление у нас чрез болката, страданието, радостта, любовта, щастието, чрез нещо друго, но не чрез вкусен хамбургер...

... Хората се страхуват да живеят, боят се от чувството за беззащитност. Единствено обаче при стълкновение с живота човек постепенно започва да се учи и да осъзнава какво е смъртта. В такъв контекст телевизорът, шишето бира, безчувствието е на практика са смърт. Отсъствие на живот – ето това е смъртта.

А отсъствие на живот имаме навсякъде. Хора се срещат след работа и нямат какво да си кажат. Човек се обръща към някого с молба, а той не иска дори да я чуе – това е отсъствие на живот. Децата не слушат, не чуват своите родители и не приемат казаното от тях – отново отсъствие на живот. Родителите крещят на децата си и са готови да ги разкъсат на парчета, ако нещата не вървят – това е отсъствие на живот.

Защо изобщо човек се е вкопчил в земното така лакомо, щом му тежи страхът, че ще умре? Какво в такъв случай представлява за него смъртта? Той усеща ужас и отчаяние, защото не знае какво всъщност е животът. Или по-точно казано, той се страхува да умре поради едната проста причина, че никога не е живял – той не знае какво всъщност е животът, поради което така много се страхува, че ще умре.

„Паметта за смъртта“ може да бъде разбрана единствено ако си даваме сметка „какво е неналичието на живот“ и „какво е животът“. Защото паметта за смъртта учи човека да живее, пълноценно да изживява всеки миг от живота си, без да изпада вън от реалностите на битието, без да търси възможност да се скрие в някоя дупка, да припълзи в някое ограничено пространство, където няма живот, но където да му е добре. (Прочети ЦЯЛАТА СТАТИЯ)


Да кажем съвсем недвусмислено и ясно: въпросът за религията, за Бога, за вярата е неотделим в човешкото съзнание от въпроса за смъртта. Или по-скоро от въпроса за това дали след смъртта има нещо или не. Това е прословутият, непрестанно измъчващ човека въпрос за задгробния свят и задгробния живот. И тъй като няма никакви научни, тоест позитивни, очевидни и поддаващи се на проверка доказателства по този въпрос – нито в едната, нито в другата посока, нито положителни, нито отрицателни – то този въпрос остава вечно открит и хилядолетия наред предизвиква разгорещени и мъчителни спорове.

Наистина, официалните отрицатели на задгробния свят претендират, че са доказали нещо научно, а именно, че както съществуването на каквото и да е след смъртта, така и безсмъртието на душата могат да бъдат научно отречени. Но всички тези доказателства могат да бъдат разбити така, както едва ли не мимоходом ги разбива Владимир Набоков в едно от своите произведения (при това трябва да отбележим, че самият Набоков не е вярващ).

В един от романите му след дълго и мъчително боледуване умира човек. Няколко минути преди да настъпи смъртта той идва на себе си – събужда се след продължително бълнуване и пред него за последен път с всичка сила изниква въпросът: има ли нещо там – след това, или не. В стаята, където лежи умиращият, капаците на прозорците са затворени и зад тях се чува ромолене на вода. И умиращият си казва: “Разбира се, че няма нищо, това е толкова ясно и очевидно, както и това, че в момента вали.” “А в това време, - отбелязва Набоков - зад прозореца сияеше радостно пролетно слънце и квартирантката от горния етаж поливаше цветята си на перваза, така че водата с ромолене се лееше по долния прозорец”.

При Набоков това е иронично опровержение на всички така наречени “доказателства” – да, вали дъжд, това е ясно и очевидно, а всъщност няма никакъв дъжд – има слънце.

Но ако не към науката, то към кого и към какво? Към философията? Да, от самата зора на човешката мисъл философията се е опитвала да даде окончателен отговор на този мъчителен въпрос.

Например знаменитият диалог на Платон “Федон” е изцяло посветен на доказването на безсмъртието на душата. Това по всяка вероятност е едно от най-дълбоките произведения, написани на тази мъчителна тема. И неслучайно героят на друго литературно произведение, един от романите на Алданов,[1] трескаво търси именно тази книга преди да завърши живота си със самоубийство: “Ето сега ще разбера, казва той, има ли там нещо или не”. Наистина, той не успява да намери книгата.

Но все пак и доказателствата на Платон изглежда въздействат само на онези, които и без него вече вярват в безсмъртието на душата. Като че ли през цялата историята на човечеството не се е чуло някой, прочитайки платоновия “Федон” да каже – да, по-рано не вярвах в безсмъртието на душата, но ето че Платон го е доказал, и сега вече вярвам...

... “А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта” (1 Кор. 15:26) – така в самата зора на християнството пише ап. Павел, обърнал се към Христос след като яростно Го е преследвал, след страстна ненавист към християните. (Прочети ЦЯЛАТА СТАТИЯ)


Духът не се преражда, а се вселява от една форма в друга. Душата се преражда, еволюира и пречиства, като минава през огъня на чистилището. (107, с. 26)

Докато живее в Мойсеевия закон, човек служи още на злото, в което се прилага убийството, лъжата, кражбата, прелюбодейството и т.н. Докато служи на злото, човек живее в закона на раждането и прераждането. Откаже ли се от този закон, той служи на Доброто и влиза вече в закона на вселяването. Този закон подразбира прилагане на следните заповеди: „Почитай баща си и майка си, люби ближния си и раздай всичкото си имане на сиромасите.“ Който спазва седемте заповеди, той живее в безсмъртието; той почива вече, защото е придобил спасението на своята душа. Това подразбира връзка на човешката душа с Бога като източник на всички блага в живота. (38, с. 66) (Прочети ЦЯЛАТА СТАТИЯ)

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

2 коментара:

Анонимен каза...

Аз вярвам, че душата на човек не умира. Умира, тялото, обвивката. А душата се преражда в друго тяло, на детенце, на животно... Наложих си да вярвам в тоя кръговрат, така ми е по-леко да превъзмогна липсата на роднините, приятелите ми!

Rositsa Rangelova

Анонимен каза...

Не е важно как ще умреш, а как ще живееш. Стара арабска поговорка. Смъртта е неделима част от живота. Няма "Happy end".

Rashko Nikolov