Начало на дебат, въпросът е: Кой учител е истински добър?

Във фейсбук-групата За качествена и иновативна образователна система започна обсъждане по горното изказване, в което се опитах да поставя дискусията на длъжната плоскост:

Darina Rangelova: Оф, кви изроди учители имаше!

Rada Simeonova: С изключение на БЕЛ, всички бяха изключителни, до толкова, че дори не ми се налагаше да уча.

Yancho Yanev: Колко показалки съм "изял", особено през първата година на основното образование. :-) После стана малко като условния рефлекс при кучето на Павлов. В момента, в който губех концентрация в час (пък мен хич не ме свърташе на едно място), почти физически усещах последствията от това. :-) В по-горните класове, някак ми стана интересно в училище. И макар да съм бил наказван от даскалките физически и вербално (често ме изпитваха наказателно :-) ), никога не са ме ощетявали при оценките.

Явор Ганчев: Това ли е новото меме, на мястото на онова дето императорите на Япония се кланят на българския Учител?

Ангел Грънчаров: Интересно е, че у нас все още не се разбира кой всъщност е истински добрият учител. Масово хората живеят със заблудата, че добрият учител всичко ще ти разясни така добре, че изобщо да не ти се налага да учиш и да мислиш сам.

Всъщност нещата стоят точно наопаки на масово разпространените мнения по този въпрос. Истински добрият учител не е оня, който ще те научи така ефективно че да не ти се налага да учиш и да мислиш сам, а оня, който ще те постави в такава вдъхновяваща ситуация че да започнеш да искаш да учиш сам, т.е. да започнеш да постигаш истината изцяло със своите собствени сили.

Добрият учител не дава нищо наготово на учениците си, а просто ги надъхва да почнат с вдъхновение и себеотдаване да търсят жизнено важните истини по ония въпроси, които силно са ги заинтригували и развълнували.

Добрият учител не е оня, който те отменя в задачата на мисленето, а оня, който стоварва върху теб цялата тази задача - и те оставя да повярваш в собствените си сили да се справяш сам и с най-трудните (познавателни, мисловни и най-вече житейски) проблеми.

Добрият учител не ти сервира наготово как е единствено правилно да мислиш, а те оставя да решаваш сам кое е правилно и кое е неправилно и в сферата на мисленето, и в сферата на живота.

Изказването, написано на изображението, което коментираме, поражда и един такъв въпрос: дали детето чисто и просто не е материал, нещо като пластелин, от което родителите и учителите извайват каквото си искат произведение?! Или съвсем друга е ролята на истински добрите родители и учители? Все пак дали не трябва да дадем свобода и да осигурим простор за това щото детето от самото себе си да направи едно свое собствено и лично творение и произведение?! Имаме ли право ние, родителите и учителите, да правим с децата каквото най-вече на нас е угодно - а самите деца да ги игнорираме и да ги пренебрегваме дотам, че даже и да не им позволяваме да участват в композирането на собствения си живот - и на собствената си личност?!

ДОБАВКА:

Трябва да признаем, че животът всъщност е най-добрият ни учител. И най-тежките си изпити държим именно пред него. За пропилените си шансове пък плащаме голяма, но винаги справедлива цена.

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Добави в Svejo