Отвореното писмо на гражданката "Мария" до директорката на тъй славната пловдивска ПГЕЕ

Читателка на моя блог, наричаща се "Мария" (имам много приятелки, носещи това име, по тази причина реших да запазя в тайна самоличността й - по причина на това, че е възможно адресатът да й потърси... съдебна отговорност за написаното, т.е. постъпих така с оглед да й спестя тия възможни главоболия!), ми изпрати писмо, което възнамерявала да изпрати на директорката на славната пловдивска ПГЕЕ; ето текста й, публикувам го понеже смятам, че заслужава това:

Госпожо Анастасова,

Ние с Вас се "познаваме". Пък макар и само "духом". Т.е. аз Ви познавам доста добре, Вие обаче мен в реалност изобщо не ме познавате; но можете и да подозирате за мен: щото аз съм Вашето "добро Аз", аз съм онова Ваше Аз, на което Вие не смеете да дадете свободна изява!

Между другото аз "идвах" във Вашия кабинет веднъж, вярно, само духом, нетелесно, бях в състава на онази група граждани, ангажирани с проблемите на пловдивската ПГЕЕ и на българското образование изобщо, която Ви посети преди няколко месеца; вярвам си спомняте за нас. Тогава ние Ви предложихме да помогнем за реалното демократизиране на отношенията в училищната общност - с участието си в т.н. "Кръгла маса" по демократизацията и декомунизацията. Вие тогава - Вие като директор и също така групата Ваши подчинени, които бяха на срещата ни - по наше впечатление не откликнахте на инициативата ни, за което съдим от следния факт: не ни предложихте да дойдем отново, изпроводихте ни с нескриваното желание повече да не ни видите. (Пак споделям своето субективно впечатление, възможно е да съм се заблудила, възможно е да сте имали желание за нови срещи, за нови разговори, за нови дебати, но да не сте дали ясен израз на това свое желание, да сте го потиснали, знам ли?!)

Много неща тогава се опитахме да Ви кажем, но смислен диалог не се получи. Нещо повече, не крия, че аз лично бях крайно разочарована от Вашето поведение тогава. Нали си спомняте: ние Ви питахме, поставяхме въпроси, а пък Вие с ледено лице ни отвръщахте: "Следващият въпрос!"?! Срещата ни беше едно фиаско и за нас, но особено много за Вас - тогава твърде сериозно се изложихте. Точно това показва, че не умеете да разговаряте с хора, които не мислят като Вас.

Тази наша среща беше многозначителна, дори символична: аз лично тогава за себе си нагледно се убедих защо така силно ненавиждате учителя по философия Ангел Грънчаров и защо си позволихте, в израз на тази своя ненавист, на два пъти да го уволните - и то по възможно най-унизителния за него параграф от закона, именно "пълна липса на качества да бъде учител". Та ето по този случай искам да Ви кажа нещичко, и то Ви го казвам в писмена форма - та да имате възможност да осмислите думите ми. Смятах да Ви позвъня по телефона, но в един момент осъзнах, че по този начин едва ли ще успея да Ви кажа какво мисля. А имам много неща да Ви казвам. Затова реших да Ви пиша.

Защо държа да Ви кажа тия неща ли? Ами честно казано защото като гражданка съм силно обезпокоена от следното обстоятелство: Вие сте директор на едно учебно, на едно образователно и възпитателно учреждение, пък имахте дързостта да си позволите неща, които са крайно укорими от всяка една гледна точка, от морална гледна точка обаче най-вече - и преди всичко. Интересното е, че въпреки положените от самия г-н Грънчаров невероятно интензивни усилия да Ви помогне да осмислите какво точно си позволихте да направите, т.е. да постигнете верния смисъл на своите постъпки, Вие по абсолютно непонятни за мен причини явно продължавате да живеете с илюзията, че постъпвате правилно; даже на моменти си мисля, че ако г-н Грънчаров беше положил тия усилия не спрямо Вас, а спрямо един... камък, то най-вероятно и камъкът щеше да изпита някакви угризения, но ето, Вие самата до този момент не сте изпитала никакви угризения; вероятно и за нищо не съжалявате, така ли? Правилно ли разбирам Вашето олимпийско мълчание? Защо, прочее, толкова много мълчите? На какво е израз Вашето мълчание?

Ако г-н Грънчаров, който е философ и затова притежава невероятна духовна твърдост, беше обяснявал на един... камък всичко, което години наред обяснява Вам, госпожо директор, то в един момент, убедена съм, камъкът щеше в един момент непременно да... проговори, да, но ето, Вие все още мълчите: защо ли така упорито мълчите? Г-н Грънчаров всеки ден говори, опитвайки се да Ви подтикне към диалог, а Вие продължавате не по-малко упорито от него да мълчите: ето това аз не мога да разбера?

Между другото, Вие продължавате да мълчите и то при положение, че самата Ваша длъжност не Ви дава правото да мълчите, напротив, предписва Ви задължението да говорите, да участвате ако трябва всеки ден в какви ли не дебати; въпреки предписанията на своята длъжност Вие продължавате със завидно упорство да мълчите. Крайно време е да проговорите обаче, госпожо директор. Ето, искам да Ви помогна да проговорите. Предлагам Ви диалог. Ние с Вас сме жени, бихме могли да се разберем по-лесно.

А може би това, че Грънчаров е мъж, да е причината Вие да не желаете да разговаряте с него?! Може би Грънчаров с настойчивите си призиви да разговаряте да Ви е уязвил така жестоко, че Вие сте почнала да мълчите така упорито - сякаш сте монахиня, дала обет за мълчание?! Аз не искам да го извинявам този Грънчаров, той наистина е много настойчив, но такива са мъжете, понякога са много активни, а пък ние, жените, уж обичаме това мъжко качество, но може би има нещо в нашата природа, което ни пречи да откликнем? Е, ето, сега се надявам, че с мен няма да мълчите - и ще си кажем всичко. Аз ще Ви кажа в това писмо ако не всичко, то поне най-главното.

Пък и ми е интересна, не крия, Вашата реакция. Но се надявам, с мен поне няма да мълчите. Пак да Ви напомня: аз съм гражданка, аз съм данъкоплатец, аз по тази причина имам пълното право да изисквам от длъжностните лица на държавна служба (които финансирам с данъците си) да отговарят на моите въпроси; ако мълчат, това означава, че дезертират от длъжността си. Вие обаче, доколкото разбирам, все още не сте решила да се откажете от директорската длъжност, да или не, решила ли сте да се откажете или не сте решила? Нека това да бъде моят първи въпрос към Вас. Да, добре съзнавам, този въпрос може да е много неприятен за Вас субективно, но неслучайно Ви го задавам. Задавам Ви го не като човек, не като жена, а само като гражданка.

Два Ваши директорски мандата вече минаха, може би вече сте се изморила от големите отговорности: как смятате, не е ли време вече да се откажете от тази толкова тежка длъжност? Или директорската длъжност за Вас не е тежка? Да, но как тогава да си обясним гафовете, които допуснахте? Длъжна сте да си признаете, че историята с тъй епичните (по неговите думи) уволнения и съдебни процеси с г-н Грънчаров е Вашият най-сериозен гаф и провал, какво ще кажете по повод на такава една констатация, която не е само моя?

По-нататък. Много хора сме на мнение, че Вие си позволихте да постъпите крайно безчовечно с учителя по философия Грънчаров. И крайно несправедливо постъпихте с него. Това са моралните измерения на цялата тази епична история на Вашите не по-малко епични и абсурдни скандали с учителя по философия в повереното Ви държавно училище. Това, че Вие не успяхте да намерите подход към този иначе прекалено диалогичен, по общото признание, човек, е Ваш недостатък, не негов. Не е истина това, че сте била направила всичко - както излъгахте съда по-миналия път (мои приятели присъстваха на заседанието и ми съобщиха това); Вие просто не пожелахте да влезете в диалог с по-различния, с по-нестандарния (пак по общото признание) учител по философия - въпреки всичките му усилия, предизвикателства, покани, провокации и пр. в тази посока.

Вие просто бяхте решила да го уволните, да го изгоните от училището - и затова толкова упорито вървяхте към тази своя цел. Значи той Ви подканяше всеки ден да обсъждате тежките проблеми в училището, а Вие всеки ден най-усърдно подготвяхте уволнението му. Такъв извод си правя защото всеки ден в последните години четях блога на г-н Грънчаров, където той описваше всичко случващо се във вашето училище.

Добре де, не разбирам, нима си мислехте, че въпреки неговите всекидневни репортажи някой ще повярва на Вас? В смисъл, че той е "лош учител", а пък Вие сте права да го "опраскате", както се изразява той - за да охарактеризира постъпката Ви?! Е, моля Ви се, ние, читателите на неговия блог не сме толкова наивни, че да повярваме на Вашата така зле скалъпена и съвсем неправдоподобна версия! Вие самата вярвате ли си като твърдите, че Грънчаров е толкова лош учител, че не може и миг повече да изпълнява задълженията си като учител по философия не само във вашето, но и във всяко друго училище? В минутите, в които сте насаме със собствената си съвест, вярвате ли си на тази Ваша толкова прозрачно несъстоятелна теза? Нима смятате, че съдът ще Ви повярва? Или разчитате на други въздействия върху съда, че той да се престори, че уж Ви вярва?

Вие постъпихте крайно жестоко спрямо учителя по философия. Уволнен по този параграф, той (ако не бъде отново върнат от съда на работа, т.е. ако Вашата заповед за уволнението му не бъде отменена този път от съда) ще бъде фактически лишен от преподавателски права завинаги - нима Вие това целяхте? Добре де, не разбирам: искате този човек да умре от преживените унижения ли? Искате да го убиете ли? Давате ли си сметка колко тежко понася той униженията, на които го подложихте? Как е възможно сърцето Ви да таи такава колосална злоба, че да искате да унищожите един човек, при това учител, който толкова много години от живота си е отдал на училището?

Как, позволете ми, трябва да квалифицирам Вашето отношение към него? Пак Ви питам: какво сърце имате, щом си позволявате да постъпвате така? Сърце изобщо имате ли? Аз лично се плаша от тия мои думи, дано са несправедливи, но искам да Ви дам шанс да изясните ония мотиви за поведението си, които Ви тласнаха да стигнете до такъв един крайно обезпокоителен дори и за външни наблюдатели като мен извод; надявам се, ще се възползвате от този шанс. За Ваше добро Ви предлагам да не се отказвате от него.

Добре де, Грънчаров много пострада от Вас, преживя безчет унижения, съзнанието за това, което му сторихте, как изобщо го понасяте? Вие пожертвахте своята личност, своя морал, уважението на хората и всичко само и само за да угодите на една административна система на "образование", която по принцип е доказано нехуманна ли? Системата ли Ви е така драга, че постъпихте по този възмутителен начин спрямо Грънчаров, или, простете, запазването на Вашия директорски пост Ви е тъй свидно, че дръзнахте така да постъпите?

Впрочем, съзнавате ли колко неразумно все пак постъпихте? Вие направихте възможно най-лошото, което изобщо можеше да направите: Вие направихте нужното сама да проиграете шансовете си по-дълго да директорствате. Вие сте директорка от 2010 г., за тия почти осем години директорстване цели седем минаха в неспирна война с Грънчаров! А давате ли си сметка ако бяхте успяла да привлечете тъй енергичния учител Грънчаров на своя страна, ако бяхте успяла да впрегнете неговия потенциал за целите на училището - давате ли сметка какви успехи тогава можехте да постигнете? Грънчаров обаче теглеше каруцата на ПГЕЕ в една посока, Вие я дърпахте в обратната! Неразумно е това, нали така? В резултат много се изложихте.

Давате ли сметка какво говорят за Вас другите директори на училища, които с интерес следят историята на Вашето тъй епично директорстване? Попитайте ги. Давате ли си сметка защо никой от тях не се решава на подвизите, които Вие си позволихте? А аз съм убедена, че във Всяко училище има поне един учител, който е с манталитета на Грънчаров, има манталитет на бунтар - или поне на мърморко (което е по-вероятното). Да, но те не обявяват войни на тези свои учители, само Вие си позволихте този лукс, защо? Какъв е смисъла? - си позволявам да Ви попитам аз.

Да се надявам, ще ми отговорите. Длъжна сте да ми отговорите. Ако не ми отговорите ще се изложите още повече. Щото ако замълчите това ще значи, че сама не виждате смисъл в стореното. Което пък е предпоставка сама да си направите съответния "организационен извод" от така и така създалата се тежка ситуация. Този извод касае Вашето пребиваване на поста, който все още заемате.

Пиша Ви това писмо и ще го изпратя и на г-н Грънчаров - да го публикува в блога си. За да стигне до неговите читатели. И до Вашите началници да стигне. Ако може, и до съдиите да стигне. Защото зная, че на 18 този месец ще се проведе поредното заседание на Окръжен съд, на което ще се гледа заведеното от Грънчаров дело за отмяна на Вашата заповед. В тази връзка искам да ви запитам някои неща, които са важни; все някой трябва да Ви зададе тия въпроси, е, съдбата явно е отредила аз да Ви ги задам.

Вие искате да спечелите делото, нали познах? А давате ли сметка какво ще означава това? Той вечно ще бъде лишен от преподавателски права, съдът с целия си авторитет ще застане зад Вашата присъда, Вашата присъда ще стане присъда на самия съд, какъв голям триумф, а? (Вие успяхте съдът да застане зад Вашата "психиатрична диагноза" или направо "психиатрична присъда" над Грънчаров, та зад Вашата присъда за него като преподавател ли няма да го накарате да застане?) Вие можете всичко, Вие май сте като... Азис: и Вие като Азис каквото поискате, то става, нали така?

Но ми се иска да Ви помоля да се опитате за миг да застанете в положението на Вашата жертва: добре де, но ако всичко това, което сполетя Грънчаров, ако се беше случило на Вас самата, как тогава предполагате щяхте Вие лично да се чувствате? Признак за интелигентност е умението да се поставяш в положението на другия, на различния човек. Моля Ви да не ме карате да си мисля, че сте крайно неинтелигентна и затова не можете да се почувствате това, което причинихте на Грънчаров. Вие ще тържествувате ли, госпожо Анастасова, ако, не дай си Боже, постигнете "пълна и окончателна победа" над въпросния "народен враг" Грънчаров?

Но такова едно тържество, простете, е уродливо, то би било признак за душевна уродливост или патология? Надявам се, че няма да допуснете да стигнете дотам. Сега съзнавате ли поне малко в колко комплицирано, да не кажа тежко положение ще се окажете тогава? Молете се, в такъв случай, Вашият "враг" Грънчаров да спечели делото, защото в противен случай Вие самата ще влезете в най-тежкото възможно положение, което изобщо можете да си представите!

Надявам се вече разбирате защо това е така. Помислете повече. И сърцето си най-вече попитайте, то всичко знае, то ще Ви каже онова, което иначе няма как да разберете. Не пренебрегвайте изцяло сърцето си, госпожо директор, щото ако си го позволявате, това ще ви обезчовечи тотално! Страшно е човек да не слуша сърцето си, да, това нещо е истинската трагедия за човека.

Това исках да Ви кажа в общи линии. Още много мога да пиша, но се спирам тук. Мисля, че останалото можете да си го добавите сама: най-ценни са въпросите, които сами си задаваме. Какви въпроси си задавате Вие по този повод, госпожо Анастасова? Питате ли се понякога примерно ето как: дали пък не сгреших? Дали не допуснах нещо недопустимо? Дали не се изложих? Дали не направих страшни глупости? Дали не трябваше да постъпя съвсем иначе? Дали не се опарих страшно жестоко с властта, която имам? Дали тази власт не е нещо опасно за мен, щото съвсем не умея да боравя с него? Да, подобни простички въпроси трябва да си задава всеки управник, всеки властник. Вие задавате ли си понякога? Или продължавате все още да се смятате за "непогрешима"? Кога ще се разколебае тъй коварната Ви вяра в собствената непогрешимост, госпожо Анастасова?

А на "сплотения колектив" в ТЕТ-а съзнавате ли какви поражения нанесохте? Давате ли сметка какво струва на всички тия хора (а те са по презумпция човешки, сиреч, иначе казано, мислещи същества!) това всеки ден да се преструват, че изобщо като Вас не съзнават какво Вие си позволихте да направите и спрямо Грънчаров, но най-вече спрямо тях самите? Те съзнават всичко, разбира се, учителите (пък и учениците, да не говорим за родителите!) абсолютно всичко съзнават, знаят каква е истината, но това, че не смеят да Ви го кажат съзнавате ли колко е лошо? В ръководеното от Вас училище царстват лъжата и лицемерието, това поне съзнавате ли? Това поне можете ли да признаете? Да, това пък колко е лошо поне съзнавате ли? Мислете повече и за тия неща... приятно мислене Ви пожелавам!

Ще очаквам писмото Ви. Писах това писмо, опитвайки се да изразя и своята, и позицията на самия Грънчаров. Питах се да вляза в "неговата кожа", защото само който е преживял нещо, само той истински го разбира. Аз самата съм преживяла много неща, родствени на това, което преживя Грънчаров, но това, което се стовари на неговата глава, аз, разбира се, не съм преживявала. Но понеже чета неговия блог, се опитах като интелигентен човек да почувствам онова, което той чувства, и ето, опитах да дам израз и на неговите чувства и мисли.

Писмото ми затова много може да наподобява стила на Грънчаровите опуси в блога му, но знайте, това е ефект, който съзнателно целях. Ние, учителите с голям опит като Грънчаров и мен, го умеем това нещо. И Вие самата би следвало да го умеете. По тази причина Ви призовавам за миг и Вие самата да опитате да влезете в "неговата кожа", да опитате да почувствате това, което той чувства. Вярвам във Вашата висока интелигентност. Казвам го това не от куртоазия. Ще ми се да вярвам, че е точно така.

Благодаря Ви за вниманието! И за отзивчивостта Ви благодаря! Ще очаквам с интерес Вашия отговор до мен. Вярвам, че е време да проговорите и да се защитите - стига да можете. Ако не можете значи е дошло времето да се покаете.

Простете, госпожо Анастасова, Вие самата поне малко страх от Бога имате ли - или изобщо не се боите от Божия гняв? Нека това да бъде последният ми въпрос към Вас. Последен, но пръв по важност...

С най-добро чувство: Мария

15 април 2018 г.

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo