"Когато по пътя си срещнеш камък - заобиколи го, прескочи го..."

В моя коментар към вчерашната публикация със заглавие Днес отново ще бъда на своята... Голгота! аз вече разказах как е минало заседанието на Окръжен съд в Пловдив по заведеното от мен съдебно дело за отмяна на заповедта за моето уволнение от работата ми като учител по философия и гражданско образование в Пловдивската ПГЕЕ. Нищо особено не се случи, всичко си протече нормално, важното е, че делото фактически мина; към началото на следващия месец, именно май, т.е. след около две седмици, ще очакваме да излезе решението на съда. Обещах обаче да разкажа малко по-подробно за случилото се, ето, изпълнявам си обещанието (въпреки че имам да пиша - в петдневен срок документът трябва да бъде готов - своя вариант на защитната ни теза, който след това ще предам на адвоката си - за да го промени, за да добави, та в окончателен вид да го внесем в съда).

Главното на това съдебно заседание беше разпитът на моята последна свидетелка (всъщност съдът допусна само двама мои свидетели, а на другата страна свидетелите бяха... пет!) госпожа Мина Ветренска. Тя отговори на част от тия мои въпроси, които зададе адвокатът ми г-н Тодор Димов. Бях решил да задавам въпросите аз по причина на това, че ми се искаше съдът като чуе гласа ми та да се убеди, че не съм такъв... човешки изрод (долен човек, злодей, сатана, темерут, олигофрен и какъв ли не още), за какъвто ме е представила в огромните папки, пълни с компромати многоуважаемата моя бивша работодателка, именно толкова великодушната директорка на ПГЕЕ, но в един момент се отказах, реших да предоставя тази работа за адвоката. Винаги като се обсъжда даден въпрос с други хора може да се вземе по-добро решение; аз ако бях задавал въпросите можеше да се стигне до един по-широк дебат в съдебната зала, което преценихме, че е нежелателно в такъв един момент. Всъщност най-интересното обаче се случи преди самото заседание, смятам, че съм длъжен да го кажа - въпреки всички рискове.

Г-жа Ветренска е дълбоко нравствен човек, при това е вярваща в Бога, православна, преди заседанието в едно кафене си поговорихме чудесно, тя ми разказа колко добре й преминава времето като пенсионерка - защото има време да чете много книги (аз също си мечтая ако един ден доживея до пенсия да си прекарвам времето в четене на ония книги, които до този момент не намирам време да изчета). Разговорът ми с духовни личности като г-жа Ветренска за мен е истински празник - и много ме зарежда, пък и от нея винаги научавам нещо, което след това осмислям, раждат се в главата ми разни идеи, невероятно е импулсиращ. Спомнихме си хубавите времена от незабравимата "ера на Паунов", аз така наричам годините, в които имах възможността да работя в това училище по време на бившия директор инж. Паунов, Бог да го прости, той почина миналата година, няколко дни след като завърши моя граждански протест на тротоара, до централния вход към двора на ПГЕЕ, там именно дойде г-жа Ветренска да ме подкрепи тогава, там именно и ми даде обещанието, ако се наложи, да ми стане свидетелка в незаведеното още тогава бъдещо съдебно дело. Ние с г-жа Ветренска имаме много близки, родствени възприятия и преценки за нещата, примерно и тя си спомня с благодарност чудесната - творческа и свободолюбива! - атмосфера, която бившият ни ръководител умееше да създава. Чест прави на г-жа Ветренска, че тя каза истината за всичко и пред съда, аз много пъти съм твърдял, че пред съда само на истината залагам. Но ето сега какво се случи, ще се опитам да очертая сблъсъка на две ценностни, на две морални вселени - ако мога да се изразя така. Става дума за моралните светове, в които живеем ние, примерно г-га Ветренска и моя скромна милост, от една страна, и г-жа директорката и нейните верни фенки, които бяха дошли да я подкрепят; ето колко интересно нещо се случи преди самото заседание, смятам, че съм длъжен да разкажа за него - и го правя именно с възпитателна цел, а и защото истината ми е драга, означава нещо за мен. Щото преди заседанието още така се сблъскаха тези толкова различни ценностни, че се разхвърчаха невероятно мощни енергии наоколо; какво е станало толкова ли? Ето какво, разказвам като прилежен хроникьор.

На излизане от кафенето ние забелязахме, че с гръб към нас наблизо стои най-вярната фенка и поклонничка на директорката на ПГЕЕ г-жа (или другарката) Лили Попова, аз я разпознах, а г-жа Ветренска, унесена в разговора ни, не я разпозна. Тъкмо да я отминем, но като бяхме вече в периметъра на видимостта й, въпросната дама видя г-жа Ветренска и по своя си маниер се разкрещя, даже се хвърли да я прегръща и пр. Е, хубаво, тоя изблик на чувства, да приемем, е съвсем оправдан, те са работили много години заедно в едно училище; аз стоях наблизо и наблюдавах умилителната сценка. Да, ама по едно време както се прегръщаше със свидетелката ми въпросната уж толкова мила госпожа Попова в един момент... започна да й шепне нещо на ухото (!), и то така, че моя милост да не чуе какво й казва! Г-жа Ветренска реагира обаче така, че все едно някой и плиснал върху лицето й... кофа с нечистотии; и отвърна на висок глас нещо, което ми даде възможността да разбера какво толкова й шепне най-горещата фенка на сегашната (все още) директорка; тя, моля ви се, и шепнеше следните толкова величави в своята тъй възвишена морална, с извинение, изразителност думи:

- Надявам се няма да забравиш за добрините, които г-жа Анастасова ти е правила навремето!

Там е работата, че г-жа Ветренска и г-жа Анастасова, директорката, във времето преди тя да стане директорка, са били, така да се рече, приятелки или поне колежки с добри отношения; и са си правили услуги, ето, примерно, както разбрах това вчера, бъдещата директорка, в качеството й на учителка по български език и литература, е помагала за подготовката на дъщерята и на сина на г-жа Ветренска за изпит, а може би дори и за влизане в университет, не разбрах точно за какво й помагала. И ето че това й беше изтъкнато непосредствено преди самото съдебно заседание: беше направен нескопосан опит за влияние върху моя свидетел и то в мое присъствие! Вероятно в съзнанието на въпросната дама, имам предвид въпросната г-жа Попова, г-жа Ветренска един вид е длъжница на директорката - и затова, за да й се реваншира за някогашната добрина, е един вид длъжна до почне да лъже сега пред съда, представяте ли си как си представят нещата някои хора?! Г-жа Ветренска от това посегателство спрямо нейното достойнство и нейната свобода, разбира се, се погнуси от отвращение, а аз наблюдавах право в лицето възрастната тъй "морална" дама и усмихнат й дадох да разбере, че приветствам изявата на нейния тъй завиден морал. Както и да е, г-жа Попова си е такава, водена от прекомерни сърдечни чувства към благодетелката си, именно към директорката, тя си позволи тази волност, която аз сега съм длъжен да съобщя и на широката публика по една-единствена причина: не защото съм някакъв презрян клюкар, а защото въпросната дама с толкова специфичен морал е бивша учителка и възпитателка на младежта, а пък нейната благодетелка, именно директорката, още е такава, все още е действаща учителка и възпитателка на младежта, и то на ръководна, на властна позиция. Както и да е, ние отминахме г-жа Попова (която още викаше нещо след нас!) и влязохме в сградата на съда; тя остана да чака благодетелката си, която има и към нея неоценима добрина, именно й стори услугата да работи не знам си колко години като учителка на пенсионна възраст, вероятно именно за тази добрина тя все още ходи по съдилищата всеки път - та да й се реваншира "морално"!

Седяхме си ний значи с г-жа Ветренска на столчета пред самата съдебна зала, а след малко пристигна и внушителната делегация на директорката, воглаве с видния влиятелен в средите на магистратурата адвокат Йордан Давчев и с също така начело с нейно величество, именно тъй царствената особа на директорката на ПГЕЕ; и ето тук именно се случи онази така умилителна сценка, заради която всъщност и пиша този текст: като видя г-жа Ветренска, директорката, усмихната, дето се казва, "до уши", се хвърли да прегръща и да целува някогашната си колежка и приятелка; аз седях на съседния стол, но тя явно не изпитваше от това никакво неудобство; и ето го сега потресаващия момент: самата директорка в мое присъствие, в присъствие на адвоката си (моят адвокат още го нямаше), в присъствието на цялата си царствена свита не се посвени също да припомни на г-жа Ветренска, че навремето й е правила много добрини и че, моля ви се, се надява, че тя няма да забрави за тях ето в този решителен момент (!!!), представяте ли си?! Моя милост, дето си падам моралист, в оня момент, признавам си чистосърдечно, едва се удържах да не... повърна, на г-жа Ветренска също й стана лошо, тя силно пребледня заради това толкова жестоко морално изпитание, на което за втори път в продължение на пет минути я поставяха!!! По тази причина госпожа Ветренска се почувства длъжна на висок глас да обяви, че тя никога не е забравила и няма да забрави за добрините, които са й били правени, но това съвсем не означава, че ще се откаже в замяна на тях от самата истина! Директорката даже, за по-голяма убедителност, даже посочи някаква папка с компромати срещу мен, която посочи с пръст, очевидно намеквайки, че и г-жа Ветренска е длъжна, тъй да се рече, с нещичко да допринесе за размазването на... злодея, който седеше до нея - и на който тя е имала неблагоразумието да стане свидетелка пред съда! Аз в онзи момент, като овладях спонтанния си порив към повръщане заради гнусотията, на която станах неволен свидетел, се ухилих и дори зинах да кажа нещо за да започна нравствен дебат, но в следващия момент изтръпнах и дори за малко да се вкоченя от злобния поглед, който бившата ми работодателка има добрината да хвърли към мен, смутителя на нейното иначе тъй царствено директорстване в поверената й гимназия: аз на толкова смразяващ, дори убийствен поглед скоро не бях ставал обект, признавам си, затова, понеже имам чувствителна душа, в оня момент, спомням си, за малко да се разтреперя! И се отказах от всякакво желание да откривам каквито и да било дебати, пък било то и любимите ми, именно нравствените такива. Интересно ми е също дали директорката в оня момент можеше да си даде сметка, че моя милост, като най-съвестен хроникьор, няма как да се въздържи и да не опише в блога си тъй сюблимната абсурдистка сценка, тя доста си е патила от това мое писане, от тия мои описания, ала ето, емоцията в душата й била тъй неудържима, че тя не се удържа да направи и вчера поредния си тъй възхитителен гаф, именно да се опита в мое присъствие да се мъчи да влияе така нескопосано върху моя свидетел!

Какво ще кажете, а, сценката си я бива, нали така? Кафка, Бекет, Йонеско, Оруел, пък дори и самият Достоевски могат с удоволствие да си ядат своите репички, нали така? Тяхното мощно въображение изобщо не може да съчини нещо, което да наподобява, камо ли пък да съперничи на тия омировски по размаха си непосредствени сцени от нашия роден български живот! Ето, аз нищичко не съм съчинил, едва-едва се опитвам в слово да изобразя тия сценки, това, разбира се, не е по силите ми, не мога да изобразя техния толкова величав нравствен размах, но поне се опитвам да ви загатна поне малко за значимостта и потресаващата символика (многозначителност) на случилото се! Туйто, нямам сили повече да пиша, изразходвах си силите, капитулирах!!! Сякаш попаднах в полето на някакъв мощен отрицателен заряд и той мигновено неутрализира енергията ми, изпи силата ми! (Няма да употребя израза "морален вампир", който, кой знае защо, се върти в този момент в бедното ми съзнание!) Такива ми ти работи се случиха пред съдебната зала; аз казах ли ви, че ако дойдете в съда, уважаеми дами и господа, другарки и другари съдебни заседатели и заседателки, ще имате щастието да се насладите на невиждани до този момент, направо дантевски по размаха си сценки?! Но се сърдете на себе си, че не дойдохте и не присъствахте непосредствено на това, което аз вчера имах щастието да видя - пък и да чуят ушите ми имаха невероятно щастие! Вечно обаче ще се проклинам, че не се сетих да пусна някаква скрита камера, та да бях записал на видео тия страхотни, епични, сюреалистични и каквито си искате още сценки; ако ги бях записал, щяхме да победим с това видео не само турските киностудии, но и индийските, даже дори и самия Холивуд щяхме да натикаме в миша дупка!

Ох, да се съвзема малко, простете, нека да почина малко, да да ми дойде някоя и друга силица да продължа с обзора си! Сила не ми остана изобщо и сега, да не говорим за вчера! Ето защо, понеже вчера в оня момент аз вече наистина нямах сили, се наложи адвокатът ми да задава въпросите; ето докато аз си почивам, докато аз събирам сили, пействам ви тук списъчето с въпроси, които бях предварително подготвил, та да подпомогна адвоката си, четете, аз пък ще си почивам в това време:

Предварително подготвените от мен въпроси към свидетелката г-жа Ветренска:

1.) Откога познавате жалбоподателя Грънчаров и какви са Ви впечатленията за него – преди всичко в качеството му на учител по философия?

2.) Как той провежда своите часове, ако обичайте разкажете своите наблюдения и впечатления от посещенията си на негови часове?

3.) Вие сте учителка, преподавала дълги години философия, как мислите, какво трябва да се случи, че един дългогодишен учител по философия да загуби изцяло своите учителски умения, качества и способности? Възможно ли е точно това нещо да е сполетяло жалбоподателя?

4.) Как възприемате причината за неговото повторно уволнение, формулирана в обжалваната заповед, а именно „пълна липса на каквито и да било качества да бъде учител”, тази причина според Вас валидна ли е за обсъждания случай?

5.) Какво Ви е мнението за учебните помагала на г-н Грънчаров по философските учебни предмети, допустимо ли е те да бъдат използвани за целите на обучението по философия?

6.) Кога един учител по философия нарушава държавните образователни стандарти? До каква степен учителят по философия може да разполага с известна свобода?

7.) Години наред сте работила и като педагогически съветник в училището, според Вас до каква степен преценките на директора за начина на преподаване на един учител са меродавни – особено когато директорът не е специалист по същия предмет? Има ли право директорът да се меси в това отношение в работата на учителите, т.е. има ли право да упражнява натиск върху тях да преподават по „единствено правилния начин”?

8.) Коя според Вас е причината за толкова дългогодишния остър конфликт между учителя по философия и директорката на ПГЕЕ? Имаше ли според Вас начин този конфликт изобщо да не беше допускан? Коя е причината за нерешаването му до този момент?

Тия въпроси бях написал, адвокатът ми, като ги задаваше, ги редактираше, променяше, но общо взето това запита свидетелката. Тя отговори, за нейна чест, изцяло според истината, ни за миг не си позволи да прави някакъв нравствен реверанс по посока на директорката, с оглед да й "върне услугата" или "добрината". В интерес на истината обаче в един момент тя намери за нужно да снеме от себе си този товар, който и сложиха върху плещите и директорската фенка, и самата директорка, а дори и другата гореща нейна фенка, именно Снежана Тодорова, която също дойде с мили думи да подкупва моята свидетелка пред заседанието, за малко да забравя да спомена и това! Нищо де, надявам се, схванахте със собствените си глави що за морал имат тези въпросните дами или другарки, нека да бъдат наричани така както вие прецените за удачно.

Като минаха въпросите на моя адвокат, започна да пита адвокатът на директорката. Той питаше, а пък самата директорка му показваше някакви листи с копирани мои публикации в блога ми (!!!), обилно подчертани с червен маркер! Най-сюблимния въпрос, който директорката подсказа на адвоката си и който той с усърдие, кой знае защо, и се върза да зададе, беше този: г-н Грънчаров, именно моя милост, като учител по философия позволявал ли си е да заема... политическа позиция, представяте ли си, този въпрос й зададе, и то в контекста на това, че г-жа Ветренска наистина каза, че като е била педагогически съветник, е идвала в мой час за да провери доколко е основателна жалба на някакъв ученик, който се бил оплакал, че в часовете си г-н Грънчаров, т.е. моя милост бил си позволявал да заема политическа позиция, която на него лично не му била харесвала. Вероятно директорката прецени, че този пункт от свидетелството на моята свидетелка е нещо като "златна мина" и те двамата с адвоката й (той е бивш следовател и е опитен в задаването на подобни въпроси, нищо чудно да има опитност, която да има корените си и в школата на знаменития сталинов прокурор Вишински!) се нахвърлиха да извлекат "златото", което заподозряха, че се намира там. Не добиха кой знае колко, добиха трохи, нещо повече, спомогнаха г-жа Ветренска да си развие тезата, която е изгодна именно на мен, щото отговаря на истината, а именно, че моя милост е демократ, че уважава ценностите на другите, на различно мислещите. Директорката беше видимо уязвена, че не успя да спомогне да се роди нов компромат срещу мен в съдебната зала, абе изобщо от тяхна страна въпросите им бяха доста мижави и недобре формулирани. Разбира се, другата страна е добре подсигурена в това дело с показанията на цели пет (!!!) усърдни лъжесвидетелки, всичките лично задължени на самата директорка (!!!), която, така да се каже, не само ги храни, но дори ги и пои. (Тук намеквам за едно памятно, даже незабравимо изказване на знаменитата фенка на директорката, която публично заяви, че съм бил "грозен неблагодарник" щом като съм си позволявал да "плюя" ръката, която, видите ли, ме била "хранила и поила", име предвид тъй щедрата ръка на своята благодетелка, директорката!) Абе няма що повече да говорим, моралът на моите тъй любезни опонентки, както, надявам се, се убедихте сами, е предостатъчно завиден, няма що!

Спирам дотук. Казах каквото трябваше, каквото бях длъжен да кажа. Вярно, не беше правилно да ровя в... такива неща, да си бях замълчал вероятно щеше да е за предпочитане, а, какво ще кажете, уважаеми дами и господа, другарки и другари съдебни заседатели и заседателки, правилно ли щеше да бъде изобщо да не бях писал нищо за случилото се вчера особено пред съдебната зала?! Мълчанието е злато, нали така? Да, ама ето аз имам този грях, че не мълча. Също така не съм признателен за "добрините", които ми е правила вездесъщата властна ръка, която, както знаем, ни храни и пои, да, властта у нас храни и пои, а пък ний трябва да мълчим - за да продължи да ни храни и пои. Сега разбирате ли защо "целият сплотен колектив" на въпросния сюреалистичен пловдивски "ТЕТ-Ленин" продължава така усърдно да мълчи?! И защо никой от тия наплашени души не се осмели да ми бъде свидетел в съдебната зала сега нали превъзходно разбирате? Щом даже и на напълно независимата от директорката г-жа Ветренска те не се смутиха да повлияят с такива "чисто морални аргументи" за да почне да си криви душата в интерес на директорката, правете си сметка в каква ситуация на неудържим натиск са поставени колегите ми! Правете си изводите сами, излишно е аз нещо повече да пиша. Млъквам. Макар че в моето положение и да онемея вече, имам толкова много грехове, че явно е съвсем заслужено всичко онова, на което бях подложен - всички изпитания и беди, които се стовариха върху бедната ми е побеляла заради тях глава, са отплата за това, че не си мълчах; ако си бях траял, разбира се, още щях да папкам и да пия в кочинката, да, ама аз дръзнах да се държа като човек и личност, за този мой непростим грях ми биде отмъстено съвсем справедливо, нали така, какво ще кажете и по този пункт, вас питам, тъй умълчали се нещо, но въпреки това крайно уважаеми от мен специално уважаеми дами и господа, другарки и другари съдебни заседатели и заседателки?!

Ще завърша този път с един мъдър коментар, който ми е написал вчера в блога някакъв проницателен човек, ето каква истина ми казва той:

Анонимен каза: Грънчаров, като те върне на работа този път съдът внимавай много. Уж си умен човек, пък не разбираш, че като на пътя ти стои голям камък, заобиколи го, прескочи го, глупаво е да се опитваш да го риташ да се отмести. Счупи си краката да риташ "камъка" и не ти дойде на акъла, че това е тъпо. Та този път заобиколи камъка. Желая ти успех! И умната!

Тъй де, така е: камъните трябва да се прескачат или да се заобикалят. Да, ама ако камъните са по-големи - какво да правим тогава? Да ги ритаме е глупаво, но да опитаме да ги подместим от пътя си дали нямаме право да опитаме? Вярно, повече хора са нужни за да може да се отмести някакъв камък от пътя ни, но знаем от историята, че понякога е имало и безумци, които сами са се опитвали нещо да правят, та да чистят пътя, по който след това ще тръгнат много други хора. Значи да бутнеш някакъв камък за да го търколиш нима е престъпление? Ами за мита за Сизиф нали се сещате, той нима е съвсем без смисъл? Бута си своя камък Сизиф нали знаете за какво? Амче нещо такова и аз май правя, бутам си своя камък, а за какво съм наказан ли? Ами за съвсем същото като Сизиф съм наказан и аз. Щото съм пожелал да бъда свободен човек, за това съм наказан да си бутам и аз камъка си. Нима не е ясно поне това?

Ще видим дали съдът ще ме върне и ако ме върне дали аз ще започна, подобно на мъдрата река, да заобикалям "камъните". Това ще се разбере скоро. Ако съдът не ме върне в училището, работите ще станат още по-интересни, в китайския смисъл на думата "интересни", нали знаете кои време са интересни за китайците, които имат проклятието да живееш в интересни времена? Ний имаме щастието да живеем в крайно интересни времена, това поне е безспорно. видяхте ли какви интересни неща ми се случиха вчера? И вълнуващи най-вече бяха тия неща, нали така? Аз вчера, слава Богу, издържах, сърцето ми, горкото, и този път издържа, ето за това поне съм благодарен, а пък емоциите, на които и вчера беше подложено сърцето ми, са нещо толкова естествено - като имаме предвид в колко интересен и смислен живот имаме щастието да живеем ний, българите.

Бъдете здрави! Продължавайте да се радвате, да се наслаждавате на интересността на времената, в които имаме късметя да живеем! До скоро! Аз пък след малко ще тръгвам за студиото на Пловдивската обществена телевизия, където ще си водя предаването. Каква ли да му е темата този път? Ще видим, тепърва ще решавам. Само да се пренастроя малко се иска, а за това е потребно време. Хубав нека да ви е денят! Той ще е особено хубав ако гледате предаването ми, да си направя и аз една малка реклама...

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo