Ябълките и лимоните, които бях донесъл на майка, още се стоят. Не са повехнали лимоните, те са тук, майка ми я няма.
Навсякъде има неща, които тя е направила със своите ръце. До последно тя плетеше. Чорапи, терлици, даже цели одеяла е изплела на ръка! Плетеше одеялата ето как: изплита много неголеми квадрати, а после ги съшива и става цяло одеяло. Тези нейни произведения, създадени от не знаещите покой нейни ръце, са тук, покриваме се с тях, на столовете пък са изплетени от нея много красиви шарени постилки, на тях седим. Толкова много неща в дома ни са създадени от ръцете на майка. Цял живот нейните ръце непрекъснато работеха. Когато вече не можеше да се занимава с работа по нивите и в градината, тя започна да преде, да плете, да кърпи, не стоеше така, със скръстени ръце. Ето, не смея да погледна торбичката с плетивото й, щото ще се разплача! Тя не довърши започнатото плетиво.
Смъртта й беше ненадейна, внезапна. Приятелките на майка - тя имаше толкова много приятелки, тя нито един човек в живота си не обади, напротив, за всеки намери добра дума, която я казваше усмихната! - ме утешават, че поне смъртта й най-вероятно е била лека. Аз обаче още не мога да проумея как така майка ми изчезна. Няма я вече. Сякаш замина на някакво пътуване. Тази идея за дългото пътуване на майка ме утешава малко. Успокоява някак духа ми.
Някои казват, че смъртта била нещо като сън. Една мъдра жена ми каза вчера, че смъртта на майка ми наистина е нещо много лошо и тежко, но за сметка на това аз вече съм имал на "оня свят" един много добър застъпник, нещо като "ангел" в лицето на душата на моята майка, имал съм бил вече нещо като свой небесен закрилник. И тази мисъл силно ме заинтригува. Много са ми потребни застъпници предвид тежкия момент, в който се намирам.
Като казах думата "сън", се сетих, че тази нощ сънувах интересен сън. Ще ви го разкажа.
Значи насън минавам покрай някакво училище. Уж не е моето училище (т.н. "ТЕТ-Ленин" или ПГЕЕ в Пловдив), пък много от учениците като ме срещнат, ме познават и ми казват:
- О, господине, радваме се, че Ви виждаме! Как сте? Кога се връщате при нас?
И аз се чудя какво да им кажа, щото хем учениците ме познават, хем училището не е моето. Отговарям им нещичко, но в този момент чувам някакви възгласи на ученици, които са силно оживени и викат ето какво:
- Искаме си учителя! Върнете ни учителя! Няма да влезем в час докато не ни върнете учителя!
Аз съм силно заинтригуван, че учениците от това училище протестират в защита на уволнения си учител. За разлика от моите ученици. Но съм обнадежден, че макар и в друго училище учениците вече са събудили у себе си борчески дух. Това ме радва невероятно силно. Изваждам камера и казвам на най-близките младежи до мен от тъй оживената тълпа от млади хора:
- Хей, може ли да снимам протеста ви? Аз водя предаване в една телевизия, та мога да го излъча там ако искате. Мога да ви помогна по този начин. Стига да не възразите ако снимам протеста ви.
Учениците не възразяват и аз вадя камерата. Която винаги нося със себе си. Решавам даже и да взема интервюта от някои ученици. Питам ги примерно ето какво:
- Какво ви преподава учителя, в чиято защита протестирате? Как се казва учителя ви?
Питам ги тия неща, а учениците се смеят. И ми викат:
- Голям шегобиец сте, господине! Нима не знаете, че протестираме за вас? Вас искаме, ние сме ваши ученици! А Вие се преструвате, че не знаете това! Браво, хубав майтап!
Аз съм крайно объркан, щото училището не е моето, пък учениците - моите. Боже, какви мистики са възможни когато човек сънува?!
И после се събудих. Но ми остана някакво крайно объркано чувство за този невероятен сън. Дали пък няма нещо пророческо в него, знам ли?
Както и да е. за майка почнах да пиша, пък ето къде стигнах. Тя, милата, не знаеше за новото ми, за повторното ми уволнение. Или знаеше, но криеше от мен, че знае. Аз пазех нея, тя пазеше мен. Сигурно е знаела че съм опраскан отново, няма начин да не е знаела особено когато се явих при Милен Цветков и разказах за историята си. Това стана на 8 декември. На 21 март майка почина. Дали тази истина не я уби?
Често майка ми казваше:
- Като те е уволнила директорката, ти кри от мен. Водил си съдебни дела, пак кри. Не ми каза щото ме щадиш. И така ми удължи живота. Ако ми беше казал аз отдавна да съм си отишла. Да съм се културисала. Ти си причина да съм още жива.
Майка разбра за станалото, но когато вече се бях върнал на работа, когато съдът отмени заповедта за уволнението ми. Е, ако е разбрала сега за повторното ми уволнение, това вече я довършило. Що ли ми трябваше да откликна на поканата на Милен Цветков да ида в предаването му?
Напоследък все си мисля, че майка още можеше да бъде жива. Ако, примерно, я бяха закарали навреме в спешното отделение. Или ако не бях ходил в предаването на Милен Цветков. Ще ми се някак да бях реагирал иначе и да бях спасил майка си. Да бях направи така, че да и се беше удължил живота. Да, ама имаме ли ние право да се месим в тия неща? Това са Божии работи кой колко ще живее. Да, ама аз се чувствам виновен. Майка много ми липсва. Тъжно ми е за нея. Не знам как ще преживея загубата й. Все някога човек умира, но ми се искаше тя още да си поживее. Макар и болна, беше в чудесно разположение на духа. Духът на майка ми беше така жизнен, че аз съм убеден, че той няма как да умре. Смърт за духа няма.
Мисля си, че един ден от мен няма да останат чорапи, плетени одеяла, терлици и пр., а... купища книги. Пак нещо ще остане след мен. В книгите ми са моите мисли. Книгите някак осигуряват безсмъртие на човека. Защо ли човешката жажда за безсмъртие е така голяма?
Сигурно има защо. Смъртта е лишена от смисъл. Не може човек да отиде в нищото без никаква следа. Не може нищото да погълне всичко от човека. Духът на човека, примерно, остава. Как и къде живее духът след смъртта на физическото тяло е отделна тема. За нея сега не ми се пише. Не ми се философства изобщо. Мъчно ми е за майка.
Хора, всеки ден казвайте на майките си, че ги обичате, моля ви! Да не съжалявате след това че сте пропускали да го правите като мен. Е, аз ще отида днес на гробищата и ще го кажа, но това вече не е същото. Както и да е. Бъдете здрави! Простете, че ви занимавам с тия мои толкова лични неща. Един умник ми каза преди малко, че моите лични проблеми нямали изобщо никакво значение...
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
16 коментара:
ПРОСТАК!!!!!!!!!!!!!!!!! ЛЪЖЕЦ!!!!!!!!!!!!!!!!!! НЕЩАСТНИК!!!!!!!!!!!!!!!!! НЕ СИ МАНИПУЛАТОР, А СИ ТЪПУНГЕР!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! ЛИДЕР НА ТЪПУНГЕРИТЕ СИ!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! ОРДЕН ЗА ТЪПУНГЕРСТВО ЩЕ ТИ ДАДАТ!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!
Това което ти казах преди малко е , че съдбата на отделна личност няма никакво значение за справедливостта на системата . В превод означава , че оплакването на тази личност от несправедливото му уволнение от система в която няма нищо справедливо е безсмислено . От заплатата на чистачката до начина на закупуване на третия стола от втори ред в кабинета по математика всичко в държавното образование е недемократично по дифолт. Вика - уволниха ме несправедливо звучи като : Небето е синьо , тревата зелена а почвата кафява.
Значи по Вашата тъй изтънчена логика когато човек го уволнят от тази система той трябва да даде банкет, че се е отървал от нейните абсурди, така ли? Да се бори за правата си няма никакъв смисъл, тъй ли? Борбата с лудешката система е нещо като лудост. Не чувствате ли по колко тъп начин защищавате идиотската система?
По моята изтънчена логика не само , че са те уволнили несправедливо но са те и назначили несправедливо . И цялото ти стоене в тази система през годините е несправедливо. И не се отнася само за теб а за всеки докоснал се до тази система ( директорката например ). Парите за съществуването на тази система се събират несправедливо и работещите в нея се контролират несправедливо . Всичко !
Господин Грънчаров,
не страдайте така за майка си - разберете, че Господ е бил много милостив към нея и й е дал лека смърт, не е допуснал да се мъчи. Господ много е обичал майка Ви, за да си отиде тя така тихо, по време на сън.
Сега нейната душа наистина бди над Вас и Вашето семейство и с този ангел до себе си сте станал толкова силен, че все едно имате защитeн купол около себе си. Сега Ви пази Майчината любов като непробиваем щит.
И преди съм Ви се възхищавала, как оставате недосегаем за отвратителните обиди, хули, просташки вандализм и прочие гадости и следвате неуклонно своя път.
Мисля, че Вие сте от малцината, които притежават Лотос-ефект - великолепният лотос цвят никога не може да бъде изцапан от тинята на блатото.
Пожелавам Ви от все сърце да спечелите делото!
T.K.M.
Към предпоследния коментиращ, дето слага в един кюп всички, изявявайки се по логиката "Всички са маскари!": г-не (или госпожо), когато кажете "Всичко е несправедливо!" и сложите в един кюп и жертвата, и нейните инквизитори, Вие всъщност казвате "Всичко е справедливо!", напълно равностойни са тия общи твърдения. И фактически като кажете "Всички са маскари!", Вие на практика обслужвате интересите на истинските маскари. Това исках да Ви кажа като повод да се позамислите поне малко...
Никого не съм нарекъл 'маскара'. Просто работите в несправедлива система . На около 3 години всеки от нас трябва да е разбрал , че светът е пълен с несправедливости и да го е приел и когато ти се случи да те уволнят от едно такова място трябва да преодолееме страха и мързела си и поне да се пробваме да си намерим работа в една по справедлива система . А най-красиво би било ако успеем да създадем такава.
Системата е несправедлива, господине (госпожо) защото ние, гражданите, не си упражняваме правата, отказали сме се от тях. По тази причина няма как системата да е справедлива след като в нея участват безправни "субекти". Гражданите ако започнат да отстояват и да упражняват правата си, тогава именно системата ще почне да става по-справедлива. Правата на гражданите не са подарък, а се извоюват с борба.
Как чрез упражняване на права можеш да преодолееш проблема с финансирането и назначаването на служители в системата ?
Ами просто е. Гражданите (данъкоплатците) са собственици на държавните училища. И имат по презумпция пълните права да изискват рационалното употребяване на техните пари. Разбира се, трябва да са активни, а не да са заспали. Като спят, някой друг борави със средствата им и си прави каквото му скимне. Разпищолва се, щото няма никакъв респект пред дълбоко хъркащите собственици. Злоупотребява с власт, със средства, с доверие, с всичко. Гаври се с такива като мен, които си държат на правата и в абсурдната (сюреалистична) обстановка се опитват да си защитят достойнството. Мен никой не ме подкрепя. Гражданите продължават да хъркат. Бюрократите на власт си играят и се подиграват на заспалите собственици. Сега разбирате ли в какво по-точно е проблемът?
От няколко месеца сте безработен. От няколко месеца не внасяте нищо във въпросната система . Дори и да си представим , че работите и се появи ситуация при която вашето мнение кой да е директор на гимназията се разминава с мнението на един програмист с 2500 лв. заплата . Ще имате ли самочуствието да кажете моят глас е равностоен на твоя при положение , че не внасяте и на половина парите които той внася ?
Пишете, простете, пълни глупости! Аз може да съм безработен, но не съм... умрял и продължавам всеки ден да плащам данъци (дори само като потребител в магазина), от която съответната част отива за образованието. Освен това аз съм на 59 години, т.е. от десетилетия внасям в държавната хазна съответните данъци. Аз при това, за разлика от Вас, 35 години като учител съм допринасял за българското образование, тъй че моят глас тежи значително повече от Вашия. (Да не говорим за това какъв е моят действителен принос за реалната промяна в системата на образованието.) Тъй че не мога да разбера как не осъзнавате колко много се излагате с тия Ваши изказвания. Това, че вземате заплата от 2500 лева съвсем не Ви прави по-умен - особено когато дръзвате да се изказвате по въпроси, по които сте съвсем некомпетентен. И това твърде много Ви личи. Тъй че подкрепата Ви за системата (а нейните крепители като тъй любимата Ви директорка на ТЕТ-Ленин!), въпреки старанията Ви, съвсем не хваща място.
Дреме ми за тая директорка. Но това което току що ми казахте е , че въпреки че години ви издържавам с мойте данъци ( и нея също) и не съм имал възможност да ви уволня ( и нея също) не означава нищо. Това че съм вкарал далеч повече пари също нищо не значи . За хората в частния сектор ти си бивш техен служител и не си равностоен с тях. Как да ти дам подкрепата си след като си се изхранвал с парите ми и сега казваш аз имаш по тежка дума или равностойна ?
Сета вече просто се инатите. Аз съм внесъл много повече в тази образователна система, дори и под формата на пари - да не говорим за това, че съм внесъл неизчислимо повече под формата на духовни ценности (идеи). Вие също нещо сте внесъл, но това, че не сте си мръднал малкия пръст (за разлика от мен) нещичко да промените в ограбилата Ви система и да се възползвате от правата си на неин (съ)собственик си е лично Ваш проблем. Да сте направил нужното и сега такива като директорката нямаше да си развяват байрака за Ваша сметка. А че моята дума е по-тежка може да се докаже дори и по ето този начин: аз не се крия, говоря от свое име, а Ваша милост крие името си. Как думата Ви да тежи повече от моята като сам изначално постулирате отказа си от личност?! Та дори и като гражданин нямате право да се афиширате щом като сте така малодушен. Заради такива като Вас системата на българското образование е толкова нехуманна и недемократична. Няма да употребя обидни думи (като мижитурки и пр.), но Вие сам самокритично охарактеризирайте недостойното си поведение...
Моите съболезнования. Аз също съм загубил родител. По някога си мисля, че смъртта не съществува. Много често се хващам, че общувам с починалите си близки. Те си остават в моя свят. В нашия мироглед е заложено отношението ни към смъртта описано с една дума (загуба). Ако сме толкова материални, какъв е смисъла от нашето съществуване? Както казваше моята баба на 100 г.
Rashko Nikolov
Благодаря за съболезнованията! Приемете моите съболезнования за загубата на Вашия родител.
А това, което казвате, го забелязвам вече и аз: забелязвам, че вече и на мен ми се налага да се уча по нов, различен начин да общувам с (духа на) моята починала майка, към която винаги съм бил много привързан, но към която се привързах особено силно по времето, в което тя беше по-болна, именно през последните две години. Вярно, много ми липсва нейното присъствие, възможността да си говорим, топлината, която тя внасяше в дома, милата й усмивка, думите й най-вече, всичко ми липсва: майка я няма вече, празно е в дома без нея, празно е и в сърцето ми!
Но понеже много я обичам, вече се уча да общувам с нея по друг начин, с духа й, ако щете го наречете с образа й, който е в душата ми, със спомена за нея; ето с тия вече съвсем духовни неща се приучавам, по необходимост, да общувам напоследък - за да запълня поне малко липсата й, празнината, която смъртта й предизвика. Да, уча се така да общувам с моята скъпа майка.
Вярно, много ми е мъчно, че вече няма как да я видя, да я прегърна, да я целуна, липсва ми погледа й, очите й, но тия неща вече ги имам вътре в себе си, в съзнанието, в душата, в паметта си. И някак ето се принуждавам да се задоволявам с това.
Има и един друг момент: празнината в дома някак си ме потиска. Тия дни бях там, в родния, опустял без майка дом, бях този път там със съпругата ми. Когато съм съвсем сам, е друго, по-потискащо е, ето, сега бяхме там двамата. И съпругата ми каза нещо, което ме впечатли: събудила се по някое време тя през нощта и била чула... стъпките на... майка, сякаш майка ходела, това й се причуло! (Може да е било някакво скърцане, причинено от вятъра, знам ли какво точно е чула?)
Но и други хора са ми казвали такива мистични неща, душата на покойника до 40-тия ден бродела по местата, където човекът е живял, разделяла се с тях, пък после вече окончателно се отправяла за "оня свят". Интересува ме Вие какво мислите по тази тема.
Аз имам свое разбиране, но Вие ме интересува какво ще кажете (стига да имате желание и време за това).
Публикуване на коментар