Тъкмо когато се бях най-много отчаял, Бог ми прати хора, които не само ми върнаха надеждата, но и ме окуражиха!

Вчера на протеста стоях близо три часа. През повечето време покрай мен минаваха напълно безразлични хора, които сякаш даже и не ме забелязваха (сред подминаващите, апропо, бяха и четирима преподаватели от ПУ, професори, бивши мои колеги, които добре ме познават, но те пък се престориха, че съвсем не ме забелязват!). Да, повечето хора все едно изобщо не забелязваха, че там стои някакъв странен човек с някакви надписи (лозунги), който очевидно нещо иска да им каже. За цялото това време се спряха да прочетат какво пише на лозунгите само две дами. С тях си и поговорихме. Констатирахме почти пълна близост на възгледите. С изключение на това, че и двете дами пледираха за... пълна забрана на партиите (!); и двете, за разлика от мен, бяха привърженички на теориите за световната конспирация. Едната дама обаче беше вярваща християнка, православна.

След като ми обясни положението си (пенсионерка по болест с мизерна пенсия, диабетичка и пр.), тя в един момент замина някъде, а след известно време, представяте ли си, се върна - като ми подари... един хляб, голяма чепка много сладко грозде (купила го беше от пазара, и за себе си беше купила, и за мен, в отделни торбички), а също и пакет локумени вафли. Настояваше да взема храната - чувствала се дължна да помогне на един безработен и преследван от арогантната власт учител! Едва си сдържах сълзите, не знам защо ме обзе такава силна емоция. А гроздето беше най-сладкото грозде, което някога съм ял; хлябът беше също много вкусен. Но преди да се случи това там, на площада, се случи нещо друго, още по-многозначително, за което искам да разкажа. Мислех да разкажа чрез клипче, но сега осъзнавам, че с текст е по-добре: писаното слово е значително по-силно (по моя преценка).

Значи в останалото време аз седях сам, а гражданите ме подминаваха сякаш съм нещо като... невидим призрак. Или сякаш бях някаква безполезна вещ, примерно... динена кора, знам ли като какво ме възприемаха (те сякаш се стараеха да не ме забелязват!). В тази обстановка на крайно потискащо безразличие, бликащо отвсякъде и задушаващо ме, на мен в един момент ми стана така гадно, че ми изчезна всякакво настроение; да не пропусна да кажа и това, че покрай мен този път минаваха много директорки (и директори) на училища, те излизаха от вратата на инспектората (този път бях седнал на донесен от мен стол така, че да виждам вратата на инспектората, на управлението по образованието, а и мен да ме виждат влизащите и излизащите там образователни началства); та техните нескривано враждебни погледи, излъчваната от тях неприязън още повече развали настроението ми. В един момент в съзнанието ми изплува следният толкова естествен в тази ситуация въпрос:

- Заслужават ли саможертвата ти, безумецо, тези преизпълнени с безразличие хора, които най-вероятно те възприемат за глупак, които не са в състояние да постигнат смисъла на това, което правиш, драги ми тъй абсурдни борецо за свобода, поставен в море ако не от роби, то поне от мижитурки?!

Ето този въпрос в най-различни варианти и формулировки взе натрапчиво да кръжи в съзнанието ми. Аз даже пазя още клипчето, в което почнах там, на място, на глас да описвам душевното си настроение в оня момент, клипчето е още в камерата, дано не забравя да го сложа тия дни в Мрежата (камерата сега не е с мен). Поразсъждавах над този въпрос, изводът се набиваше от само себе си: не, не заслужават, жертвата ти е напълно напразна, тия хора не могат да оценят това, което правиш, възприемат те изглежда като глупак, не е ли време, човече, да се откажеш от всичко?! Щото се оказа, че все едно се мъчиш да пробиеш стена с... глава! Глупаво е това, което правиш, нали така излиза? Откажи се, зарежи, махни се се от тази прокълната страна даже. Ето такива мисли ми дойдоха в главата и аз даже ги огласих там, в самотата си, пред камерата. В един момент реших да си тръгвам. Е, в интерес на истината трябва да добавя, че ми мина и тази мисъл: точно щото те не разбират смисъла на това, което правиш, си длъжен да продължиш! Защото си призван да им помогнеш да се доберат до този смисъл. Нали си учител, тази ти е работата: да помагаш на хората да победят обхваналото ги безразличие! Това нещо си го правил така или иначе цял живот, ето, сега, накрая, нямаш право да се отказваш. Продължи, пък ако трябва и умри, но не се отказвай. Вярно, трудно е, но смисъл има, безумецо - и ненормалнико! (Щото "нормалните" там, на площада, ме подминаваха сякаш съм не човешко същество, което иска нещо да им каже, а сякаш съм... купчина непотребен боклук!)

Та значи в един момент ми стана така гадно, че реших да се махна, да си тръгна. И дори си помислих: дали изобщо повече да идвам на този площад? Дали изобщо да не зарежа протеста си завинаги?! По-голямо разочарование от всичко до този момент не ме беше обхващало. Имах чувството, че целият ми свят е рухнал в развалини. А нямам сили отново да го градя, не, сили за това нямам вече! Напразно си се мъчил, човече! Гражданино. И учителю!

Почнах значи да си прибирам "партакешите". Но таман бях загасил камерата и я бях вече прибрал (дали тази пущина не е причината да ме подминават "като товарен влак" минаващите хора, нима тя до такава степен ги плаши и отблъсква?!) и хоп, пред мен застана един господин, на средна възраст, с брада, як, като културист, на врата си имаше дори... дебел златен ланец (!!!), който внимателно се зачете в лозунгите ми, след това почна да разглежда книгите, представяте ли си?! В един момент той ме запита нещо, свързано с философията, заговорихме се, разговорът ни потръгна, в един момент усетих, че ми изчезна поганото (както казват руснаците), т.е. отвратителното ми настроение, стана ми приятно, забравих за отчаянието си! След малко се спря още един човек, той пък се оказа... художник, наполовина поляк, говореше много приятно, той ми каза следното:

- Не се чудете, аз съм художник, на мен също не ми приемат картините в галериите, изгонен съм отвсякъде, но нищо, работете си, вървете си по пътя, недейте да се отчайвате, успехът в един момент ще дойде неминуемо! Щото Бог си знае работата!

И трети гражданин дойде, по-възрастен, той пък се оказа юрист, с юридическо образование, той дълго време разглежда книгите, разлиства ги, дори чете нещо от тях, мълча, а пък като си тръгнаха двамата други, като се разделихме с тях, едва тогава ме заговори, и с него установихме общ език, поговорихме си хубаво. А малко преди това се спря и един много млад човек, сигурно нямаше още и 18 години, той пък слушаше какво си говорихме, гледаше ме право в очите, като стана пауза, си зададе въпроса към мен, помоли ме да си кажа историята, защо съм тук и пр., като му разказах, очите на младежа светнаха сякаш, той всичко разбра, каза ми, че е от някаква организация, организираща и обучаваща в... дебатиране (!!!), имали и събитие (виж: Обучение по дебати - БП за начинаещи), ако сте по-млади и ако ви интересува, идете там, младежът ме помоли да съобщя това на приятелите си, ето, съобщавам ви го. Аз пък му казах, че съм блогър, че водя едно телевизионно предаване, нарича се "На Агората...", в него все правим различни дебати, т.е. с младия човек установихме близост в разбиранията, аз му казах да ми се обади, ще бъде прекрасно ако той или някой от приятелите му в тяхната организация дойде в предаването и разкаже за това какво правят. Та такива невероятни неща се случиха, представяте ли си какво чудо е това: тъкмо когато се бях най-много отчаял, Бог ми прати тия хора, които не само ми върнаха надеждата, но и ме окуражиха!

Но да се върна на разговора ни с онзи с ланеца и с поляка-художник. Поговорихме си тъкмо най-много за... вярата в Бога, по инициатива на този с... ланеца (!!!), той пък се оказа голям почитател на книги, писани от отци на църквата, от старци, от духовни наставници и пр., този род литература той много обичал, и по философия си падал, но осъзнал, че най-добре казват истината точно тия духовни нъставници на църквата (православната). И ми препоръча, каза ми някои имена на известни отци, каза ми, че трябвало да чета от техните книги. Съгласих се. Дебатирахме и по въпроса що е вяра и как тя се отнася към философията - и как философията (фиософите) се отнасят към вярата. Художникът-поляк също участва в разговора и каза хубави неща. Ето че проведохме чудесен семинар за вярата, съвсем импровизирано, а дамата, която беше отишла да ми купи и подари хляб и сладко грозде, като се върна, не повярва на ушите и на очите си, че съм намерил такива добри събеседници! Да, същинско чудо е това, а аз смятам, че за да се случи това чудо вчера, няма начин да не се е намесил самият Бог! Така си мисля. Няма начин Бог да не ми прати тия хора - за да ми вдъхне кураж! И, разбира се, успя: Бог всичко може, за Бог няма невъзможни неща!

Това исках да ви кажа. След като се прибрах в невероятно добро настроение, ми се наложи (починах си половин час) да тръгна за Долна баня. Да, ама колата ми не пожела да запали: акумулаторът отдавна ми създава проблеми. Имам зарядно за акумулатори, налага ми се да свалям акумулатора, да го зареждам в къщи, пак да го слагам - колкото колата да тръгне. Но после пак пада, особено като толкова рядко ползвам колата. Свалих акумулатора, понечих да тръгна по стълбищата, но ми хрумна да ида до близкия магазин за акумулатори и... да купя нов, ако трябва и на кредит (съвсем съм зле с парите)! Просто ми беше омръзнало да се занимавам с този акумулатор, ето, сега в най-неподходящ момент пак падна и ми попречва да замина (а не можех да отложа пътуването си, днес ще има помен по случай 40 дни от смъртта на моя вуйчо, Бог да го прости, братът на свидната ми майка, Бог да я прости, тя почина няколко месеца преди него, почти едновременно си отидоха!). И така, въпреки финансовата ми разруха реших да купя нов акумулатор. Речено-сторено! И знаете ли какво се случи?! Пак се случи чудо - оказа се, че във Фейсбук една дама, която работи и живее в Америка, с която често си говорим, тя също е християнка, малко преди това ми е писала следното:

- Днес, петък 14.09. Ви пратих 59 лева (толкова излязоха след обмяна по курса).

Копирам съобщението както е в месиджъра. Сами преценете какво значи това. Акумулаторът ми струваше 74 лева. Огромната част от непосилната за мен сума плати тази дама! А за съвпадението аз не ща да се произнасям. Как тя се е сетила точно в този момент да прати парите за мен е (не)постижима загадка. Има ли Бог или... няма Бог, а,драги ми умници, какво ще кажете по този въпрос?! А аз купих акумулатора, сложих го, колата (тя иначе е много своенравна, като стопанина си!) тръгна, слава Богу, успях да пристигна в Долна баня благополучно, пък макар и на здрачаване!

Това исках да ви кажа. Желая ви хубав ден и приятен уикенд! Бъдете здрави! Ако сте от Пловдив и ако ви интересуват дебатите, идете на обучението, ето горе линка, включете се, участвайте, няма да загубите. Да умее човек да дебатира е ценно умение!

Освен това смятам, че нашият "Картаген" – масовото българско безразличие към истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo