О, ще имаме демокрация - ама друг път!

По коментарите под написаната вчера статия (или есе) със заглавие Реанимация или... зачеване на демокрацията ни е нужно?! съдя, че тя е добре приета от читателите, от хората, които са имали търпението да я изчетат (в днешно време хората масово ги мързи да четат, а особено много - да мислят; и по тази причина колкото по-сериозен текст напиша, толкова по-малко са прочелите го, толкова по-малко са и коментарите, това съм го забелязал отдавна). Особено ме впечатли и насърчи ето този отзив:

Анонимен каза: Добре написан текст. Добре казано. Не съм съгласен с абсолютно всичко, но патосът на статията е заразителен.

Не за първата част на коментара съм впечатлен, а за последната, там, където този човек говори за патоса на статията. Това именно съм и целял: читателите благодарение на известен патос да почнат да се замислят и на тази основа да се захванат да се задълбочават в истински важните измерения на проблема за демокрацията. Предполагам знаете сами добре, че чисто научното (на́учното) говорене и писане не може да има такъв благотворен ефект върху душите на читателите. Та ето по тази причина, като видях горния коментар, аз сам се ентусиазирах дотолкова, че тази сутрин решавам да зарежа всякаква друга работа и да продължа писането по темата за демокрацията. Всъщност аз отдавна мисля и пиша по тази тема, тя ми е от любимите. И доста телевизионни предавания (от поредицата "На Агората с философа Ангел Грънчаров" по Пловдивската обществена телевизия) са посветени на тази тема. Ето сега се сещам за един епизод, разиграл се в най-началния период на раждането (несполучилото зачеване?) на младата българска демокрация, който е добре да ви разкажа още сега.

Веднага след "падането на комунизма" или по-вярно казано падането на диктатора Тодор Живков от власт (на 10 ноември 1989 г.) обществото ни мигновено се раздели на комунисти и на демократи; в ония времена нямаше как да си демократ ако не си антикомунист. Аз, естествено, се възприех като антикомунист-демократ (комунист никога не съм бил!) и почнах да се движа в средите на първите "демократи" тогава - и с интерес наблюдавах техните реакции и поведение. Отнякъде, незнайно откъде, изникнаха някакви (обикновено брадати) хора, които почнаха да се наричат "демократи", знаете, че скоро се създаде и Съюзът на ДЕМОКРАТИЧНИТЕ сили; а преди това почнаха да никнат като гъби след дъжд първите "демократични" партии (СДС стана коалиция от такива партии). И моя милост тръгна по първите събрания на такива партии, които се провеждаха на публични места, в големи зали, в присъствието на много хора; лидерите, активистите на тия партии представяха идеите, целите, програмата на партията си, а пък в духа на демокрацията народът, дето седеше в залата, имаше право да задава всякакви въпроси; изобщо тогава беше едно паметно и знаменателно време, което аз лично няма да забравя докато съм жив: духът на свободата беше, така да се каже, изпуснат от бутилката, повече никак нямаше да може (както си мислехме тогава) да бъде натикан в нея обратно, този именно дух на свободата почна да витае по улиците, по площадите, ето в такива зали и пр., където хора с блеснали очи приветстваха настъпването на една нова ера, именно ерата на демокрацията; да, вдъхновяващо, прекрасно време беше тогава! Аз съм писал за ония дни в своите книги, та засега нека да спра дотук. Ето обаче за какво ми е думата.

Тогава даже езикът, с който говорехме, беше поразен от комунизма, комунизмът беше оставил своите злотворни белези дори и върху езика, да не говорим пък за мисленето. Ние тогава много мъчително свиквахме към езика на свободата, да, свободата си има свои език, това е свободният, непринуден, импулсивен начин на изразяване на мисли - извън чисто казионната, както тогава я наричахме, употреба на думи; имаше един ужасен, отвратителен "новговор" (ако мога да използвам израза на Джордж Оруел), от който хората много мъчително се отърсваха; аз пък имах това преимущество, че благодарение на философията отдавна се бях отърсил от тия съблазни на нищонеказващото казионно говорене на комунизма; точно по тази причина, понеже не говорех (и също така не пишех) като останалите (особено колегите от т.н. катедра "Марксизъм-ленинизъм" в Пловдивския университет, в която аз тогава бях асистент по философия), мен ме надушиха, че не съм "от наште" и съвсем наскоро по тази причина другарите ме изритаха от университета; та значи аз още тогава, благодарение на философията, говорех (и пишех) на един език, който подобава да бъде употребяван от свободния човек. А свободният човек говори по съвсем човешки начин - и мисли също така по човешки. (Аз в перестроечните времена - след 1985 г. - се бях изявил, пишех перестроечни статии в тогавашния младежки вестник "ИСКРА", тогава нямаше интернет, вестниците бяха единственото място за изява, ако не броим радиото и телевизията; там, прочее, също почнаха да ме канят и там също се бях изявил, нищо че бях доста млад, тогава съм бил 26-30 годишен) Казвам тия неща щото още тогава бях твърде чувствителен спрямо неистинското говорене, което издаваше несвободният човек, човека, нямащ демократичен манталитет; а тогава беше пълно с някакви хора, провъзгласили се за "демократи", в чиито начин на изразяване нямаше абсолютно нищо демократично, да не говорим пък за мислите им - и за поведението им. И ето, аз значи ходех в разни зали, където новопокръстени, самопровъзгласили се "демократи" говореха някакви нелепици на един отвратителен комунистически новговор, изцяло в онази тогавашна казионна стилистика, в която се долавяше зловонния дъх на комунизма. (Някои продължават да си говорят досущ по същия начин до ден днешен, не знам дали сте го забелязали?!) Спомням си, че най-често сякаш тия срещи, кой знае защо, се провеждаха в тогавашното кино "Христо Ботев", намиращо се на Главната улица в Пловдив. И ето какво ставаше обикновено на тия събрания, наричаха ги "срещи с обществеността", провеждани в това кино (в момента съвсем живо си спомням неговата зала, неговия салон, картината на този салон изникна току-що в съзнанието ми).

Излиза значи някакъв новопокръстен самопровъзгласил се "демократ" и почва да бълва (с фалшив, с лъжлив менте-патос) някакви псевдодемократични (менте-демократични) нелепици, казваше някакви абракадабри, лишени от смисъл, а пък публиката слушаше със затаен дъх, което вдъхновяваше оратора да продължи да бълва още по-тъпи нелепици (от рода на тази, че "при демокрацията целата власт принадлежи на целия, на целокупния народ" и прочие, и т.н., и так далее, и ала-бала, и тинтири-минтири!); аз слушах тия слова "ширпотреба", в които не долавях никаква мисъл, ценност или идея и се изпълвах с недоволство; винаги съм ненавиждал лъжливото, лицемерното, неискреното говорене (и по тази причина често съм си патил и при комунизма, щото аз лично говорех иначе, което ме издаваше като различен, а това значи: като враг; и до ден днешен си остана така: аз пак съм си все враг!). Като перверзното, похотливо говорене на въпросния оратор свършеше, той, в "духа на демокрацията" се обръщаше към публиката за въпроси; публиката пък, в стария стил, почти не задаваше никакви въпроси, а ръкопляскаше, чакайки следващия не по-малко гнусен и лъжлив оратор - публиката тогава беше много жадна за такова едно сладострастническо словесно мастурбиране, не знам как по-точно да го нарека, за такова едно публично "демократично", с извинение, словоблудство, ще трябва да помисля за по-добра метафора, в момента в съзнанието ми не се ражда друга, по-изразителна. Значи нема желаещи за задаване на въпроси, тогава моя милост вдигаше ръка (по стар, по древен обичай аз така правех на събранията и в непрежалимата от някои бетонни глави ера на комунизма) и вземах думата; и за да си пофилософствам малко се отправях на трибуната, аз не обичам да говоря от място, казвах на хората: да изляза на трибуната за да не обиждам ония, към които иначе ще ми се наложи да съм с гръб; публиката недоволна почваше да сумти още от първата минута - какъв е тоя там празнодумец, че ни губи времето да ни занимава с такива тъпотии, щял, мола ви се, да обиди ония слушатели, които щели да останат зад гърба му и пр.!

Щом като се добирах до трибуната, аз почвах кратка реч. Казвах някои добри думи за пълната зала от жадни за истината граждани, казвах колко много се вълнувам на трибуната, щот не съм свикнал да говоря пред толкова много хора, казвах, че съм философ, който много се грижи за това от такива трибуни да се говорят смислени думи, казвах, че съм против изказванията на демагозите, дето си позволяват да лъжат народа и пр.; абе още щом почвах да си философствам, с оглед да стигна до формулирането на най-важния въпрос, който да задам на оратора, от публиката почваха да се чуват недоволни гласове:

- Абе какъв е тоя там бе, кой го пусна тоя бе, я го виж ти, разфилософствал ми се той там, да ни губи времето?! Я вземете да го махнете насила, я да го набием тоя натрапник бе, какъв е тоя тъй противен умник бе?!

Като чувах тия заветни думи (аз и до ден днешен ги чувам по свой адрес, чувам досущ същите тия думи и до ден-днешен - като взема думата на някое събрание!), аз се вдъхновявах и казвах:

- Приятели, недейте така де, ето, нали вече ще ставаме демокрация, в духа на демокрацията моля ви да имате малко търпение да ме изслушате, ще кажа нещо изключително важно, но за да ме разберете правилно се налага да направя малко встъпление. Да, разбирам ви, искате да ви сервирам истината директно, ала така не става, за да се роди истината в душите ви се налага да бъде зачената, да влезе най-напред семенцето й в душите ви, пък после се иска дълго време, в което вие ще сте бременни с тая истина, а в един велик и прекрасен момент тя ще се роди, но за това, моля ви се, се иска време!

Казвайки такива думи, от публиката тук-там някакви хора почваха крещят, а по-чувствителните направо да вият на умряло - и мигновено почваха да ме прекъсват, провиквайки се с цяло гърло:

- Кой пусна тоя нещастник на трибуната бе, дай да го свалим оттам?! Дай да го набием хубаво, дай да му направим една хубава мечка, а?! Та това неговото изобщо не се търпи бе, хора! Има ли доброволци със запретнати ръкави, които да свалят тая напаст от трибуната?!

Някакви наперени момци с дълги коси и бради, същински диваци, ставаха в пълна готовност да ме свалят от трибуната, ала верноподанически поглеждаха "началството" от т.н. "делови президиум" на събранието какво ще каже, а кажеха да ме пребият, тия момци мигновено щяха да ме ступат без да им мигне окото! Да, ама от "президиума" водещият обикновено се ухилваше на готовия да се разбунтува народ и казваше примерно ето тия думи:

- Другарки и другари (на първите събрания на "опозицията" се говореше още така, изразът "дами и господа" изглежда го употреби най-напред моя милост - и това стана няколко дни след Пленума от 10 ноември 1989 г., тогава в ПУ дойде за да поговори с народа самият член на Политбюрото на ЦК на БКП другарят Панталей Пачов, тогава в 10 аудитория на ПУ моя милост успя да се докопа до микрофона и започна речта си с думите "уважаеми дами и господа, уважаеми господин Пачов", а пък публиката от изненада най-напред... прихна да се смее, после най-борбените "академици" мигновено като хулигани почнаха да ме освиркват така, че аз имах чувството, че ще срутят сградата, някакъв комунист се впусна към мен да ме бие и да ми вземе микрофона, аз тогава се наложи да го избутам да си защитя микрофона, а пък Панталей Пачов от президиума каза: "Нека да говори!", другарите и другарките тогава мигновено се подчиниха на заповедта, аз пък казах, че се налага да употребя това обръщение щото не съм от тяхната партия, казах, че нямам моралното право да ги наричам "другарки и другари", тогава някаква другарка от залата почна да вие на умряло и народът скочи да ме бие, та Пачов се видя в чудо как да усмири тъй войнствената си членска маса; да, аз значи требва да съм бил първият, който е употребил така рано думите "дами и господа", а на тия събрания вече си ги употребявах постоянно!), да, другарки и другари, моля да се успокоите, ний този навлек винаги можем да си го набием колкото ни душа иска, но нали днес, на това събрание, ще се преструваме, че сме демократи, не върви някак да го бием, нека да каже каквото иска, ама  припомням на господин философа да бъде кратък, че немаме никакво време за губене: работа имаме да вършим, работата нас чака!

Да, публиката някак се успокояваше, момците с дълги гарваново-черни коси и бради почваха да си развиват ръкавите, отлагайки битката за по-късно, а аз продължавах най-нагло речта си:

- Всъщност аз, уважаеми дами и господа, ще бъда съвсем кратък, гледам, че много бързате занякъде, очевидно сте се запътили към светлото бъдеще на демокрацията така бързо, че вече припкате към нея. Аз искам (нема да ви изнервям повече) да задам един важен въпрос на оратора, който се афишира като демократ, а пък партията си представи като демократична. Аз също съм поклонник на демокрацията, знаете, на атинската Агора навремето народът по цял ден е обсъждал всякакви въпроси, винаги там е имало какви ли не дебати, а най-активни участници в тях са били именно философите. Народът на Агората е обсъждал всички въпроси и е вземал решения, било чрез гласуване, било по друг начин, щото при демокрацията има такова едно крайно неприятно и коварно нещо, а именно, че мнозинството много често греши, а пък малцинството не по-малко често може да е напълно право; ето защо требва да се дава думата на малцинството, понякога един-единствен човек нищо чудно да е достигнал пръв до истината, а всички други е възможно да са напълно заблудени и заслепени, мисля всички знаете примера на Коперник, тогава цялото човечество си мислело, че Слънцето, щом сутрин изгрява, на обед е в зенита си, а пък привечер залязва, то очевидно се върти около Земята, а пък Земята, както всички виждаме, си стои неподвижна, нали така; да, ама Коперник пръв осъзнал, че това е ужасно нелепа илюзия, пръв осъзнал, че нещата стоят обратното, а именно Слънцето стои на едно място, а пък Земята се движи, обикаля около него; и народът тогава, като чул тия странни приказки, съвсем заслепен от илюзията си, обявил, че Коперник най-вероятно се е побъркал, нали така мислел в ония времена народът? Пък Църквата, знайно е, изпратила някои хора дори и на кладата заради тази истина, нали и това знаете? Та мисълта ми е, че...

- Хей, хора, тоя иска да ни скъса нервите, тоя човек, освен това, както си личи по думите му, не е никакъв демократ; нали усещате накъде клони, народът, моля ви се, т.е. сички ние, "много често греши", а пък прави били някакви идиоти като него, които говорели обратното на онова, което мисли народът!!! Леле, тоя човек на трибуната, както си личи, е същински враг на народа, хора, та той се гаври с нас!!! Тоя човек е комунистически шпионин и е изпратен от комунистите да ни развали нашето демократично събрание!!!!! Позор!!!! Народе, как допуснахме трибуната на нашето демократично събрание да бъде овладяна от един враг на народа, от един продажник на комунистите!?!?!?! На оружие, братя! Врагът никога не спи!!! Да бъдем бдителни!!!

Тогава, при тази толкова очевидно правилна реч напетите момци с гарвановите гриви се хвърляха към трибуната и ме хващаха за ръце, а някои се опитваха да ми натикат някакъв парцал в устата, че да не мога да говоря, та мръсната ми философска уста най-после да замълчи! Водещият на събранието обаче се чувстваше неудобно от тази иначе правилна ексцесия на тъй справедливо възмутения народец и молеше въпросните момци все пак да ми отпушат устата - за да дадем "последната дума" на този тъй зъл народен враг! И тогава аз, ползвайки се от щедростта на началството успявах да кажа примерно ето това:

- Хей, хора, граждани, недейте така де, не съм никакъв народен враг, аз също като вас съм от същия този народ, комунист никога не съм бил, напротив, когато взема думата на някакво събрание на комунистите, те дори са още по-войнствени от вас, те направо грабват сопите и правите лопати за да ми чупят и да ми режат главата, аз колко съм патил от тия проклети комунисти само да знаехте! Хора, аз съм човек, който силно обича демокрацията, ала ето, аз се боря за това сред нас да се появят демократични нрави, да почнем да уважаваме ония, които са по-различни, които мислят различно, аз само за това апелирах, моля да ме разберете правилно! Нужна ни е, приятели, една демократична култура, която, да си признаем, ний още немаме, нали така?! Ето то това си ни личи по начина, по който приемате думите ми! Аз още нищо не съм казал, а вие искате да ме биете! Ами ако кажа нещо наистина важно и крайно полезно за нашата млада българска демокрация?! Да ми запушвате устата е тъпо, щото представете си, че кажа после ще кажа нещо безкрайно важно? Преди да сте ме чули какво искам да кажа как е възможно да се опитвате да ми затваряте устата?!

Говорейки задъхан тия думи, аз в един момент усещах, че един от момците, най-нетърпеливият, ме перваше по мръсната уста, а в в същия този момент някаква другарка от публиката почваше пронизително да пищи на умряло, сякаш е загинал първородният й син, така прочувствено ревеше тази другарка, че народната душа се сепваше и народът се овладяваше от люта ненавист към злите врагове, що за погубили нейният невръстен и любим син! Залата вече решително не можеше да се успокои, ала водещият събранието се опитваше все пак да усмири публиката, така справедливо недоволстваща; а народните чувства ги изразяваше някакъв демагог, който чевръсто скачаше и идваше на микрофона, казвайки с комсомолски плам следното:

- Мили хора, скъпи другарки и другари, този тук изверг току-що си позволи да обиди народа, нали чухте, той ни нарече тъпанари, ний сме били, моля ви се, простаци, щот нищо не сме били разбирали, той бил само умен, а ний сме били прости и некултурни!!! Аз по-голяма наглост в живота си не бях срещал или чувал! Нямам сили да слушам този гнусен народен враг, който си позволява да обижда народа! А народът никогаш, повтарям, никогаш за нищо не греши! Народът винаги е прав! Народът е прав и когато съгреши дори!!!

При тия тъй величави и тъй правилни думи думи народът почваше силно да ръкопляска, а пък най-буйните му представители поемаха на ръце тъй честния народен син, дето ги произнесе, почваха да го носят на ръце, радостни, че той е успял най-правилно да разгадае злите козни на народния враг Грънчаров! След като народът разцелува донасита въпросния достоен народен син, председателят на събранието, ползвайки се от възникналата пауза, ми изкрещяваше:

- Я си кажи въпроса бе, народни изеднико?!! Ти кога ще си кажеш въпроса бе?! Нали уж въпрос беше излязъл да задаваш, а забрави?! Казвай си бързо въпроса и да приключваме с тебе! Стига си опъвал нервите на народа, който никога, повтарям и аз, никогаш не греши - и е прав и когато съгреши дори!

Момците за пореден път изваждаха парцала от устата ми и аз успявах да кажа ето какво:

- Добре, нема вече да правя встъпление към въпроса си, пишман станах, че исках да ви помогна да разберете колко е важен въпросът, който искам да задам. Задавам го направо. Въпросът ми е прост: що е това демокрация? Някой в тази зала знае ли що е това демокрация? Господин ораторът, дето говори близо час, каза какво ли не, но от думите му аз не успях да доловя, че той знае що е това демокрация. Нека ако обича с думи прости и човешки да ни обясни как той разбира демокрацията, какво е това демокрацията, става ли тя за ядене и пр.? Аз много искам да чуя негово разбиране по този въпрос.

- Айде стига си усуквал бе, мизернико?! Чухме вече! И престани да ни обиждаш, че сме прости. Не сме прости, не се мисли за толкоз умен! Прост му бил въпросът, като за прости хора, за това намеква пак тоя подъл мръсник!

Това ми го казваше председателят на нашето демократично събрание. Който докато задавах въпроса си си гледаше часовника и правеше някакви знаци на своите хора сред публиката, предвиждайки нов взрив на тъй справедливото народно недоволство. Но ораторът, наперен, се спускаше към трибуната, а пък мен момците с ритници ме изтикваха долу, сред публиката. И от устата на оратора почваха отново да се леят некакви пълни нелепици, а пък народът бурно му ръкопляскаше! Чудна работа: те така хубаво си се разбираха (както сега Боко Борисов така убаво се разбира с народо), а моите думи народът и за миг не можеше да ги търпи - що ли е така? Минаха много години и аз още не мога да разбера как става така, че въпреки всички мои старания народът до ден днешен посреща по досущ същия начин всеки мой опит да кажа какво мисля.

Недей така бе, Грънчаров, не си криви душата, днес хора са други, не така посрещат думите ти. Днес ти можеш напълно свободно да си говориш. И никой не те прекъсва. Верно, никой не ти обръща внимание на приказките, никой не чете това, което пишеш, ала поне имаш пълната възможност да говориш както и колкото искаш. Значи днес демокрация имаме, не можеш да си кривиш душата и да отричаш поне това.

Тъй ли? - ще отвърна. Не е верно това. И днес не мога да кажа на публично място каквото мисля, пак се разразяват същите сцени като взема думата. Примери ли искате? Доказателства ли искате? Ето ги.

Тече 2017 година, месец януари или февруари. Моя милост е учител по философия и гражданско образование в пловдивската ПГЕЕ "ТЕТ-Ленин". Преди година съдът ме е върнал на работа след уволнението ми. Цяла година аз се опитвам да предизвикам дебати сред учителския "колектив" (монолитно сплотен около тъй любимата си директорка, от която, разбира се, зависи какъв дял от т.н. диференцирано заплащане ще получи всеки член на колектива!) по най-важните, аз ги наричам горещи и даже парещи въпроси на училищния живот. Директорката стоически не разрешава тия дебати по причина на това, че "ний немаме време да водим празни разговори и да си чешем езиците, щото сме заети, за разлика от Грънчаров, с това да работим, да си вършим тъй отговорната работа"; да, ама аз не отстъпвам и чрез поредица от жалби до инспектората и до Министерството все пак успявам да издействам от непреклонната директорка един такъв дебат; да, ама тя не е проста и насрочва дебата за... 18.30 часа вечерта (зимно време се стъмва рано, нали така?), след учебните занятия; някои хора (като мен) сме чакали от ранна утрин да дойде време за събранието, за учителския съвет. (Аз вече съм предложил този дебат да не се провежда в такова неудобно и късно време, но директорката е отхвърлила предложението ми: щото нема кога в друго време да се проведе, ти, Грънчаров, да не искаш в съботен ден да дойдем да дебатираме?!)

Е, съветът почва. Целият учителски народ ръмжи от ненавист към тъй злия народен враг Грънчаров, дека е причина за тази гавра в такова късно време без никаква полза да си чешем езиците. Директорката открива "дебатите". (Аз някъде в дневника си съм описвал това памятно заседание, но сега не мога да диря съответното есе; но ще кажа основното, то все по същия тертип се провеждаха и останалите "дебати", предшестващи второто ми уволнение - което ще стане само след около месец!) Та значи директорката ме поглежда злобно и ми дава думата с ето тия думи:

- Господин Грънчаров заяви некакви дебати по теми, които аз не виждам никакъв смисъл да се обсъждат - щото всички въпроси вече са решени от нашето тъй мъдро Министерство. Но очевидно некои хора немат друга грижа освен да чешат егото си, не знам как да се изразя вече. Е, г-н Грънчаров, бихте ли се опитал да кажете простичко темата, по която искате да ни наложите - против волята ни, подчертавам това изрично! - да дебатираме, т.е. да ни губите времето?

Аз, ухилен, ставам и таман да зина да кажа нещо, една другарка, поглеждайки мило към директорката, изревава:

- Грънчаров, много те моля, преди да почнеш да ни губиш времето с твоята реч, имай предвид, че за разлика от теб ний немаме време за губене, освен това требе като си отидем да готвим манджа на съпрузите си, имаме също така и да перем, некои от нас заради теб още не са си взели децата от детските градини, имай предвид тия неща, душевадецо долен, щото просто не мога да гледам ухилената ти нагла физиономия и ако не бех толкова културна, щях в този момент да скоча и със зъби да ти прегриза гръкляна - нали ме разбираш за какво намеквам?!

Нещо такова казваше въпросната другарка, а пък сплотеният колектив бурно изръкопляскваше!!! Аз вземах думата и след като благодарях за тази чест отново и отново директорката да направи нужното, че да настрои хората срещу мен, предлагах заседанието или дебатът да бъде отложен, с оглед колегията да си отиде по домовете и да си готви и яде манджите, както правят по това време сички нормални хора. Да, ама директорката не отстъпваше и заявяваше, че щом като вече съм успял да им опропастя тази вечер, нека поне да подебатираме малко по тъй тъпите и ненужни грънчарови въпроси. И тъй нататък, да не повтарям вече написаното в онуй мое прочувствено есе. Този път само ги нема юнаците, дето да ме държат за ръцете и да ми тикат парцал в устата за да не мога да говоря, но то е по причина на това, че в училищата веке не се ползват парцали за триене на дъските; но колко му е да ми натикат в устата една специална гъба за триене на написаното с маркер?!

Уф, писна ми да пиша! То комай нищичко значимо не успях да напиша тази заран по темата си, ала майната му. Спирам дотук. Здраве и живот да е само, друг път ще продължа. "Ще ти купя колело, ама друг път!" - така навремето бащите отговаряха на дечицата си, пак искащи нагло бащата да им купи най-сетне колело. О, ще имаме демокрация, ама друг път, да, ще имаме българска демокрация, но някой друг път, някогаш в "светлото бъдеще", ала не сега, нали така? То всъщност демокрацията е вредна де, пък и не е за нас, без демокрация май си ни е по-убаво, нали така? Я как хубаво си живеем без демокрация?! Живеем си мирно и свободно, да, мирно и свободно... мирно - свободноооо!!!

Хубав ден ви желая! Имам и друга работа и затова спирам дотук. Бъдете здрави! До скоро - да се надяваме...

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Добави в Svejo