В Деня на будителите публикувам своето заключително изложение до Комисията за защита от дискриминация

Решавам да публикувам този документ именно в Деня на будителите:

До г-н Наско Атанасов,

Председател на Петчленен разширен състав на

Комисия за защита от дискриминация

ПИСМЕНО ЗАКЛЮЧИТЕЛНО ИЗЛОЖЕНИЕ

от Ангел Иванов Грънчаров,

жалбоподател по Преписка № 170/2014 г.

Уважаеми Господин Председател,

Благодаря за дадената ми възможност да изразя в писмен вид своите заключителни бележки по казуса, обсъждан от настоящата преписка!

Написах своята жалба с една-единствена цел: да помогна на двете директорки на нашето учебно, възпитателно и личностно-формиращо учреждение да осъзнаят, че така, както те си позволиха да постъпят с мен, е недопустимо да се постъпва с нито едно човешко същество. Надеждата ми е, че благодарение на несъмнения авторитет на оглавявания от Вас състав те все пак поне в някаква степен са почувствали, че са постъпили наистина безчовечно – което е предпоставка за нравствения поврат, за поврата към добро, който винаги е открит пред всички нас, човеците, които желаем да не си погубим човечността.

Моето дълбоко убеждение е, че независимо от толкова естествените различия между човешките същества ние имаме винаги съществуващата възможност да се разбираме по един човешки начин, а именно: чрез диалог, чрез свободен дебат, чрез вслушване в аргументите на другия, на различно мислещия, чрез съпоставяне на позициите в търсене на толкова жизнено, направо съдбовно потребната ни истина. Като личност, като философ, като учител по философия и гражданско образование и като гражданин винаги най-съвестно съм си изпълнявал дълга: да помагам на ония, които си въобразяват, че в едно съвременно и демократично общество можеш да налагаш волята си над другите единствено защото властта, видите ли, ти давала някакво мнимо право да си винаги прав – дори и когато очевидно грешиш. А пък властта не е нещо друго, а единствено голяма и тежка отговорност, която обаче не е по силите на хора, не разбиращи що е това свобода – и по тази причина мислещи си, че тя им позволявала да правят каквото си поискат, включително и да се разпореждат с живота, достойнството и дори съдбата на други човешки същества.

Уважаемата комисия има възможността да се убеди колко недиалогично, за жалост, е това ръководство на пловдивската ПГЕЕ, което отхвърли предложените от мен преговори за сключване на взаимно-приемливо споразумение, а когато все пак се видя принудено да приеме тази толкова благоприятна възможност, не пожела да се възползва от шансовете, които тя ни даде. Авторитарността, съзнанието за непогрешимост, за безоснователната вечна и абсолютна правота („Началството никога не греши!”), нежеланието да вникнеш в гледната точка на другия и да я приемеш не само като допустима, но и като израз на съвсем естественото право да мислим различно попречиха на другата страна да се възползва от толкова благодатната възможност да разрешим конфликта по най-добрия начин, именно чрез преговори, чрез сключване на напълно доброволна и взаимно изгодна спогодба.

Естествено е, че е недопустимо учители и възпитатели на младежта да не могат да се разберат по пътя на диалога – което за сетен път показва главната причина да стигнем до унизителното положение многократно да разговаряме в съдебни зали. Независимо от положените от мен невероятни усилия да спомогна за покълването на едно ново, адекватно на нуждите на живота съзнание у двете ръководителки на това пловдивско учебно и възпитателно заведение, аз, признавам си, се провалих, не постигнах видим напредък в желанието ми да тръгнем по пътя на доброто; но въпреки всичко продължавам да съм оптимист, вярвам, че този е верният път: никога не бива да си позволяваме да причиняваме злини, да вредим на ближния само защото не можем да приемем, че той мисли различно, че той е различен от нас – или че просто е дръзнал да бъде достойна личност. (Обичайно е личностите да се възхищават от личностите, колкото и да са различни от тях, нали така?!) Също така за мен е несъмнено, че механизмите на правото не могат да заменят безусловната за човека повеля да ръководи поведението си най-вече от изискванията на човешкия морал.

Ответничките по тази преписка в качеството си на длъжностни лица си позволиха да ме подложат на груба разностранна дискриминация по различни признаци – даже не съзнавайки какво всъщност правят! Имам поразителното усещане, че въпреки многократните им явявания в съдебната зала по заведени не само от мен съдебни дела (няма тяхна заповед, обжалвана по съдебен ред, която съдът да не е отменил: само по заведени от мен съдебни дела съдът отмени три техни заповеди, а и други уволнени от тях учители също спечелиха заведените от тях дела!), директорките на пловдивската ПГЕЕ още продължават да упорстват в своята така безпочвена илюзия, според която властникът може да си прави каквото си поиска, дори може да ръководи постъпките си и от своите чисто лични, съвсем субективни капризи (примерно от жаждата за мъст)!

Тази загуба на усещането за реалност ги доведе дотам, че те не разбират, че пред съда (а в случая и пред уважаемата Комисия за защита от дискриминация) си позволяват да защищават съвсем абсурдни, дори… комични тези, а именно, че могат да си позволят (в пълно нарушение на нормите не само на правото, но и на морала, на най-обикновеното човешко приличие!) да определят за „пълен некадърник”, за „изцяло негоден” и пр. свой колега, дългогодишен, отдавна доказал се и авторитетен учител с най-висока квалификация (и така, уволнявайки го по параграфа „липса на качества”, именно чл. 328, ал.1, т. 5 от КТ самоволно да го лишат дори и от преподавателски права!!!), те не съзнават дори и това, че намесата от страна на администрацията в преподавателската автономия на учителите в опит да ги прави „типови”, „еднакви”, „единствено правилно мислещи-постъпващи” и пр. (и то дори в нарушение на самите инструкции на МОН в нашето време на реформи и промени!) всъщност вреди на качеството на обучението на самите ученици!

Очевидно тези две администраторки още не могат да осъзнаят творческия, чисто духовен и по тази причина така свободолюбив характер на мисията на учителя и т.н. Разбира се, по този начин въпросните ръководителки успяха да демонстрират по най-убедителен начин не друго, а своята пълна неадекватност спрямо съвременните изисквания – и спрямо реалната ситуация в българското образование, която именно заради такива като тях е така плачевна, е доведена до такова катастрофално състояние. Но тази тема, но този голям разговор за същностната и коренната промяна, за поврата към добро в отношенията и живота на училищните общности и в образованието като цяло, да повторя, не трябва да се води в съдебните зали, той трябва да се води именно в самите образователни и възпитателни общности и учреждения. (Което, прочее, е така неприятно на обвинените в недопустима дискриминация ответнички: понеже не отговаря на техните така елементарни представи за нещата; принуден съм да кажа и това и го правя най-вече за тяхното добро, аз още се надявам – непоправим идеалист съм! – че те някога все пак ще разберат какво си позволиха да сторят!)

Всъщност аз бях подложен на какви ли не унижения, на пълния административен и изцяло противоправен, съвсем беззаконен и безобразен произвол на тия две директорки поради един-единствен мой грях: че, бидейки човек, учител, философ и гражданин имам развито демократично съзнание и манталитет, т.е. защото съм адекватен на съвременните нужди и потребности, защото съвестно си върша работата, воден от съзнанието за висшето човешко предназначение на този свят (учителите в истинския смисъл не са чиновници, не са прости изпълнители, а са нещо значително по-различно и дори възвишено!); наказваха ме, уволняваха ме, репресираха ме тъкмо защото не желая да бъда безлична мижитурка, защото умея да си защищавам човешкото достойнство – и също така достойнството като български учител, отговорен за своята духовна мисия. (Защото, за жалост, у нас е напълно възможно дадени хора да са учители и възпитатели на младежта – и същевременно хал-хабер да си нямат за тази така възвишена духовна мисия на истинския учител, камо ли пък да я изпълняват, да носят тъй тежкия й товар!)

Понеже в училището ни по време на директорстването на ответничките възникна крайно злотворна атмосфера на недопустим директорски авторитаризъм-волунтаризъм, понеже в пловдивската ПГЕЕ няма никакви условия за демократичен дебат, на мен ми се наложи да предизвикам така потребния ни дебат извън училището, именно в своя блог (и във воденото от мен авторско предаване по Пловдивската обществена телевизия, именно предаването „На Агората с философа Ангел Грънчаров”). Там открито и публично изразих своята позиция, т.е. не допуснах да ми затворят устата, да ме лишат от правото на изразяване на позиция; идеята ми беше въпреки всички рискове да спомогна за предизвикването на така потребния демократичен дебат, толкова потребен за промяната към добро в образователната общност; в замяна бях обявен за „народен враг”, подлежащ на репресии и в крайна сметка на безжалостно унищожение! Възкръснаха най-злокобните призраци на бясната ярост спрямо свободната, суверенна и мислеща личност, каквито са вилнеели само в условията на кошмарно-дивия комунистически тоталитаризъм.

Като психолог, за които такива човешки, с извинение, феномени са една толкова интересна и благодатна област за изследване, аз описах случващото се в една поредица от есета, очерци, доклади, жалби до висшестоящите институции и прочие, събрах всичкия този богат материал в книги, в сборници, дадох пълна гласност на всички безпрецедентни ексцесии – защото съм убеден, че тази пределна честност и откритост не само ще спомогне за промяната към добро в живота ни, но и един ден потомците ни ще са ни благодарни, че сме им дали възможността да разберат в какво болно време сме живели ние, техните предци. Е ето, тъкмо заради тази моя активна изследователска и хуманитарно-просветителска в сърцевината си дейност и най-вече заради тази моя безкомпромисна борба за непосредствена и практическа реална демократизация-декомунизация на отношенията в нашата училищна общност (чийто смисъл е освобождаване на човешкия, личностни, творческия, духовния потенциал най-вече на младите хора!) аз бях подложен на целия инструментариум от административни, а в ядрото си най-вече политически репресии, гаври, издевателства, бесни кампании по личностно и професионално дискредитиране и пр.

Интересен факт е, че г-жа директорката Анастасова въпреки всичко призна какво е направила: на едно от заседанията на инициираната от мен Кръгла маса по реалната демократизация на отношенията в училищната общност на ПГЕЕ тя има добрината да заяви пред групата небезразлични към проблемите на образованието граждани на Пловдив, участващи в дебата, че „ако не беше писал и говорил толкова, още щеше да си добруваш като учител в нашето училище”, т.е. призна истината, че всъщност е била вдъхновявана в поведението си от така „мъдрите”, всъщност от толкова позорните народни поговорки „Да би мирно седяло, не би чудо видяло…” , „Езикът кости няма, но кости чупи…” и „Покорна глава сабя не я сече…”.

Съжалявам, че на уважаемата Комисия й се наложи да се запознае с толкова обилен материал, предоставен не само от мен, но пък за сметка на това съм убеден, че тя ще съумее да го изтълкува разумно и справедливо, т.е. не само според разпоредбите на правдата и правото, но също така и според повелите на човешкия морал. За което най-искрено Ви благодаря!

21 октомври 2018 г.

Пловдив                                                                                             С УВАЖЕНИЕ: (подпис) 

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Добави в Svejo