Моето самоубийство дали пък не е онова съвсем екстремно средство, което да може да ви извади от вашето железобетонно безразличие?!

Написах тази сутрин и утре ще изпратя до институциите следния документ:

До учениците, учителите, родителите и гражданите, до ОБЩЕСТВЕНИЯ СЪВЕТ и до ПЕДАГОГИЧЕСКИЯ СЪВЕТ на ПГЕЕ-Пловдив

До г-н Румен Радев, Президент на Република България

До г-жа Милена Ц. Дамянова, Председател на КОМИСИЯ ПО ОБРАЗОВАНИЕТО И НАУКАТА в Народното събрание на Република България

До г-н Бойко Борисов, Министър-Председател на Република България

До г-н Красимир Вълчев, Министър на образованието и науката

До г-жа Мая Манолова, омбудсман на Република България

До г-жа Иванка Киркова, Началник на РУО-Пловдив

ЗА СВЕДЕНИЕ: До Представителството на Европейската комисия в България

ДО ВСИЧКИ МЕДИИ

ОТВОРЕНО ПИСМО

от Ангел И. Грънчаров, гражданин, безработен учител по философия от Пловдив

Здравейте, драги дами и господа от народа, от държавните институции и от медиите,

Смятам за нужно да Ви запозная със следния текст, публикуван тази сутрин в моя блог, смятам също, че той непосредствено Ви касае и то най-вече като личности, като човеци – не непременно като високопоставени длъжностни лица в администрацията на държавата; ето въпросния текст:

Аз смятам, че в публичните (обществени, граждански, политически и пр.) прояви трябва да се залага на пълната доброволност, т.е. всеки от участниците сам и свободно да е избрал да се включи, да участва, да излезе на улицата да протестира, да помогне нещо важно според него да стане и пр. Противното, а именно да подтикнеш, да организираш, да заведеш, да помолиш човека да дойде понеже сте приятели и значи да дойде "заради теб" и пр. според мен е недобър, неверен подход, да не говорим пък какво означава някого да го пратиш да участва в нещо само защото си му... платил за това! Залагайки на този подход аз от много време много често просто призовавам гражданите на Пловдив съвсем доброволно да се включат, да подкрепят предложена от мен гражданска акция, насочена към непосредственото и практическо реално демократизиране (т.е. декомунизиране, инак казано: очовечаване) на отношенията в една конкретна училищна общност, именно общността на училището, в което работя вече 18 години като учител по философия и гражданско образование (и от което разпищолили се властващи бюрократи от образованието вече втори път ме уволняват, ме опраскват, гонят ме, но аз пък вече за втори път печеля съдебните дела и пак се връщам: битката ми с разпищолилата се образователна бюрокрация е грандиозна и направо епична!). И знаете ли до какви изводи стигам след толкова продължителните ми опити да разбера какво ще стане, не стане ли изобщо нещо ако заложим изцяло на принципа на доброволността (иде от "добра воля"), т.е. на принципа на свободата – и на личностната и духовна автономия на човека и гражданина? Ще ви кажа ако не знаете и ако сами не се досещате, ето моите изводи, ведно с обяснението защо според мен се получава така.

Не крия, понеже поставям наистина крайно важен и дори обществено значим въпрос (за истинската промяна и за осъвременяването в образователната сфера, за повишаване на качеството на образованието на вашите деца и внуци!), касаещ хиляди хора, аз очаквах благодарение на задвижването на една нормална човешка реакция на призивите ми да откликнат ако не стотици, то поне десетки хора – или мислещи, разбиращи интереса си личности! Да, ама не, знаете ли фактически колцина откликнаха и ме подкрепиха? Ами откликнаха и ме подкрепиха фактически числом и словом 10-тина (десетина) човека само! (Таман колкото са пръстите ви на двете ръце, стига да не сте си загубил някой пръст!). Да, само толкова ме подкрепиха. А аз, примерно, всеки ден в продължение на 77 дни (това са два месеца и половина) излизах сам на граждански протест за свобода в образованието и за реална демократизация в нашата училищна общност, който провеждах на тротоара, там до централния вход към двора на пловдивската ПГЕЕ, на училището, в което съм работил толкова много години – и от което бях изгонен по безцеремонно, безпрецедентно и безпардонно грозен начин. И други инициативи за граждански акции съм имал и предлагал, участвал съм в тях, примерно напоследък с група граждани се опитваме да провеждаме инициативата "КРЪГЛА МАСА по демократизацията" в същото това училище, благодарение на нея се опитвам да апробирам доколко работи такъв един модел за действителна промяна, за извеждане на нещата от мъртвата точка, в която се оказаха, имам предвид задвижването на печалната "реформа в образованието"; тя просто не става, не работи, ето, опитваме се да я задвижим поне в това училище; е, та знаете ли колцина граждани ме подкрепиха в тия мои толкова самотни усилия?!

Подкрепиха ме числом и словом 5 (пет) човека, таман колкото са пръстите вече на само едната ви ръка (стига да нямате отрязан пръст на нея!). Поради което другата страна, страната на властта, която прави всичко възможно да задържа тъй изгодното й статукво, вече почна да играе... казачок от радост – поради факта, че е така рехава гражданската подкрепа за "толкова злия и нагъл демократизатор Грънчаров", който, моля ви се, иска да ни развали рахатя – и да ни извади дори и залъка от устата! При това държа да отбележа и обстоятелството, че от тия пет човека, които ме подкрепиха, в крайна сметка и петимата в един момент ми заявиха, че било нямало никакъв смисъл от моите инициативи – и или безмълвно, или като ми произнесоха патетична реч, един по един всички до един се оттеглиха – и ме оставиха съвсем и напълно сам! (Може от радост да ускорите стъпките на казачока!)

Такова, дето се казва, е положението. (В интерес на истината само един гражданин ми заявява, че е готов да ме последва докрай и то по чисто морални подбуди, но този гражданин е с... увреждане на краката, инвалид е, крайно трудно се предвижва; той обаче твърдо е готов да ме подкрепи; да не забравя още, че имам и една приятелка, бездомница, която се казва баба Марийка Иванова, клошарка от същия квартал, в който е училището ми, с нея се запознах по време на моя протест; тя идваше всеки ден при мен да ме подкрепя, единствена тя стори това; сега съм убеден, че ако й кажа, също ще дойде с мен на акция, тя обаче е на навършени... 85 години, навърши ги преди десетина дена, да е жива и здрава!)

Да, останах съвсем сам. Други, дето се казва, няма. Разбира се, хората са заети със своите си проблеми – и никого не мога да виня за нищо, особено пък за това, че не ще да се включи в моите глезотии, в моите "чисто личностни войни". С излишества като предлаганото от мен хората нямат просто време да се занимават.

Това е положението. Когато Ботев е навлязъл с четата си (какъв подвиг е извършил този български титан: успял е да събере цяла чета, съставена най-вече от българи!) по досущ същия начин всички тогавашни българи също толкова много са били заети със своите лични, домашни и семейни проблеми като вас, че и тогава не се е намерил също така нито един безделник като мен, който да подкрепи Ботева и четниците му; по причина на което те са били обречени в начинанието си! (А самият Ботев пък е дал живота си, е платил с живота си за лукса да прави българите свободни, убит е най-вероятно от недоволни негови четници – просто са застреляли лудия си войвода когато са се убедили, че е такъв фанатик на свободата че ще ги води докрай на сигурна смърт при положение, че народът изобщо не го подкрепя!)

Да, такова, дето се казва, положението . и тогава, и сега. Няма хора у нас, които на дело да са способни на подвига да си причинят ред неудобства да станат от диваните и да отидат на някаква гражданска акция, пък дори и тази акция да е пряко свързана с достойното евентуално бъдеще на собствените им деца и внуци! (А уж българинът бил готов да даде мило и драго за образованието на децата и на внуците си, готов е, ама друг път!)

Е, аз значи останах съвсем сам и най-вероятно това означава, че май наистина съм хептен... луд! Не ме оправдава нищо в тази моя лудост да предполагам, че в България наистина има действително свободни личности и граждани! (Действително свободният човек именно практикува свободата си, т.е. в дела, действия и постъпки се ползва от нейните огромни предимства!) Истината явно е съвсем друга, луда гранчарова главо: в България има предимно и само действителни роби, а свободните са все още свободни само в проект, т.е. някои просто искат да се свободни, ала не намират духовни сили, казахме, да се самопринудят да си вдигнат задниците от проклетия диван, дано ме разбирате какво искам да ви кажа.

Аз всъщност ви казах вече главното. Остава още някои изводи да кажа. Какъв е изходът ли? Как е възможно да се промени този гибелен манталитет на несвободата ли?

Огромна тема е тази, цял живот мисля, работя и пиша по нея и ето, почти нищичко реално не успях да постигна. (Е, написах и издадох куп никому непотребни книги, до които нито една ръка не се докосва; като примерно кажа на някой нашенец, че искам да му подаря своя книга, той така се уплашва, че мигом плюе на петите си и почва да бяга така бързо сякаш го гони бесен бик!) Промяна на гибелния манталитет на нашенския дребнав и не умеещ да мисли еснаф май не е изобщо възможна в обозримо бъдеще.

Поради която причина България май ще й се наложи този път съвсем да се затрие. Не знам де. Бъдещето ще покаже: каквото има да става ще стане! Аз се мъча да предотвратя едно нежелано развитие, ала сами виждате, нищичко не успявам да постигна. А и ми се изчерпаха силите вече. Стар съм вече, ето, почнах наскоро 60-тата си година Остава ми само да умра – та да си отдъхнете от мен, тъй жестокия и подъл всекидневен смутител на вашето биволско спокойствие!

Тия дни (още от утре може би) в двора на пловдивската ПГЕЕ нищо чудно да видите  как върви странна процесия. Състояща се от трима нещастни човека, именно от моя милост, обруганият, оплют, изгонен отвсякъде, стар, безработен, пребиваващ в мизерия български учител по философия (и писател), до мен с двете си патерици ще върви едва-едва оня буден и така душевно, духовно чист и твърд пловдивски гражданин Любен Воденичаров, а до нас ще крачи клошарката баба Марийка, всички я знаят от квартала ни (и в София, и в целия свят я знаят нея, и за нея писахме сума ти отворени писма до институциите, та се прочу и тя, горката!), да, тримцата ще се появим в двора на училището и ще смутим тъй блажения душевен покой на директорката и на усърдните й фенки; ще й се наложи на тъй изтънчената иначе директорка да ни приеме за да й поставим някои крайно неприятни въпроси, все пак сме български граждани, нейни работодатели (като данъкоплатци) и тя ще трябва да ни приеме – въпреки погнусата към нас, която нейното изтънчено естетично носле няма как да скрие, естествено! Само това в конкретните български условия, в конкретната пловдивска духовна ситуация, уви, е възможно да стане тия дни, нищо друго се оказва, че е невъзможно! Нищо друго е нереалистично да се очаква, разбира се. Щото който нещо друго очаква да се случи не само е луд, той, моля ви се, е също така и най-опасен екстремист-анархист!

Моите призиви да правим нещо реално за промяната в образованието значи никой вече даже не ще и да ги чуе. Всички правят гримаси на отвращение даже като прочетат заглавията на есетата в блога ми. Сега усещате ли, че противниците на промяната в българското образование са на път да постигнат окончателен и безвъзвратен триумф?! При това положение не е ли същинско безобразие това, че още продължавам, дето се вика, да шавам, не е ли време и аз да капитулирам – и да се откажа от всичко?! Не е ли време, питам, да призная окончателното си поражение?!

Да, победихте ме напълно! Не ме победи мощната и царствена образователна (министерска и директорска) бюрокрация, разполагаща с цялата власт, не, тя не ме победи въпреки цялата си огромна мощ! Знаете ли кой мен ме победи и ме принуди да рухна?!

Да, правилно предполагате: именно вие ме победихте! Вие, дето сте уж граждани и личности, драги ми сеирджиии, тъкмо вие ме победихте – като не ме подкрепихте изобщо! Вие, благоразумните и нормалните, вие ме победихте – и ме принудихте да капитулирам! Или по-точно казано: вашето колосално безразличие ме победи и смаза, не, аз не мога да изляза срещу вашето непоклатимо безразличие! То е като бетонна стена, в която даже няма тухли, та да мога да ги вадя една по една (както ме съветва един най-разумен мой бивш приятел, който също, естествено, се оттегли – щото е срамота човек да има работа с такъв "емоционален агресор" като мен, който, видите ли, друга работа нема освен само да разпалва разни конфликти!) Да, тази стена, дето ни задушава, е така монолитна, че в нея няма нито тухли, нито камъни, всичко открай-докрай е як железобетон! Досущ като непробиваемият с нищо железобетон, дето е в главите ви! Всъщност, оказва се, все за един и същ железобетон, очевидно, и говорим в случая.

На път съм да призная своята пълна капитулация и да се оттегля окончателно от своите борби. Това решение предстои да го взема в близките дни. Въпреки че съм така устроен, че добре зная: докато съм жив, докато още дишам, аз няма да престана да се боря. Дали в такъв случай не е по-правилно, с оглед да мога съвсем да капитулирам (нещо, което наистина не ми е по силите докато съм жив, тъй да се рече!), да взема да се самоубия, та капитулацията ми да е наистина пълна?! Дали кардиналното решение на проблема около капитулацията ми не е точно това, именно моето самоубийство?! Самоубийството дали пък не е онова съвсем екстремно решение и действие, което да може да ви извади от вашето железобетонно безразличие?!

Нищо не ви трогна до този момент, абсолютно нищо! Ако се самоубия (по подобие на това, което е направил някога Сократ, моят учител във философията и в живота!), то тогава дали поне малко няма да се съвземете от обхваналото ви безразличие?! Всъщност, вие самите вече ми издадохте смъртната присъда, каквато и любимецът ми Сократ е имал щастието да получи от древните атиняни, вие, настоящите пловдивчани, по подобие на древните атиняни и на мен вече ми издадохте (фактически) смъртната присъда – какво чакам та сам не съм я изпълнил още?! Да чакам да умра от унизителна агония и от продължителна гладна смърт нима е по-достойният вариант?!

Еврика, открих какво може да ви извади поне малко от обзелото ви безразличие! Моята смърт пък нищо чудно да изиграе такава една роля, каквато не можа да изиграе животът ми, отдаден на непрекъсната работа за доброто на българското образование и училище, знам ли, а, какво ще кажете вие? Или едва ли ще изиграе моята смърт тази роля, която не можа да изиграе моят живот, живян съвсем скромно и всеотдайно, както подобава за достойния човек, философ и гражданин?! Добре де, ако, да допуснем, утре вече ме няма, дали нещо смъртта ми ще промени? Може би пък съвестта ви ще се обади тогава, а, знам ли – кажете де, защо така грозно мълчите?!

Знам, че нищо моята смърт няма да промени. Нищо няма да промени, знам и това. Съзнавам го. Голяма работа, един луд бивш учител по философия от Пловдив се бил самоубил в знак на протест, като преди това предупредил за самоубийството си в своя блог!!! Но никой не обърнал внимание на неговите приказки защото хората били свикнали с приказките му, която от коя по-екстравагантни и лудешки, които той бълвал всеки ден в продължение на години! Никой не забелязал, че този път този луд човек сякаш бил сериозен. Е, голяма работа, че бил умрял: всеки ден умират толкова много хора, и то от още по-глупави причини. Светът няма да свърши като го нема вече тоя луд философ Грънчаров, напротив, теперь значително по-леко ще си живеем, нали така, таваришчи?!

Ще помисля съвсем сериозно върху този вариант. Вижда ми се доста разумен. С целия си живот не успях да разкъртя железобетонната стена на вашето безразличие, остава ми само едно средство: да опитам да я разклатя (не да я разкъртя, а само да я разклатя!) поне малко със смъртта си, защо пък не?! Може пък да се почувствате малко гузни поне тогава, а, има ли такава една съвсем слаба надеждица? Или нема такива надежди щот вий стоите много над такива лигавщини като морал, човещина, чувства, чисто човешки емоции и пр?! Бетонът на безразличието ви нема да поддаде, така ли? Нищо де, но какво ни пречи все пак да опитаме, а?

Имам да реша тия дни и въпроса как да си отнема сам живота, примерно с гладна стачка или кардинално, да речем, с поемането на отрова, както е сторил моят учител Сократ? Понеже съм християнин, трябва да направя нужното да помоля Бог поне малко да ми прости страшния грях, който ми предстои да сторя като, да предположим, се самоубия.

С Бог обаче, за разлика от вас, бетонните глави, някак успявам все пак по-лесно да се разбирам. Смятам, че Бог ще ме разбере и дори, нищо чудно, и да подкрепи идеята ми. И тоест Сам да ми отнеме живота по-скоро, та да ме предпази от греха да ми се налага аз лично да се самоубивам. Бог е абсолютно разумен и знае най-добре как е правилно да се постъпи. На Него специално имам пълно доверие. Нищо чудно Бог сам да ми даде тази милост и да ми отнеме живота, предпазвайки ме от греха да ми се налага сам да посягам на живота си. Бог, за разлика от вас, всичко разбира и също така е много добър и щедър, неговото великодушие е колосално и непредставимо от човешки ум.

Спирам дотук. Да, знам, луд съм, несъмнено, това си личи от всяка моя дума. Тъй че вие сте свикнали на моите приказки и, разбира се, понеже сте трезвомислещи, не сте се впечатлили от нищо. Стената на вашето железобетонно спокойствие-безразличие не може да бъде помръдната от нищо, та аз ли ще ви стресна с някакви лудешки приказки за предстоящото ми евентуално самоубийство?! Не, разбира се, нема никаква опасност да се разтревожите от нищо! 

Бъдете здрави тогава! И живейте все така блажено и щастливо дори и след моята смърт...

10 юни 2018 г.,

Пловдив

С ПОЗДРАВ ОТ СЪРЦЕ: (подпис)

ДОПЪЛНЕНИЕ: Излишно е да казвам, че ще изпратя това може би последно отворено мое писмо и до съответните държавни органи и длъжностни лица, на които писах комай всеки ден през последните години, но те, естествено, не си мръднаха и малкото пръстче нещичко да променят или пък, опази Боже, да помогнат на гърчещия се в мъки и унижения човек, учител и български гражданин. Не очаквам и сега да мръднат малкото си пръстче или пък да се уплашат или размърдат. Но ще им го пратя все пак, ей-така, за да спазя установилата се тъй паметна традиция аз да апелирам всеки ден, а те всеки ден нищичко да не правят.

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo