От години пиша сутрин направо в блога си, така написах и цяла една своя поредица от книги. Тази сутрин постъпих по същия начин. Бях написал доста дълъг текст, в който обясних какво се е случило вчера на заседанието на Комисията за защита от дискриминация по преписката, образувана по моя жалба (свързана с тъй епичните, невероятни, абсурдистки и сюреалистични истории в пловдивската ПГЕЕ), и в един момент стана така, че целият текст беше невъзстановимо погубен! И друг път ми се е случвало такова нещо, но този път текстът сякаш беше най-голям. Разбира се, няма да почна да пиша за същото отново, няма да се опитам да възстановя текста, мразя да пиша два пъти за едно и също нещо. Това, че текстът беше погубен пък може и да е за добре. Сега за сметка на това ще бъде пределно кратък, което, както и да го погледнем, е страхотно предимство.
Директорките на ПГЕЕ, призовани от КЗД (главната директорка и нейната първа заместничка) обаче се почувствали с накърнени права от тия мои писания и са завели своя жалба срещу мен по Закона за защита на личните данни, която ме грози с глоби и други наказателни санкции; по тази причина аз трябва да избирам: или да мълча напълно оттук-нататък (то това е и целта де, да ме накарат най-сетне да замълча!), или да продължа да информирам обществото (в това число и цялата училищна общност), да продължа да пиша, а блогът ми да бъде рупор на гласността и на демократизацията, но тогава рискувам да бъда глобяван и санкционирам как ли не, което при моето състояние (безработен съм вече година и половина) ще бъде един лукс, който не мога да си позволя. Но не мога да си позволя и да млъкна, естествено: на мен като български гражданин, който е жертва на необуздания административен произвол на самозабравили се властнички в образователната сфера, единственото ми оръжия за самозащита на достойнството ми е единствено гласността, да, словото е това мое единствено оръжие! По тази причина и няма да замлъкна, естествено. Освен това свободата на словото е мое фундаментално човешко и конституционно гарантирано ми право, което няма да позволя да ми бъде отнето. По тази причина поемам риска да бъда глобяван: истината (пък и справедливостта) за мен не са нещо, което мога да си позволя да разменям заради… пари! Щото те за мен са направо безценни. Толкова по този пункт, който в погубения текст бях развил значително по-пълно. (Сега вече предвидливо пиша в програма за писане, зарязвам директното писане в блога, при което за миг изчезва всичко написано!)
Аз мълчах три седмици и не писах нищо в блога си защото с директорките на ПГЕЕ бяхме в процедура по помирение, свеждаща се до водене на преговори; не исках да навредя да преговорите като пиша в блога, оказа се, че това е било грешка; преговорите обаче бяха провалени от опонентките ми на основание на това, че те, видите ли, били толкова много заети, че нямали „физическа възможност” да отделят време за преговори с мен! И споразумение не беше сключено. Което доведе дотам, че вчера се състоя открито заседание на КЗД по преписката, образувана по моя жалба. Предстои многомесечна съдебна сага, следващото заседание на комисията е насрочено за октомври. И понеже много приятели ме питат какво конкретно е станало на заседанието вчера, ще отвърна (с риск да бъда санкциониран с глоби) поне това, т.е. пределно кратко (с плаха надежда да избегна санкциите).
Преписката започнахме да я гледаме когато се стигна до този пункт: за представяне на нови писмени и гласни доказателства. Тогава аз поисках към тази преписка да бъдат присъединени всички мои последващи писмени изложения (жалби, отворени писма, апели и пр.) до КЗД, които съм писал по същата история, но в нейното тъй многозначително продължение през годините (щото тя е образувана за периода от 2011 до първото ми уволнение през май 2014 г.), аргументирах се с това, че това ще позволи на състава да види казуса в неговата цялост, в неговата логическа и смислова перспектива и органично единство, така да се рече. Тогава съставът се оттегли на закрито заседание, след което бяхме известени, че се приема моето предложение, за което обаче е нужно време – в което да бъдат изискани съответните заведени в КЗД мои изложения. И по тази причина заседанието беше прекъснато и отложено за м. октомври. Това е вкратце. Смятам, че като съобщавам тук на интересуващите се читатели на блога тази информация, не съм нарушил някакъв закон, по който да бъда подложен на жестока санкция.
И няколко думи за случилото се след заседанието. Изглежда въпросните администраторки осъзнаха най-сетне, че все пак моето предложение за мирни преговори с оглед сключването на разумно, справедливо и взаимно изгодно споразумение е по-приемливо и за тях самите – пред перспективата много месеци наред да са ответна страна в безкрайни заседания на комисията. И затова след заседанието те инициираха разговори там, във фоайето, на една масичка до портиера: там разговаряхме и спорихме близо два часа (щото в Пловдив, явно, няма и време, и място къде да се срещнем и да разговаряме!) Хубави преговори се проведоха, аз лично съм доволен, дебатът беше на висота, а аз толкова много обичам дебатите и дискусиите – по причина на това, че съм демократично мислещ човек. Властта най-сетне беше заставена да подеме преговори (и то с… „никаквец” като мен!), което, както и да го погледнем, е голямо постижение! Как по-точно протекоха преговорите аз тук ще се въздържа да описвам, с оглед да не попреча на следващите турове не по-малко мъчителни преговори. Има крехка надежда да се споразумеем в крайна сметка. Ще видим, времето ще покаже това. Но е добре това, че другата страна вече има мощен стимул да води тези преговори: щото перспективата е крайно неприемлива и за нея. А перспективата е поредица от тежки открити заседания в Комисията, които могат да продължат и година!
Има много интересни неща около вчерашните преговори, които обаче въпреки че се въздържам тук да опиша (по указаните причини), все пак ще опиша в своя… таен дневник, който започвам да водя от днес. Там ще опиша всичко по моя си маниер, в неговата пълнота, с необходимите дози ирония и прочие, знаете за какво намеквам. Ще документирам всичко за историята и за бъдещето, за идните признателни поколения. В момента, в който преговорите се провалят (такава една евентуалност не може да се изключи), тогава ще публикувам тук, в блога си всичко, което съм написал в оня таен дневник. И тогава ще можете да се насладите на тия богатства на духовността, които сега обаче ви спестявам.
Толкова. Бъдете здрави и хубав ден! Ще се видим в днешните излъчвания на моите предавания по Пловдивската обществена телевизия, да е живот и здраве само! Което не пречи да си го пожелаем взаимно. С Божията помощ обаче може и да постигнем много, аз така мисля. Ето, примерно, аз оцелях, благодарение на Божията помощ, независимо от това, че в последните 7 години минах сякаш през всичките кръгове на Ада, аз лично по-голямо чудо от това, че все пак още съм жив след тия жестоки изпитания и гонения, които преживях през последните години, значи друго такова чудо аз не знам и не мога ви дам пример за него. (Знаете, че самият Сократ беше, така да се рече, опраскан окончателно и безвъзвратно от античните атински и гръцки мутри за доста кратко време; нещо повече, древните еврейски мутри успяха да се разправят дори със самия Христос за значително по-кратко време от времето, в което аз, слава Богу, издържах - и, като по чудо, още издържам!)
Не искам да кажа нищо с тази своя реплика, дето е в скобките, то е само една констатация, основаваща се на факти. До скоро, приятели, а моля по-чувствителните души да не се възмущават прекалено от този текст, също така ги призовавам да не пишат повече доноси срещу мен; все пак елементарната човечност изисква да не правим нужното да бъде глобяван човек като мен, който няма никакви доходи; все пак срамота е да искаш да вземеш цървулите на... босия?! (Това да искаш да вземеш цървулите на босия – Босия – в контекста на случващото се в София, е крайно многозначителна метафора, която трябва да развия в отделен текст!)
Освен това смятам, че нашият "Картаген" – масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар