Нова жалба до съвсем безчувствените от омаята на властта длъжностни лица и институции

До г-н Кирил Ананиев,

Министър на здравеопазването

Email: press@mh.government.bg

До д-р Кънчо Райчев,

Директор на Националната Експертна Лекарска Комисия,

гр. София, бул. „Академик Иван Гешов” № 15

E-Mail: info@nelk.bg

До доц. д-р Ана Джумалиева,

Председател на Комисията за Защита от Дискриминация

e-mail:  kzd@kzd.bg

До г-жа Мая Манолова,

Омбудсман на Република България

e-mail: priemna@ombudsman.bg

ЗА СВЕДЕНИЕ: До г-н Светослав МАЛИНОВ,

депутат в Европейския Парламент

e-mail: malinov@smalinov.eu

До г-н Теодор Стойчев

Ръководител на Бюрото на Европейския Парламент в България

teodor.stoychev@europarl.europa.eu

До г-н Огнян Златев,

Ръководител на Представителството на Европейската комисия в България

Ел. поща:  COMM-REP-SOF@ec.europa.eu

ДО ВСИЧКИ МЕДИИ

ЖАЛБА

от Ангел Иванов Грънчаров, от Пловдив, ЕГН: 590328...,

Адрес: Ж.К. Тракия, бл. ..., вх. ..., ап. ..., тел. 0878269488,

e-mail:  angeligdb@abv.bg

Уважаеми Господин Министър,

Уважаеми Господин Директор на НЕЛК,

Уважаема Госпожо Председател на КЗД,

Уважаема Госпожо омбудсман,

Пиша Ви по повод на безпрецедентно скандален случай, свързан с неправомерна дейност на ТЕЛК-Пловдив, който крещящо нарушава моите човешки права.

Аз съм учител по философия и гражданско образование с 35-годишна практика, работил съм в сферата и на университетското, и на средното образование. Автор съм на над 20 книги и учебни помагала по философия и гражданско образование, основател и главен редактор съм на философското списание ИДЕИ, излизащо (в хартиено и в електронно издание) вече 10 години, както и на списание HUMANUS, списание за съвременно образование, за насърчаване на духовното и личностното израстване и укрепване на младия човек, излизащо (в хартиено и в електронно издание) вече 4 години. От години работя по свой проект за непосредствено и практическо реално демократизиране и декомунизиране на отношенията в конкретната училищна общност, в която работя като учител по философия и гражданско образование вече 18 години, а именно общността на пловдивската Професионална гимназия по електротехника и електроника. По своя проект ми се наложи да предприема някои инициативи по осъвременяване (либерализиране) на подхода в отношенията с учениците, начина на организация на учебния процес и пр., тези мои иновации доведоха до остър конфликт с ръководството на училището, мислещо и също така действащо в стила на отдавна отречената от живота догматика на командно-административната, на неуважаващата личността бюрократична система. Направих всичко, което ми беше по силите, този идейно-ценностен и политически в сърцевината си конфликт с ръководството на училището в лицето на директорката Стоянка Анастасова да бъде решен по най-естествения начин, именно по пътя на диалога, на дебатите, на зачитането на правото на другия да мисли различно, на толерантността и пр.; за жалост се оказа, че това ръководство е крайно недиалогично и недемократично по манталитета си, то избра другия път, т.е. пътя на репресията, на тормоза, на грубия административно-властови натиск, изразил се в провеждането на невиждана по ексцентричността си кампания по моето личностно и професионално дискредитиране и оплюване. Излишно е да казвам, че във времето на управлението на това ръководство на училището възникна крайно тежка в психологическо и нравствено отношение атмосфера на страх, на доносничество, на лицемерие и интригантство, добре известна ни от времената на уж блажено поминалия се социализмо-комунизъм.

За мен лично беше изключително интересно (и поучително) в тази анахронична атмосфера на възкръсналото в цялата си отвратителност минало да проведа поредица от експерименти, с оглед да натрупам толкова (без)ценната по моето гледище информация – с оглед задвижването на демократичните механизми за коренна промяна (преди всичко в сферата на съзнанията – и оттук на поведението, манталитета), за действителна реформа на катастрофалното статукво в училището, а и в образователната система като цяло (аз смятам, че така потребната реформа в българското образование може да бъде проведена единствено „отдолу”, чрез активирането и ангажирането на реалните участници в учебно-възпитателния процес, именно учителите, учениците, родителите, гражданите; „реформа отгоре”, по директива, по инструкции и по заповед от МОН няма как да се прави, такова едно очакване е напълно безперспективно и безнадеждно – защото противоречи на идеята и смисъла на истинската промяна!). Тъй като в училището поради съпротивата на ръководството (и на покровителстващите го висшестоящи управленски звена на административната йерархия) и поради страха на конформно настроените учителски, ученически и родителски „народни маси” се оказа, че не само че никаква реална промяна не може да се прави, но дори и най-обикновен диалог на различно мислещите страни не беше допускан (ръководството даже не ми даваше възможността да се изкажа на Педагогическите съвети и на Общото Събрание!), ми се наложи с чисто изследователска, познавателна цел (и с оглед да запозная обществеността, да повлияя на съзнанията на гражданите – с надежда да подпомогна активирането им за участие в битката за реална промяна в образованието!) да описвам най-пунктуално в блога си (аз от години съм активен блогър) тъй интересната и поучителна епична ситуация и история, чийто абсурдизъм и сюрреализъм надмина известните класически образци, които можем да открием единствено в този род художествена литература (в лицето на произведенията на Кафка, Бекет, Йонеско, Оруел и пр.).

От тези мои текстове (почти всекидневно писани под формата на дневник есета и очерци, също така поредици, състояща се от отворени писма, жалби, петиции, възвания към институциите и гражданите и пр.) се родиха няколко твърде актуални (заради богатия емпиричен материал, върху който са създадени) книги за трудностите на действителната промяна в образованието, които издадох не само в електронен, но и в хартиен вариант; смятам, че те са едно полезно четиво не само за съвременниците, но и за бъдещите поколения, за които ще е поучително един ден да имат възможността да разберат от тия описания в какво болно време сме живели ний, предците им.

Тия мои инициативи (разтълкувани като „предателство” на „тъй вредния” – за идилията на добруването ни в плен на статуквото! – „народен враг”!) окончателно вбесиха страдащото от изумителна недиалогичност (щото всички мои писания всъщност по замисъла си са – понякога дори и твърде експресивна! – покана за диалог!) ръководство на училището, което реши, както вече казах, да разреши конфликта, водейки се от изпитания девиз на др. Сталин, а именно от забележителната максима „Есть человека – есть проблема; нет человека – нет проблемы!”. Тази кампания беше увенчана с моето уволнение по крайно несправедливия, смехотворен и най-вече гротесково-идиотски параграф „пълна липса на качества – изобщо  не става за учител”; разбира се, заведох съдебно дело за отмяна на абсурдистко-сюрреалистичната заповед за уволнението ми, Върховният Касационен съд ме възстанови на работа; директорката ме посрещна с… нова писмена заповед за уволнение (!), но й се наложи все пак против волята си да ме потърпи една твърде богата на събития година (в която се проведе все същата възтъпичка административна пиеска на абсурда, но в още по-гротескови форми!). Пак описах всичко в своя дневник (в името на доброто на бъдните поколения!), естествено, пак бях уволнен, пак заведох съдебно дело, съдът пак отмени заповедта за уволнението ми, сега делото отново е на етап Върховен Касационен съд. Но арсеналът на абсурдисткия и ретрограден авторитаризъм е още по-богат, ето сега вече пристъпваме към описанието на тази сюблимна история, по повод на която е настоящата ми жалба; вярвам сами разбирате, че ми беше необходимо да представя случилото в контекста на неговия цялостен смисъл, с оглед пълноценното разбиране; затова съм убеден, че ще ме извините за тази неизбежна уводна част на изложението си.

Аз имам сърдечно заболяване, поради което съм инвалидизиран от ТЕЛК; на овладяната от жажда за мъст директорка Анастасова при поредното ми явяване в ТЕЛК й хрумна в документа, наречен „Производствена характеристика”, да си излее чувствата, владеещи многострадалната й душа – в резултат на което тя там собственоръчно написа: „страда от чести нервно-психически разстройства” (!!!). За тази тъй „любезна” и „колегиална” (няма що!) характеристика, имаща, както си личи, естеството на „психиатрична диагноза”, на г-жа директорката й се наложи отново да бъде подсъдима на ново съдебно дело, този път за клевета, което тя също загуби на първа инстанция! Но как реагира ТЕЛК-Пловдив, как именно ТЕЛК се държа за да подкрепи своята тъй свидна административна сестра, ето сега тук вече ми се налага да разкажа нещо невиждано, пред което романите на Кафка бледнеят по абсурдизма си.

Пред III състав на ТЕЛК-Пловдив (вътрешни болести) разбрах за „психиатричната диагноза”, която моята работодателка е имала добрината и любезността да ми даде; тогава именно този състав на ТЕЛК реши да отложи решението си и да ме изпрати на… Психиатрична ТЕЛК! Тогава именно за първи път в живота (слава Богу!) ми се наложи да отида на преглед при психиатър – както ми беше разпоредено от III състав на ТЕЛК. Прегледът ми при психиатър беше извършен от д-р Арабаджиева, тогава управител на Центъра за психично здраве, която ми издаде документ с диагноза „психично здрав”; наложи ми се също така да ми бъде проведено психологическо изследване, заключение: „в нормата”. Излишно е да казвам, че в оня момент ми беше твърде неприятно заради един каприз на работодателката си да бъда подлаган на такива все пак унизителни процедури – да трябва да „доказвам” своята психична състоятелност-пълноценност. Тогава именно си позволих да се обърна с жалба до Началника на РИО-Пловдив, поинтересувах се да ми бъде отговорено откога училищните директори имат правомощията и компетентността да издават „психиатрични диагнози” на ръководените от тях учители – и доколко правомерна е такава една тяхна активност; отговорено ми беше, че извършеното от директорката на пловдивската ПГЕЕ е неправомерно. Директорката Анастасова тогава ме извика в кабинета си и ми заяви, че е готова да ми се извини за стореното и ми предложи да изтегли своята „производствена характеристика” с въпросната квалификация, касаеща психичното ми здраве; заявих, че това едва ли е възможно предвид обстоятелството, че вече заради нея съм насочен към Психиатрична ТЕЛК. Тогава именно предполагам госпожа директорката е направила каквото е трябвало, най-вероятно сама е отишла да разговаря с психиатрите от въпросната Психиатрична ТЕЛК с оглед да им повлияе в желаната от нея посока – щото за моя изненада когато се явих пред тази същата ТЕЛК там ми беше вписана вече диагнозата „органична емоционална лабилност” (!!!); в оня момент предположих, че подобна здравна характеристика не е психично заболяване, допуснах, че това е някаква последица, имаща чисто физиологично естество – предвид преживяната от мен операция с трапанация на черепа (за изваждане на получен при падане хематом); едва значително по-късно, на заведеното от мен съдебно дело, когато ми беше направена съдебно-психиатрична експертиза (!!!) аз открих, че въпросната диагноза, така услужливо, в интерес на директорката, дадена ми от Психиатрична ТЕЛК, се била отнасяла към раздел „други психични разстройства”!!! Иначе казано тъй услужливите психиатърки от Психиатрична ТЕЛК в Пловдив направиха нужното да потвърдят „психиатричната диагноза”, дадена ми тъй великодушно от явно притежаващата някакви скрити заложби на самороден психиатър директорка на пловдивската ПГЕЕ!

Разбира се, въпреки това тази последната загуби на първа инстанция съдебното дело за клевета, беше осъдена, което я принуди да предприеме екстрени мерки за да промени опасността присъдата да бъде потвърдена; смени си адвоката, който направи нужното (нашата съдебна система, както е известно, е податлива особено към желанията на намиращите се на власт влиятелни хора с „много яки връзки”!), в резултат на което директорката на ПГЕЕ получи в крайна сметка тъй желаното съдебно удостоверение, че има „пълното право” да издава каквито си иска „психиатрични диагнози” на ръководените от нея учители! (Тя спечели съдебното дело за клевета на ниво Окръжен съд, а ВКС потвърди тъй безпрецедентното, така сюрреалистично решение на ОС, според което когато директорът на едно училище реши официално и документално да обяви един учител за „психично болен”, то този учител трябва да приеме присъдата с благодарност и дори да заплати значителна сума пари на директора – предполагаме заради голямата чест да бъде удостоен собственоръчно от директора с тази толкова ласкава характеристика, касаеща душевното му здраве!) Както е известно, в тъй приказната страна МУТРОЛАНДИЯ, оказва се, няма нещо, което да не е възможно за намиращите се на власт влиятелни хора „с много яки връзки”!

От този момент нататък започнаха моите проблеми, за които ми се налага непрекъснато да плащам голяма цена: след като се сдобих по този чуден начин с диагноза за някакво мнимо „психично разстройство” за мен започнаха съответните неприятности, примерно вече ми се налага редовно, по какви ли не поводи, да се явявам принудително, против желанието си, на прегледи при… психиатър (примерно заради това мистично, кой знае откъде взело се „психично разстройство” аз вече трябва да се явявам на прегледи при психиатър не само на всеки 3 години заради шофьорската си книжка, но и когато ми се наложи да си поискам документ за моето психично здраве (примерно при започване на работа) на мен отново ми се налага, пак против волята ми, да се явявам на преглед при психиатър – и отново и отново, за кой ли път, да доказвам своята психична пригодност!!!). Който има щастието да е удостоен с „психиатрична диагноза”, той има шанса да се ползва от какви ли не „житейски благинки”, примерно при спорове с директорката на училището, да речем в съдебната зала (или в залата на Комисията за защита от дискриминация!), тя ликуващо публично да може да заяви: „Абе какво го слушаме този – та той има психиатрична диагноза!?!”. И ето че моя милост, учителят, който не само години наред е преподавал на младите предмета психология, но е и автор на популярно учебно помагало по психология, имащо, между другото, пет издания (!), вече имам честта да съм възнаграден с така добре звучаща „психиатрична диагноза” – за мен тази безпрецедентна гавра не е нищо друго освен възкръсване (в нашата така приказна страна МУТРОЛАНДИЯ!) на репресивната психиатрия от славните брежневско-тодорживковски времена на уж блажено-починалия, ала очевидно вампирясал социализмо-комунизъм! Да, оказва се и днес на онази личност, която е неприятна на властващите другарки и другари примерно по причина на това, че „много философства”, т.е. задава някои неприятни въпроси и дори, моля ви се, си позволява да критикува, при това има обичай да мисли различно и дори противоположно в сравнение с „единствено правилното мислене” на началството, на такава една личност лепваме етикета „психично разстроен и деградирал” – и от този момент имаме превъзходната възможност завинаги да й затворяме устата. Да, ама не: точно на мен въпросната самозабравила се властваща особа не можа да постигне този тъй желан ефект да ми затвори завинаги устата: освен че съм пишещ човек, освен че съм активен блогър, освен че съм човек, който не се страхува да казва каквото мисли (аз съм философ, мой дълг е да правя точно това: да мисля задълбочено, пълноценно, истински – и гласно да заявявам какво мисля, давайки пример на останалите, че ний, хората, не е задължително да бъдем треперещи пред началството жалки страхливи мижитурки!), аз от години водя свое авторско телевизионно предаване, става дума за предаването „На Агората с философа Ангел Грънчаров” по Пловдивската обществена телевизия; разбира се, наложи ми се да разкажа на читателите и на зрителите си за тия невиждани репресии и ексцесии, на които ме подложиха незнаещите на кой свят живеят и съвсем самозабравили се властващи особи, за жалост въплъщаващи изцяло манталитета на управляващата ни в момента  мутренска власт.

Защо дръзна да си позволи тия неща въпросната директорка ли?! Този въпрос е правомерен, разбира се, налага ми се да кажа как стоят нещата и по този въпрос.

Тя в един момент реши да ми покаже „безкрайната сила” и „абсолютните правомощия” на властта си, т.е. реши да ме изгони от училището по какъвто и да е начин. Първият й опит в тази посока беше като ми „лепна” дисциплинарно наказание „Предупреждение за уволнение” за напълно измислено „нарушение”, по този начин по етапния ред щеше да ме уволни „напълно законно”; разбира се, обжалвах в съда тази заповед, проведе се тежък съдебен процес, който спечелих и на трите инстанции, ето че този вариант за разправа с тъй неприятната неудобна личност не проработи (въпреки че цялата власт е „наша”!).

Вторият вариант, към който прибягна решената на всичко властваща администраторка беше именно този, за който писах по-горе: тя си позволи да ми даде своя самоделна „психиатрична диагноза” та като ме изкара „психично непълноценен”, пак да може да ме уволни „напълно законно”; борбата й за да постигне мечтания триумф беше „безмилостно жестока” по думите на поета (нашата директорка иначе е учителка по литература и както подобава е гореща почитателка на поезията на комунистическите поети-терористи!); госпожа директорката постигна много, ала не всичко, пак се води две години крайно тежък особено за мен съдебен процес, на който ми се наложи да преживея какви ли не унижения (примерно върволица служебно подчинени на директорката нейни подлизурки упоително разказваха пред съда в качеството на свидетели за „психичните отклонения” на тъй неприятния на господарката им учител по философия и гражданско образование, имащ, да пази Господ, неприкривани демократични и „либерастки”, моля ви се, убеждения и дори прояви!), говориха пред съда въпросните лъжесвидетелки какви ли не нелепици по отношение на моята персона, и то ги говореха без капчица неудобство, надпреварвайки се да се харесат колкото се може повече на тъй милостивата към тях работодателка,  примерно една най-гореща фенка на директорката на пенсионна възраст заяви, моля ви се, че „едно момиче й било казало в коридора”, че „тъй лошият” учител по философия без капка неудобство я бил запитал в час по психология да разкаже за „своите усещания по време на оргазъм” (!!!); той, мръсникът, също така си позволявал да прожектира на учениците в час… „порнографски филми” (така същата тази другарка си позволи да определи световноизвестния класически филм на маестрото Федерико Фелини „Амаркорд”!) и прочие, и так далее, и тъй нататък, и ала-бала, и тинтири-минтири: гротесковите изпълнения на въпросните другарки „учителки” и „възпитателки” с тъй възхитителен, моля ви се, „морал”, са направо неописуеми!!! Както и да е, преживях някак всички тия гаври, благодаря на Бога че ми даде душевна сила да понеса тези кошмарни изпитания!

Но това, както се казва в онази реклама, „съвсем не е всичко”, на което се оказа способна въпросната наистина самозабравила се властваща особа! Тя в един момент, с оглед да й се махна от очите, реши да ме опраска по съвсем мутренски начин, а именно да ме уволни и то по най-тъпия възможен параграф, а именно „пълна липса на качества”, иначе казано, дръзна да ме произведе в „абсолютен некадърник”, който, моля ви се, „изобщо няма качества да бъде учител”, нищо че вече съм бил учител и то не година или две, а цели 32 (говоря за времето на първото ми уволнение през 2014 г.), независимо от това, че отдавна съм доказал качествата си по всички възможни начини (от много години имам най-висшата за учители Първи клас-квалификация и пр.). Да, уволни ме г-жа директорката по параграф 328, ал. 1, т. 5 от КТ и за тази нейна невиждана смелост ние смятаме, че тя получи „вдъхновение свише”; зная, че това звучи напълно лудешки (което е крайно опасно предвид това, че вече, както знаете, имам „напълно законна” психиатрична диагноза – но в името на истината ний, дето се казва, си позволяваме дори и това… да потвърдим диагнозата си!), та значи ние имаме теорията, че толкова дръзката смелост на въпросната администраторка се дължи на политическо по характера си поръчение „отгоре”, откъде по-точно го е получила можем само да се досещаме; но тук трябва да вземете предвид и това, че моят блог, освен чисто познавателен и образователен, е и политически по характера си (все пак съм учител и по гражданско образование), аз съм един от най-активните политически ангажирани и критично настроени към управляващите анализатори в българския интернет.

Както и да е, интересно е да отбележа, че точно седмица преди да ми бъде връчена заповедта за уволнението ми аз публикувах в блога си статия, наречена Безпощадно правдолюбиво писмо до Б.Борисов: "Или се вслушайте в глухия, идещ от дълбините призив на историята – или си обирайте крушите!", нека да приемем, че това хронологично съвпадение е напълно случайно, ние не искаме да кажем, че скромният ни блог го чете самият наш… любим народен титан (на мисълта и на оправянето на цялата ни народна популация) или дори че го чете някой престарал се (от подчинените му най-близки подлизурковци), който е решил да помогне на шефа като е поръчал опраскването-уволнението на „някакъв си там” крайно нагъл даскал по философия. Но да оставим това: пак се проведе изключително тежък за мен съдебен процес за отмяна на толкова смехотворната иначе заповед за уволнението ми, този процес продължи близо две години (!!!), пак ми се наложи да преживея какви ли не унижения и гаври по времето на процеса, пак се издумаха от лъжесвидетелите-подлизурковци на директорката какви ли не нелепици по мой адрес (този път трябваше да се докаже… колко некадърен учител е въпросният злодей Грънчаров!), в крайна сметка спечелих делото на ниво Върховен Касационен съд, съдът отмени заповедта за уволнението ми и ме върна на работа. Да, ама не, като се върнах в училището, директорката ме посрещна с предварително подготвена заповед за… ново уволнение (!!!), но в последния момент сякаш осъзна какво прави, може би се уплаши и… благоволи все пак да изпълни съдебното решение; след година обаче, в която историята се повтори, но в още по-гротесков и сюрралистичен вариант, пак бях… опраскан-уволнен и то отново по все същия възможно най-тъп начин, пак бях опраскан по все същия параграф, именно по чл. 328, ал. 1, т. 5!!! Пак заведох съдебно дело, което ето тече вече втора година, пак се повтори абсолютно същата трагикомедия в съдебната зала, която обаче на мен лично много ми костваше.

Интересно е да се разбере, уважаеми дами и господа адресати на тази моя поредна жалба, че уволнението на един учител по този параграф (аз най-вероятно съм единственият български учител, който да е удостоен с такава една част!) означава, че такова уволнение фактически е равностойно на… отнемането на неговите преподавателски права; да, съгласете се, помислете малко: нима някой директор ще се съгласи да рискува и да вземе на работа учител, който има такава една крайно „ласкава” квалификация от предишния си работодател?!?! Ето че се оказа, че в чудните условия на тъй приказната страна МУТРОЛАНДИЯ е напълно възможно училищен директор да обезсили не само дипломата, получена от престижен чуждестранен университет (завършил съм философия в Държавния университет на Санкт-Петербург, Русия!), но и направо фактически да го лиши от преподавателска квалификация, да го произведе в „напълно негоден” да бъде учител!!! Но да оставим това, да се върна на момента, който е предмет на тази моя жалба.

III състав на ТЕЛК-Пловдив (вътрешни болести) от момента, в който Психиатрична ТЕЛК благоволи да ме удостои с тъй драгоценната милост да ме снабди по чуден начин с диагноза, започна да ми издава странни решения, в които започна да пише за някакво мистично „психично заболяване”, което уж го има (на хартия), но всъщност (реално и в действителност) го няма; поради което на мен ми се наложи да обжалвам всяко едно последващо решение на ТЕЛК пред НЕЛК; хем уж „имам” въпросното „психично заболяване”, хем като отида на психиатър, независимо кой е той, се оказва, че нямам такова „заболяване”, т.е. въпросното „заболяване” се превърна в същинска мистификация – каквато дори и видялото какви ли не чудесии родно „здравеопазване” до този момент не беше все пак срещало; хем уж „имам” въпросното „психично заболяване” (онова същото, дето го… няма при преглед при психиатър!), хем в решението на ТЕЛК няма никакъв процент инвалидност заради него!!! (Щот, предполага се, ако го имаше, щеше да се полага все пак някакъв, пък макар и нищожен, процент, нали така, нали разсъждавам все пак логично – независимо от тъй коварната си мистична „психиатрична диагноза”?)

Воден от въпросната мистика и самият III състав на ТЕЛК-Пловдив (вътрешни болести) като ми праща съобщения за явяване на преглед за определяне на инвалидността, ту не изисква преглед (със съответните заключения) от психиатър (както, примерно, е при другото ми заболяване, именно сърдечното – или белодробното!), ту пък понякога изисква такъв преглед, но тогава възниква следния не по-малко абсурдитско-кафкиански въпрос: как да ходя на преглед на психиатър като, първо, самият аз, като пациент, не чувствам потребност за такова едно явяване, нямам, дето се казва, съответните „оплаквания”, изобщо възниква сюблимният даже и за нашите родни идиотски условия въпрос: може ли човек в нашата тъй прогресивно устроена здравна система да ходи на лекар без да има съответните „болежки” или оплаквания; второ, което е не по-малко интересно: ами ако човек няма „болежките”, тогава дали пък не трябва да бъде накаран (принуден) насила или чрез административен шантаж да иде на преглед на лекар, та там, като го заведеш принудително, нищо чудно въпросните липсващи „болежки”, току-виж, да се появят? Щото, да не забравяме, тук все пак говорим за душевни, за психични болежки: човек от преживяваните унижения, от преживяваните гаври (след като е поставен в такива лудешки условия!) нищо чудно да се възмути дотам, че в един момент да почне да се държи съвсем… психарски, което именно и трябваше да се докаже; дали пък точно такава не е целта на въпросните гаври – ето и този логичен въпрос неизбежно се поражда?!

И тъй, в тази превъзходна по абсурдизма и сюрреализма си ситуация, на която и самият Кафка би завидял, на мен ми се налага всеки път хем да изпивам до дъно горчивата чаша на всевъзможни унижения (наново и наново да доказвам на психиатрите своята психична състоятелност и пълноценност!), хем на тази база да обжалвам наново и наново изцяло необоснованите заключителни решения на III състав на ТЕЛК-Пловдив (вътрешни болести) пред НЕЛК, хем когато III състав на ТЕЛК-Пловдив (вътрешни болести) наново ме натика в този омагьосан или порочен кръг, аз наново и наново, без особен смисъл, пак да ходя на прегледи при психиатри (без нужда и без смисъл: защото те винаги ми дават все една и съща коренно противоречаща на заключението на Психиатрична ТЕЛК „диагноза”, а именно: психично здрав!), те значи всеки път ми издават документ, на който да пише „психично здрав”, с този документ аз обаче трябва да „удостоверявам” не нещо друго, а своето мистично „психично заболяване”, което уж го има, но всъщност съвсем го няма, и прочие, и така нататък до безкрайност!!! Тук не говоря за това, че всички тия прегледи и заседания на ТЕЛК и НЕЛК струват средства, струват пари на многострадалния данъкоплатец, нали така?! Да, ама ето се оказа, че този порочен кръг не може да се разкъса – и както си личи, ще продължи… вечно! (Ще продължи поне до моята смърт, която, да се надяваме, ще ме освободи и спаси от всички тия гаври и унижения, на което родното „здравеопазване”, да пази Господ, ме подлага приживе!)

Пиша това изложение с плахата надежда, че всички вие, уважаеми дами и господа министър, директор, председатели, омбусман (евродепутат и ръководител на мисията на Еврокомисията в България), в предела на пълномощията си ще направите нужното щото съвсем зациклилата по моя казус административна система в „здравеопазването” („здравеотнемането”?!) да спре това безкрайно тъпо, сякаш омагьосано движение по кръговете на този невиждано гротесков абсурдизъм-сюреализъм, което именно се плаща от горкия и свикнал с какви ли не гаври и издевателства български данъкоплатец! А на мен лично като изследовател на тия тъй чудати и мистични психологическо-психиатрични механизми на прекалено болната административна система (една и съща по пороците си и в здравеопазването, и в родното „образование”-„възпитание”!) ми е много интересно да разбера докъде в крайна сметка ще достигне моят казус, до какви върхове и падения на идиотизма може да стигне толкова абсурдната бюрократична система, която и в „образованието”, и в „здравеопазването”, както забелязваме, се оказа способна да надмине дори и самата себе си, да засенчи и най-великите си постижения-идиотщини!

…

И докъде стигна в крайна сметка цялата тази история ли? Ето докъде стигна тази толкова нелепа история. Ще ви кажа най-сетне и нейния многозначителен финал.

Когато директорката на ПГЕЕ ме уволни втория път, аз реших да й помогна да излезе от тежкия и така коварен административно-психологически ступор, в който се е оказала, всъщност реших да й помогна да осъзнае какво прави – и цели 77 дни провеждах граждански протест за свобода в образованието и против политически мотивираните уволнения на новаторски настроените учители, да, цели 77 дни протестирах на тротоара на ул. Пещерско шосе 26, до централния вход към двора на ПГЕЕ – с този свой про-ТЕСТ аз фактически тествах психиката на въпросната администраторка, щедро давайки й шанс да осъзнае заблудите си – и да се освободи от илюзиите си; тестът ми показа, че тя не е способна на никаква промяна, на никакво развитие. Това беше през пролетта на миналата, 2017 г. Знаете ли какъв беше единственият резултат от тази моя инициатива? Ами ето този беше резултатът: г-жа директорката на ПГЕЕ се оплака на Директорския синдикат на работодателите от образованието в Пловдив  (!!!), да, има и такова чудо на чудесата, има такъв синдикат (синдикатите у нас не са ли по-скоро мафии?!), в резултат на това ръководителката на въпросния одиозен синдикат, г-жа Екатерина Делинова, работодател на моята съпруга (начална учителка, има и втора магистратура по английски език!) спешно… уволни съпругата ми от постоянното й работно място (!!!); да, за да отмъстят на мен, уволниха и съпругата ми!

Сега вече почти две години със съпругата ми сме безработни. И двамата по никакъв начин не можем да си намерим работа. И от много време сме без каквито и да било средства за съществуване. В знак на възмущението си от безнадеждното и крайно обидно за нас положение аз отново седмица преди първия учебен ден излязох на граждански протест, отново моят протест беше за свобода в образованието и против политически мотивираните уволнения на новаторски настроените учители, този път протестирах под прозорците на сградата на РУО-Пловдив. 20 дни протест обаче се оказаха недостатъчни за работещите в РУО-Пловдив властващи особи да осъзнаят какво става и да проявят поне един най-малък жест на човешка съпричастност; не, те нищо не направиха и се престориха че изобщо не забелязват протестиращия под прозорците им учител; нищо чудно отгоре аз да съм им изглеждал все едно че съм някаква… мравка, не зная каква е оптиката на опиянените от толкова много власт и господство, за които са напълно чужди каквито и да били прояви на човечност. Дадох им шанс, подадох им ръка за диалог, те обаче не се възползваха от него – и за сетен път показаха крещящата си недиалогичност и недемократичност! Разбира се, давайки този знак, те, естествено, не се безпокоят от нищо: у нас е порок да си демократичен и диалогичен човек, а не обратното, нали така?! И човечен да си е чуждо на бюрократичната система и нейните цербери, нали и това е така?!

В дните, в които протестирах, аз подавах и документи на всяко обявено вакантно място за учител по философия; никъде даже не ме удостоиха с внимание, а навсякъде отхвърлиха априори кандидатурата ми. Съпругата ми пък подаде документи на много повече вакантни учителски места, и по двете си специалности, и по начална педагогика, и по английски език. На едно място, в някакво далечно пловдивско село неориентирана в ситуацията директорка й обеща да я назначи, прие документите й; това беше петък, в понеделник трябваше да подпишат договора; в понеделник на директорката вече й се беше обадил съответният не знаещ никаква почивка труженик от Директорския синдикат (или на самото РУО-Пловдив!) и на съпругата ми казаха, че не могат да я назначат, щото… се бил явил друг кандидат!!! (Дадоха й лекторски часове, толкова унизително малко, че тя сега отново продължава, съвсем безуспешно, да си търси работа.) Наистина вече не знаем как ще оцелеем в наближаващата зима…

В крайна сметка аз пък стигнах до ето този изход:

Тази обява публикувах в блога си и във Фейсбук. Още нямам „оферти”, вече тече трети ден.

Моля горното да се счита и като официално обжалване на Експертно решение №4363 от 157/01.10.2018 г. на III състав на ТЕЛК-Пловдив (вътрешни болести) на основанията, който вече изтъкнах в тази жалба.

С уважение: (подпис)

5 октомври 2018 г., Пловдив

Освен това смятам, че нашият "Картаген" – масовото българско безразличие към истината и свободата! – е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд. A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

Добави в Svejo