Ние сме държава на непоклатимата стабилност на безразличните към всичко - включително и към собствената си участ!

Един приятел ми казва, че било неправилно да се каже "да се извиня", щото това нещо, снемането на вината, не го правя аз, а този, когото съм обидил, т.е. правилно било да се каже: моля те да ме извиниш. Значи обиденият трябва да свърши тази работа, да снеме вината от плещите ми, а пък аз за тази цел трябва да го помоля да стори това. Значи, оказва се, думата "извинявай" е насочена към другия човек, с нея го молиш той да те из-вини, да свали от теб тежестта на твоята вина. Ти сам обаче, оказва се, няма как да направиш това нещо, именно да свалиш вината от себе си, т.е. невъзможно е "да се извиниш". (Изразите "Извинявам се!" или "се извинявам" значи са неправилни, правилното е: "Моля те да ме извиниш и да ми простиш!") Аз имам вина, вината ми е моя, аз, предполага се, страдам за това, но страданието ми може да бъде надмогнато, преодоляно ако оня, спрямо когото имам вина, я свали, я снеме от мен по моя молба. Аз се чувствам виновен, но вината ми ще изчезне когато бъда извинен от оня, когото съм обидил - има ли тук нещо, което да ме смущава?

Моята вина друг човек може да я свали от мен, именно обиденият. Тогава той има ли право да каже: "Извинявам те!" или "Извинен си!"? Вероятно да, той проявява великодушието да ми прости прегрешението спрямо него. Но водещото все пак си остава съзнанието за вина, което преживявам аз, без него всичко се обезсмисля. Ако не съм осъзнал вината си, тогава и да кажа "Извинявай!", то няма да бъде истинско и ако другият човек усети това, тогава той бива поставен в деликатно положение, значи тогава обидилият го фактически продължава да го обижда - защото не страда, не чувства, не съзнава вината си, пък фалшиво говори: "Извинявай!", един вид се гаври с теб. И ти ако кажеш "Извинен си!", от това пак лъха фалш, щото няма как да снемеш онова, което не се чувства и съзнава, непреживяната вина не се чувства и съзнава като вина, излиза, че виновникът изобщо не се съзнава като виновен, ала пак ти казва "Извинявай!", ако изобщо се сети да го каже, тоест обидата била удвоена, с прегрешението се спекулира, обидилият те продължава да те обижда, щото вече те смята в добавка към другата обида и това, че демонстративно показва, че те смята за малоумен. (Щото се надява, че ти не съзнаваш как се гаври с теб!) Из-винен истински може да бъде само оня, на когото очевидно си личи, че той наистина страда за стореното, за това, че е допуснал да те обиди, да допусне някаква грешка спрямо теб, ако това нещо, страданието, го няма, ако той е безчувствен спрямо стореното, тогава всичко се обезсмисля: няма съзнание за вина, няма и извинение (няма как да има извинение без истинско, нелъжливо и нефалшиво признаване на вината, т.е. без покаяние).

Разсъждавам по този проблем понеже тия дни ми се случи нещо такова, казано ми беше "Извинявай!" или по-точно "Е добре де, щом смяташ, че съм съгрешил, тогава извинявай!", пък аз осъзнах, че ако кажа "Добре, извинен си!", ще излезе, че съм идиот - щото той не съзнава, че изобщо е съгрешил и че има вина, по никакъв начин не можах да усетя и да разбера, че смята стореното поне за някаква грешка. И тогава аз, за да излезе, че съм малоумен да приема такова "извинение" (менте-извинение), му рекох: добре де, как така ми се извиняваш, пък в същото време заявяваш, че нямаш вина, не си допуснал никаква грешка спрямо мен, не си ми бил направил нещо лошо, за какво тогава ми искаш извинение? И той ми отвръща: ами щом като си мислиш, че съм виновен, ето, аз ти се извинявам, но аз нямам никаква вина спрямо теб! Представяте ли си докъде е стигнала безчувствеността, която стои в основата на страшната деморализация в свидното ни отечество? Към собственото си прегрешение си така безчувствен и безразличен, че не можеш да го осъзнаеш като такова, по тази причина и се чудиш как така хора, които си обидил и ощетил, се чувстват обидени, а ти сам не съзнаваш вина!

Оказва се ние дори и за такива най-прости човешки неща като вина и разкаяние не можем да се разберем, какво остава тогава да се разберем за останалите? Неразкаялият се виновник или грешник всъщност се смята за прав и за невиновен, т.е. неговата представа и за прегрешение е сбъркана, всичко в него е сбъркано и ненаред. сега разбирате ли какво означава провикването на оня мерзавец в залата на Парламента когато по повод на вината на комунистите за извършените от тях злодеяния след 9 септември 1944 г. най-нагло, смеейки се, рече от трибуната: "Ний вината ги поемаме само с мезета!", а комунистите в залата в това време весело се смееха на чудното му остроумие?! И тогава вместо жертвата, т.е. пострадалият народ да се възмути и да скочи да поиска по-твърдо извинение от разпищолилите се комунисти, си премълча, преглътна новата обида, а е напълно възможно и да не я усети, разбирате ли това пък колко е страшно? (Да те обиждат, да се гаврят с теб, но ти до такава степен нямаш чувство за достойнство, че изобщо не усещаш обидата, фактически те плюят в лицето, а ти казваш: "Я, дъждец ли почна да ръси, какво ли е това?", това ако не е идиотизъм, сполай му кажи!)

Та ето такива неща ми се случиха и на мен напоследък. Сега нямам право да дам подробности, но скоро и това ще направя. Сега говоря принципно. Да кажеш "Моля те, извини ме!" е много отговорно нещо и човек, който не разбира свободата, т.е. не може да поеме отговорността за стореното от него самия, няма как да стигне до такъв поврат в душата, че да признае истината за стореното. И се държи крайно недостойно, на такива достойнството им е чуждо, те не знаят какво е това. Той тогава без да му трепне окото може да каже: "Е, добре де, щом си мислиш, че съм те обидил, извинявай!", което е голяма наглост, щото един вид той застава в позицията на твой господар и тогава не моли за извинение, а ти заповядва да го извиниш, което, както и да го погледнем, си е върховна наглост. Такъв иска в добавка и да те измами, че уж се кае, я разкаяние (покаяние) в случая няма, няма съзнание за вина, значи не може да има и извинение. Когато мислим за това какво е сбъркано в душите ни, та сме толкова болно общество, нека тогава да отчетем и казаното по-горе.

Всички обаче произлиза от липсата на съзнание за свобода у страшно много хора у нас, такива хора фактически живеят извън морала, а това значи и извън човечността: без съзнание за свобода няма и съзнание за отговорност, ерго, няма как да има и съзнание за вина. Тогава няма и строга граница между истина и лъжа, щото такъв човек си мисли: не е истина, че съм го обидил, той се лъже, че съм го обидил, истината е, че не съм го обидил, ала той си въобразява това. Тогава истината и лъжата си сменят мястото. Нищо не е истина и нищо не е лъжа. Идва примирението, идва безразличието, идва безчувствеността (бездушието към всичко), в резултат идва и безчовечността. А всичко това е проява на бездуховност. Човекът обаче по понятие е дух. Като го няма духа, няма го и човека. Бездуховният човек е античовек. Материалистът, за когото духовните неща са "лишена от смисъл лигавщина" ("буржоазна лигавщина"!), е тъкмо античовек. Античовекът фактически е роб - щото дух без свобода няма. И човечност без свобода няма. Дух и свобода фактически са едно и също нещо, те са двете страни на монетата, наречена "човечност".

Комунизмът, бидейки воинстващ материализъм и атеизъм, нанесе страшни рани в душата на народа, в съзнанията на хората, в корена изопачи представите им за нещата и ги направи нихилисти, т.е. хора, които в нищо не вярват, които на нищо не се прекланят, в хора, за които единствена движеща "духовна" сила е грубият материален интерес, иначе казано, изгодата, парите. Пълно е у нас с такива хора, които по същество са кастрати, импотенти (скопци) за духовното, точно по тази причина те са така безчувствени: за тях всичко друго освен изгодата не съществува. Затова ние живеем в толкова объркан свят, в който голяма част от хората са подобни на зомбита, на "живи мъртъвци", на "живи трупове", както ги нарича моят приятел Любен Воденичаров. Ако не направим нещо да помогнем за оздравяването на болния дух (за укрепване на по същество липсващия или поне изопачения, болния дух) на тия хора, ние съвсем скоро ще заживеем в такъв кошмар, какъвто досега не сме и сънували. Или вече живеем в този кошмар, но и това не съзнаваме?

Апропо, пиша това на 20-тия ден от гладната стачка на Н.Колев-Босия и от не знам си кой ден протест на майките на децата с увреждания. Те протестират и за вашите права и интереси, а вие гледате и не разбирате какво става. Не се чувствате виновни за нищо и даже никаква потребност от извинение не виждате, не съзнавате. Спокойно гледате кога ще умре Босия и кога майките ще се изморят от вашето безразличие и ще капитулират. Вие сте безразлични изцяло и по тази причина сте и изцяло невиновни, нали така си мислите?! 

Ала истината, че че тъкмо вие сте виновни за всичко, което става в тази прокълната страна и държава. Да, вие за абсолютно всичко сте виновни, вашето безразличие ви прави безчовечни, цялата вина за всичко в свидното ни отечество не е на управляващите (вие с тях искате да си измиете ръцете и съвестите, нали така?), а е персонално ваша, на теб, на мен, на всички, които стоим и гледаме, понякога мърморим, но нищо не правим да си осъзнаем вината, да се възмутим от себе си, от своето безразличие и едва тогава да станем да направим нужното, че да променим фаталния развой на нещата.

Спирам дотук. Старателно отбягвайте да прочетете този текст. Бягайте от него, този текст може да стане вашият кошмар. Гледайте си душевното спокойствие - та стабилността в държавата ни да стане непоклатима! Ние сме държава на непоклатимата стабилност на безразличните към всичко - включително и към собствената си участ! Хубав ден ви желая! бъдете здрави, но най-напред все пак направете нещичко за да си оздравите поне малко духа. Без дух всичко отива по дяволите...

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo