Майка, пък и леля сигурно някъде там, в райските селения, в момента пеят на новопристигналата душа на техния брат, на вуйчо Мито, Бог да го прости!

Jivotat edno vreme: razkaz na moiata maika from Angel Ivanov on Vimeo.

Почина братът на майка ми Димитър Василев Арангелов (роден през 1939 г.), вуйчо Мито, както го наричах - Бог да го прости! Вчера беше погребението, рано сутринта първият ми братовчед Николай ми звънна да ми каже тъжната вест. Почина вуйчо ми Мито - един прекрасен човек, много добър, отзивчив, работлив, деен, усмихнат, сърдечен... трудно е с думи да се опише един човек - та значи почина по-малкият брат на майка ми само пет месеца след нейната смърт, тя почина през март, той сега. Дядо ми Васил и баба ми Катерина имаха четири деца, изброявам ги по "старшинство", а именно леля Стоименка, вуйчо Ангел, майка, вуйчо Мито беше най-малък. Всички вече починаха, през тази години си отидоха и майка, и ето, сега и вуйчо Мито. Бог да ги прости всичките, бяха невероятно богати личности и индивидуалности! Край, отиде си цяла една епоха - с хората, които я крепяха (в моето съзнание). За да се върна към невъзвратимото минало слагам (въпреки мъката, която си самопричинявам) едно видео, в което майка ми разкажва за живота "едно време". Това е животът, ние всички сме временно на тази земя. Има го човекът, живее, бори се да постигне нещо, мъчи се, радва се, всичко има в този живот, както и да е, уж си мислим, че ще живеем вечно, и хоп, в един момент - край, всичко свършва. Остава споменът. След време и той избледнява и изчезва. Ако не е закрепен някак - било със слово, било в картина и в звук. Затова пиша - за да остане нещо. За поука на по-младите. Щото ако на младите не предаваме своята мъдрост, много ги ощетяваме. За жалост все по-рядко се срещаме с младите и още по-рядко разговаряме. Ето, вчера на погребението се видяхме тия, които сме останали от нашия род. Много хора, най-старите, си отидоха. Майка, милата, месеци преди да се помине, все ми казваше (тя беше много мъдра жена, загрижена да остави мъдростта си на по-младите), та тя значи ми казваше:

- Ангеле, мен всички мои хора, умрели вече, ме чакат там, на оня свят! Отдавна не сме се виждале, голема радост ке бъде да се видим отново! Леле, сигурно отдавна ме чакат там. Аз малко се забавих. Голема компания ке бъдем като се съберем пак всичките там...

И т.н. Е, срещнаха се всичките там вече. Заедно са. Вуйчо Мито (душата му) вчера се присъедини към тяхната компания. Последният, който компанията им сякаш го привика; доста бързо го извикаха, няколко месеца след като майка сама отиде там, тя, горката, много се гласеше за това пътуване "нанатам", ето, вуйчо и той замина. След погребението на майка вуйчо Мито седна до мен - да ме подкрепи в тежкия момент. Той беше изключително добър човек, рядък човек, блага душа! Няма да забравя излъчването му докато съм жив. Ето, това остава от човека и когато вече го няма: духът, излъчването, светлината. Всеки човек излъчва нещо като светлина - и топлина. И думите му топлят - или пък са ледени, при лошите, при злите хора. Аз лоша, зла дума от вуйчо Мито не съм чул, от майка ми - също. Те двамата с майка бяха някак по-различни, приличаха на майка си. По-ербап, по-твърди някак, строги, приличащи на дядото Арангел, бяха неговият син, моят дядо Васил, леля Стоименка и вуйчо Ангел; трудно е да се опише в какво се състоеше тяхното своеобразие; но те също бяха много сърдечни и духовити хора, не знам как да го кажа, пък не искам да употребявам думи, които не звучат добре. Но това, което не може да го изразят думите, може да го изрази... песента; ето майка ми пее с приятелката си Добринка, иначе учителка:

Да, песента казва много повече. А и картината е запазила излъчването на човека. Въпреки мъката майка ми за първи път след смъртта й си позволявам да я пусна да гледам на тези видеа; ето още една песен:

Е те така, послушах тия песни и си поплаках, да ми олекне малко; празнината в душата ми не изчезва въпреки изминалите месеци от смъртта на моята майка; но нейната добрина продължава да ме стопля.

Та ето така, майка, пък и леля (също много гласовита!) сигурно в момента някъде там, в райските селения, пеят на новопристигналата душа на техния брат, на душата на вуйчо Мито! Мисля, че те там, на оня свят, се справят добре, а нищо чудно и добре да си прекарват в тяхната си компания, знам ли, но в тях имам пълно доверие, те няма да се изложат изобщо. Ето едно клипче от 80-годишнината на майка:

Това е. Какво да каже човек?! Животът е това. Минаваме и си отиваме в един момент. Няма как да живеем вечно - тук, на тази земя. И иначе сигурно може. Вярвам, че има безсмъртие. Някъде там, в прекрасния Божий и чисто духовен свят майка сега, в компанията вече и на двамата си братя, на сестра си Стоименка, на баща им Васил, на майка им Катерина, на още много други техни починали роднини сигурно си пеят своите песни, примерно както се пее ето тук:

И към смъртта трябва да се отнасяме колкото се може по-мъдро. Вярно, в един момент сълзите напират, душата стене от мъка, сълзите сами почват да текат, а някаква буца се появява в гърлото; но тези минути на слабост, в които на душата й олеква, отминават, и после пак идва песента; тази сутрин задуших мъката в душата си с песните на майка:

В памет на незабравимия вуйчо Мито направих тази публикация. Дано не съм направил нещо лошо или грешно, или пък някакъв грях... направих го с добро чувство... щото ми и мъчно, давя мъката си по този начин! Простете за слабостта! Бъдете живи и здрави! Такива са хората от моя род, на всеки празник се пееше така, край, отидоха си нашите бащи и майки, отидоха си сестрите-певици, а ние, дето останахме, вече сме от друго поколение, ние сме сякаш от друг свят, а виждате какви са били българите от по-старото време. Кои са по-добри ли? Кои са разбирали по-добре живота ли? Май старите нас ни бият, цакат ни в много отношения, но както и да е...

Хубав ден ви желая!

ДОБАВКА - един сякаш сюреалистичен запис от една разходка с майка ми до параклиса "Света Петка" край Долна баня:

Освен това смятам, че нашият "Картаген" – масовото българско безразличие към истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo