Представена публикация

В Мрежата небезразлични граждани разпространяват призив за благотворителна акция във връзка с моята така незавидна ситуация

Току-що разбрах, че приятели от групата на небезразличните граждани разпространяват из Мрежата следния призив за благотворителна акция в...

сряда, 30 май 2018 г.

Защо самият Бог иска да сме свободни?


ДРЕВНИЯТ ЗАКОН НА СВОБОДАТА

В своето опровержение към гностиците в средата на втория век, Irenaeus постанови, както той го нарича, „древния закон на свободата.“ Всъщност, той не произлиза от него, но Закона е илюстриран, както казва той, в светите писания. „Колко често исках да ви събера под крилата си както кокошката събира пиленцата си, но вие не искахте.“ (Матей 23:37). Бог иска хората да вършат правилните неща, но той не ги принуждава със сила да го правят. “Защото“, казва Ириней, „Бог е създал човека свободен от началото... Защото Господ никога не използва сила... Той е поставил в човека силата на избора, точно както и в ангелите... Слава и чест, казва той, на всички които вършат добро, и това им е дължимо, защото биха могли да вършат и зло... Сега, ако Бог беше направил по природа някои човеци добри, а други зли, то нямаше да има нищо похвално в тяхната добродетелност, или осъдително в тяхната порочност, защото поради тяхната природа те не биха могли да вършат нещо друго. Но тъй като на всички нас еднакво е дадена силата и правото да вършим добро или зло, точно според личния избор на всеки, те могат да бъдат съответно похвалвани, или обвинявани за това което правят. Именно затова пророците апелират към хората да вършат добро и да се въздържат от зло.“ И по-нататък Ириней обяснява „Бог иска хората да вършат добро, но дори Евангелието позволява на всеки, който не иска да върши добро, да върши зло. Да се подчиниш или да не се подчиниш е в правото и силата на всеки човек... Бог не насилва никой човек... Във всеки човек има Божия сила за преценка, за което му завиждат дори ангелите. Древния закон на свободата се състои в това, че Бог се доверява на хората докато са на земята да правят своите собствени избори, като в същото време те от своя страна Му се доверяват единствено Той да съди дали изборите им са добри или лоши.

Този втори аспект на закона – че Бог единствен ще съди – е добре изяснен от апостол Петър в неговото апокрифно опровержение на архи-гностика Simon Magus, което е едно ценно и древно осветляване на твърденията на Ириней. Петър започва дискусията като призовава да има мир в цялото събрание и изразява желанието си всичко да бъде дискутирано по мирен и приятелски начин. Това било сигнал за само-праведния Симон Магът да избухне с възмутената декларация, че шампионите на истината никога не молят за мир, тъй като те са решени и готови да „избият“ всяка грешка от противното мнение и ще обявят мир едва когато опозицията лежи безпомощна пред тях. Това е слабост и страхливост на Петър, казал той, да моли за мир и грешната и правата страна. В отговор Петър заявява, че ние трябва да си представим света като едно огромно поле, за чието владение два големи града спорят помежду си, като всеки претендира, че всичката земя е негова собственост. Царят от единия град изпраща послание до другия с предложение въпроса да бъде разрешен с мирни преговори, без да се налага да се убиват едни други. И това си предложение той не е слаб; той по начало няма никакво намерение да отстъпи дори една тревичка, която може и да не му принадлежи. Сега обаче на другия цар не му остава друг подход освен да вземе със сила това, което е негово. И това, казва Петър, демонстрира неговата слабост. Тогава Симон Магус прилага своите аргументи срещу Петър, които обръща към неговия (на Петър) Бог, като изважда един от любимите стари кестени на философските школи: „Или Бог е зъл защото не желае да предотврати злото, или е слаб защото не може да го направи!“. „Не можеше ли Бог да ни направи всичките добри“, пита той, „така щото ние всички да бъдем само добродетелни?“ На което Петър отговаря с едно изявление за древния закон на свободата: „Това е глупав въпрос, защото ако Той ни беше направил неизменно и неотменимо склонни да вършим само добро, ние нямаше всъщност да бъдем добри изобщо, нито пък щеше да ни се признае някаква заслуга за това, защото сме го направили по силата на природата си. Как може някакво действие да се нарече добро, ако то не е направено нарочно и съзнателно? Именно поради тази причина светът е съществувал през вековете, така щото духовете определени да дойдат на него да могат да изпълнят своя „номер“ и тук да да направят своя избор между по-горните и по-долните светове, които и двете са представени в този свят, така щото когато техните тела бъдат възкресени, благословените да отидат към вечна светлина, а неправедните, за своите нечисти действия, да бъдат обвити в един духовен огън.“ В това дело, казва Петър, „на всеки човек е даден справедлив и честен избор да прояви своите истински желания.“ На въпроса, зададен му в една по-късна дискусия: „Създателят не е ли знаел, че тези, които е създал, ще бъдат зли?" Петър отговорил „Със сигурност Той е знаел за всичкото зло, което ще се появи сред тези които е създал; но като Един, който е знаел, Той е нямал друг начин, по който да постигне целта Си, за която Той ги е създал, и затова продължил с работата си. Той не се отдръпнал, нито се е колебал, нито се е страхувал от това, което ще се случи. „Злото не се дава насила на никого, обяснява Той, то е предназначено само за ония, които го желаят. Никой не влиза в неговия „обхват“ освен онези, които по своя свободна воля съзнателно му се предават.“

В края на дискусията със Симон Магус, според неговите(на Петър) думи, вярата на Петър в закона на свободата била поставена под изпитание. Симон загубил самообладание и започнал да беснее и антагонизирал и скандализирал всички присъстващи. Хората в отговор искали да линчуват архи-врага на вярата, но Петър енергично се противопоставил казвайки: „Ние трябва да се отнасяме към нечестивите люде с търпение, братя, знаейки, че Бог, който би могъл лесно да ги очисти, ги търпи да продължават така до определения ден, в който делата на всички ще бъдат съдени. Не ще ли изтърпим и ние тези, които Бог търпи? Защо да не изтърпим със силата на духа злините, които те ни причиняват, след като Този, който може да направи всичко, не възмездява сам Себе си за злините, които те му причиняват.“

В нашата предишна дискусия „Пророците и плана на живота“ ние цитирахме други ранни християнски автори, които описваха този свят като един изпитателен полигон, където на всеки човек е дадено да направи избор между добро или зло. Присъствието на злото в този свят и възможността да се направи погрешен избор е толкова важно за плана на Бог, колкото е важно и присъствието на доброто. Никое учение не е било по-категорично подчертавано в най-ранната християнска литература, както прочутата доктрина на „Двата пътя“, която прокламира, че пред човека и самата църква лежат два пътя, между които трябва да се избере единия. Единият е пътя на тъмнината или пътя на злото, а другият – пътя на светлината. Всеки човек трябва да прави този избор ежедневно в живота си, като най-важното е самото правене на избора, и двата пътя са абсолютно най-съществената част от плана на Бог. Няма нищо слабо или порочно в този план, защото на всеки човек му е дадено ясно да разбере, че както избира така ще бъде съден. Той ще бъде съден от Бог в определеното от Него време и място. Дотогава обаче той трябва да бъде свободен, съвършено свободен, да избира своя път.

Сега, това е едно нещо, което царете на този свят не са могли никога да схванат. Нарушенията срещу личности и собственост са неща, които винаги са били уреждани между самите хора чрез някакво заплащане и нещо друго. Но една особената грижа на деспотите от всяка епоха е била как да предотвратяват и да наказват нарушенията срещу Бог – греховете, които разклащали самите основи на вселената, според установената тогава догма. Грехът е лошо нещо затова трябва да се вземат всички необходими мерки хората да не грешат. Какво по-логично от това? От най-ранните до най-късните времена царете са мислели, че са това, което римските императори са се наричали, the virtutum rector на света, the magnus parens mundi, чиято мисия била да принуждават насилствено хората да бъдат праведни. Защото един човек да се постави за съдия и родител на човешката раса означава да узурпира божествената власт, но царете от старите време винаги са имали отговор на това: „Ние сме представители на Бог на земята и каквото и да правим, в края на краищата, е в името на добродетелта, а ние искаме всички да бъдат добродетелни, затова нашата работа е да направим всички такива". И при това са били съвсем искрени. Планът на Сатана, както си спомняме, беше да направи всички праведни, а не грешни, и в това си намерение е бил модел и архи-тип на онези монарси от миналото, които настояваха да отменят и разрушат всяко зло чрез едикти. С течение на времената панагириците са венцеславели този или онзи император затова, че е премахнал греха и ересите в света. Бог е срещу греха; добре тогава, императорът ще направи така, че никой да не греши - той ще затвори вратата на греха и ще направи така, че човешката раса да върви само по един път – пътя на светлината, пътя на принудената добродетел. Императорите, иначе искрени и отдадени мъже, се кичели с имена като Pius и Felix, и разпращали своите agentes in rebus, да проповядват добродетели на християните (на всички са известни техните неморални доктрини и тайни оргии), но са били посрещани със изненадващ отпор. „Каква прекрасна гледка за Бог,“ пише Minucius Felix, „когато един християнин се мъчи в болки, но устоява твърдо на вярата си срещу заплахите, мъченията и изтезанията. Когато е изправен срещу тълпата, крещяща за неговата смърт и мрачните приготовления на палача, като в същото време устоява на своята свобода срещу царе и принцове, предавайки се само на Бог, на когото принадлежи!“ Не е работа на царе и принцове да съдят дали пътят на един човек е богоугоден или не, това принадлежи единствено на Бог.

И все пак, хиляда години след като това е било написано, християнските римски императори са започнали да издават своите дълги и безплодни едикти, с които монотонно нареждали на цялата човешка раса да бъдат добри, православни (ортодоксални) християни пред угрозата на най-строги наказания, точно по същият начин както техните езически предшественици са призовавали човешката раса да признае тяхното добродетелно господство и да следват техния пример – иначе... В един свой прочут едикт Император Теодосий обявил, че всички, които не са съгласни с дефиницията на неговата църква за Бог, ще бъдат третирани като луди хора. Император Юстиниян обявил своето намерение да принуди самият дявол да да се присъедини към истинската църква и така да постигне пълното единство, „което проповядваха Питагор и Платон.“ През четвърти век църквата е била напълно обърната в този начин на мислене. Никакви повече глупости за два пътя – оттук-нататък ще има само един път угоден на Бог, и църквата ще се погрижи никой да не се отклони от този път. Св. Августин е проповядвал, че истинската свобода било да не можеш да грешиш, забравяйки, че дори ангелите са завиждали на човека за правото му да греши ако иска.

Реформацията и религиозните войни не са премахнали учението за принудителното добро, но са разширили приложението му, признавайки правото на принцове да правят избор между редица религии и да обвързват своите поданици към тях. – Сujus eius religio – или поне давайки им някакво право на преференция само за да не личи, че е принудително. Системата процъфтявала по цяла Европа до Първата световна война.


На 4 юли 1776 година древния закон на свободата беше отново възстановен на земята. „Навсякъде в Америка“, казва Джон Адамс, „хората приемеха Декларацията на Независимостта “като някакъв декрет, прокаран от небесата“. И наистина защо не, защото това е било едно странно и прекрасно нещо. „Свободата беше преследвана по целия свят“, пише Том Пейн, „Азия и Африка я бяха отдавна изгонили. Европа гледаше на нея като странник, а в Англия и бяха дали заповед да напусне. О! Приемете бегълците и подгответе навреме убежище за човечеството! Било е едно радикално отделяне от утвърдения ред на нещата. Древните заповеди бяха отменени и хората се отказваха от принадлежност към това, на което се бяха клели, макар и неохотно. Защото за нарушението се плащаше цена и правото на „нов ред на нещата“ the novus ordo seclorum, който надпис се появи върху държавния печат, беше купувано с кръв.

Както Декларацията на Независимостта, така и Конституцията на Съединените Щати съдържат постановления на общите принципи с конкретни условия за тяхното прилагане. Принципите са наистина много важно нещо. И в двата документа се подчертава връщането на Бог на онези права за съдене и изпълнение на присъдата, която хората бяха узурпирали. Именно поради тази причина и двата документа имат силно негативен тон. „Долу ръцете“ е темата – има някои права на които се радват всички човеци, които права Създателя сам обяви като неотчуждаеми, и в които никой човек или група човеци нямат правото да се намесват. Човеците могат да се бъркат или наставляват един друг в техните малки дела, но там където се касае за големите решения на живота – Единствен Бог е съдията. И това е ключът на всичко: In God We Trust (На Бог се уповаваме). Отците-основатели наистина са уповавали на Бог. Те са му се доверили достатъчно за да върнат на Него, и единствено на Него, правото да съди сърцата и умовете на човеците. В очите на абсолютизма, конституцията на САЩ е безнадеждно мека спрямо грешниците. Но нека се разберем, ересите които през вековете са били типичен пример за подривност и са били считани за най-лошите от всички грехове, не попадат изобщо под човешка юрисдикция; на хората с погрешни идеи им се разрешава изрично да говорят за тях и да правят събрания; Конгреса може никога няма да обяви, че една религия е по-желателна от друга. (Член VI, Поправка I), или никой човек по-благороден от друг (Член 1, Раздел 10). Единствено Бог знае кой е добродетелен и кой не е.

Царете и свещениците, които се втурват служебно с хъс и вой да защитават Бог от грешниците, всъщност не се доверяват на Бог, нито да им води битките, нито да прави собствените Си съдби. Когато Папа Стефан III писал на Pepin да дойде да го спаси защото „освен твоята могъща ръка, само Бог може да ни помогне!“ Той със сигурност е поставил Бог на много по-ниско стъпало. И дали тези, които предлагат да вършат съдбите вместо Бог, в действителност се доверяват на Неговата адекватност като съдия. Бог никога не е делегирал своята власт и правомощия като съдия на никого, напомнил Tertullian на римския клир но един повод. Когато Христос се върне в слава, това ще бъде за да застане начело на Съда, но докато беше в плът на земята Той каза: Аз не съдя никой човек (Йоан 8:15). Бог не е лесен към грешниците; Той казва, че не може да гледа на греха и с най-малкото позволение, но напомня на човеците, че „Аз ще простя на когото ще простя, но от вас се иска да прощавате на всички.“ (Учения и Завети 64:10). „Присъдата е Моя и аз ще възмездя!" (У и З 82:23). „Не съдете за да не бъдете съдени!“ (Матей 7:1). Можем да продължим още с много цитати, но поантата е достатъчно ясна: Бог не е делегирал на никой човек или институция функциите, които Той е запазил само за Себе си и които упражнява в определено от Него време и място. Както Ириней казва, Бог иска човеците да вършат добро, но Той не насилва никой човек. Докато дойде Денят на съда, той оставя Неговото слънце да свети и на праведните и на неправедните. Той, който може всичко, не принуждава никого към добротел – това работа на човеците ли е да го правят от Негово име? Господ беше разпънат на кръста като богохулник от хора, които мислеха че защитават Бог, а тези, които убиха Апостолите, бяха убедени, че правят услуга на Бог. Бог не е молил никой човек за такива услуги. Властта и силата са единствено Негови, както и правото да съди. Най-важното нещо относно човека е това, което мисли. Следващото най-важно нещо е неговия контакт и взаимоотношения с другите. И едва на последно място идва обикновената му презаетост с плътския си организъм, неговите телесни и социални функции. Именно в първите две области деспотите от миналото се стремяха да вършат най-ефективно своята работа. И това са точно тези две области, в които Конституцията (на САЩ) казва: „Конгресът няма да създава никакъв закон...“, обявявайки по този начин в цялата му чистота древния закон на свободата.

През 1833 година Господ даде откровение на един съвременен пророк, че Той е допуснал Конституцията да бъде създадена и, че тя трябва да бъде поддържана за да защитава правата на всяка плът, съгласно праведните и свети принципи; щото всеки човек да може да действа в учение и принципи отнасящи се до бъдещето в съгласие с моралната свобода, която Той му е дал. Така щото всеки човек да бъде държан отговорен за своите собствени грехове в деня на Съда. Следователно не е правилно даден човек да бъде роб другиму. И поради тази причина Аз установих Конституцията на тази земя, чрез ръцете на праведни човеци, които Аз призовах за тази именно цел и изкупих земята чрез проливане на кръв.“ (Учения и Завети 101:77-88).

Това е повече от реторика в стил 4-ти юли, когато Светиите от Последните Дни декларират, че Конституцията е един боговдъхновен документ. И наистина това е именно възстановяването на същия този древен закон на земята, който беше проповядван от пророците през всяка ера, позволявайки на всеки човек да действа в учение и принципи според личната свобода на морален избор, която Бог му е дал. Такива действия не могат да бъдат предписвани или съдени от никой човек или човешка институция, както постановява самата Конституция, и ние твърдо вярваме, че такава е волята и на Бог. И това е било известно на ранните християни като древния закон на свободата.

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

1 коментар:

Анонимен каза...

Не . Иска да сме добри . Това е трудно .